Да бих могъл да бъда на твоето място…

„Влязохме в доста голяма стая, но все пак беше стая, не зала. Размерите й се увеличаваха и от това, че беше съвсем празна. Пластмаси в неутрален цвят покриваха стените, тавана и пода. Сякаш стояхме във вътрешността на някакво сиво кубче, осветено с приглушена светлина.

В центъра на стаята стърчеше обикновен лабораторен статив, висок приблизително метър и половина. На върха му беше закрепена матова стъклена пластинка. Приличаше на старите фотографски плаки, но се и различаваше от тях. Нямах понятие какво можеше да бъде, а без разрешението на Давид не исках да я разглеждам по-отблизо. Още повече че той не насочи вниманието ни към нея, а отиде в единия ъгъл, в който бе монтиран лазерен генератор. Очите ми последваха направлението на невидимите лъчи до средата на стаята до пластинката и тогава започнах да предполагам за какво може да става дума. Сигурно и Робинзон се бе досетил. Ръката на Давид вече беше на прекъсвача.

— Моля ви, докато не се обадя, по възможност да стоите до стената — каза и изключи осветлението. Останахме на тъмно само за няколко секунди. Прекъсвачът на лазерния генератор тихо щракна и в средата на стаята, над статива, се появи една гръцка ваза — тумбест съд, висок около петдесет сантиметра, изпечен до черно, с разлато гърло. От външната й страна бяха нарисувани червени фигури.

— Моля, обиколете вазата — обади се Давид. — Само не ходете в ъгъла, където съм аз.

Изпълнихме нареждането и четиримата, но никой от нас не каза нищо.

Давид не ни остави много време за разглеждане. Изключи апарата и отново включи осветлението. Вазата изчезна, само стативът и пластинката бяха останали на мястото си.

— Гледката едва ли е изненадала господа колегите — каза, като отиде до средата на масата и извади пластинката от мястото й. — Дамите обаче сигурно още не са виждали такова нещо. Е, уважаеми дами, това беше Мод — паякът-чудо. Може би така по сте го чували? Не? Значи Мод е бил една от любимите атракции на някогашните панаирджийски зрелища. Огромен черен паяк, който обаче имал женска глава. Най-често се явявал пред погледа на уважаемата публика в образа на някоя чернокоса страдаща красавица. Страдала от това, че до шия е абсолютна жена, но от шията надолу била просто паяк. Несъмнено неприятно усещане, при положение че беше вярно. С хитра система от огледала прожектирали едно над друго една женска глава и гумен паяк с мърдащи крака. В полутъмната зала, на покритата със завеси сцена, пред очакващата чудеса публика ефектът е бил френетичен. Защото може би не е необходимо да изтъквам, че Мод, чудото на паяците, е немислима без готови да я приемат почитатели.

Мод остаряла, излязла от мода. Чудото обаче не остарява, уважаеми дами. Чудото — и това все повече се потвърждава от завоеванията на науката — е наша душевна потребност. Все по-рядко ни се удава да го срещнем и това покачва цената му. Така че ето пред вас чудото на нашия век, съвременната Мод, заснетата с лазерен лъч абсолютна стереофотография, холограмата. Описанието й можете да намерите в което и да е научнопопулярно списание. Така че ще ви помоля да не ме товарите и с това. Същността е, че при съответни условия лазерният лъч заснема не само онази страна на предмета, поставена пред него, която е на пътя му, но и може да се каже, го обикаля, и каквото види, го фиксира. Ако осветим снимката с лазерен лъч, изображението на предмета се появява така, че можем да го обиколим. Можахте да се убедите. Но да видим още…

В следващите минути сред стаята се появиха бронзова актова статуетка, модел на самолет и човешки череп.

Напрежението бе напуснало двете жени, които придружаваха гледките с леко учудени възгласи. Не знаех какво да мисля за донякъде детинската игра, а сигурно и Робинзон, но не си проговорихме, защото се бояхме, че Давид ще ни чуе и ще се обиди.

Давид обаче не ни остави време за размишление. Щом привърши странните прожекции, той ни помоли да останем, а Робинзон изпрати в жилището да донесе още пиене и чаши. Чукнахме се прави и пихме. Давид сложи бутилката до стената, защото в стаята нямаше и маса.

— А сега — продължи той — нека се върнем към същността. Господа колегите сигурно са се изненадали, че обичаният им шеф се развлича с детински игри. Наистина онова, което за лаика е все още новост, за нас вече е просто игра. Но не и само игра. Всяко достижение на техниката е същевременно въведение към следващото откритие — това, ако така ви харесва, е клише. Та значи аз не се срамувам в малкото си свободно време да се занимавам с по-нататъшното усъвършенствуване на видяната преди малко игра… Изходна точка за мен беше поредицата от мисли, които се осмелих да споделя в полунощното си приветствие. Лазерната Мод не е друго освен илюзия, изтъкана от различни физични и психически условни знаци. Вследствие на това и тя — или това? — не може да бъде предпазена от възможността при дадени условия да заеме мястото на действителността. Естествено, от нея няма да стане действителност, но вече няма да е и само илюзия. Тогава какво? Още не знам. Думата «холограма» произхожда от холос. А оригиналният смисъл на холос е написана собственоръчно дума или собственоръчно нарисувана рисунка. И вече сублимирал в условен знак, холос означава съвършенство. Съвършенство? Или илюзия за съвършенството? Или нещо трето? Все някога ще се изясни. Понякога е по-трудно да намериш подходящия въпрос, отколкото отговора, който трябва да се даде — или може да се даде. Въпреки всичко аз поставих въпроса. На езика на епохата, със средствата на епохата. Вижте до какво стигнах.

Давид положи чашата си на пода, до бутилката и извади иззад лазерния апарат плосък предмет, по-висок от човешки ръст. Той приличаше на предишните пластинки, различаваше се само по размери и по това, че сам стоеше изправен. Давид отдръпна статива от средата на стаята и на негово място постави новия предмет. След това затъмни стаята и включи генератора.

В средата на стаята се появи една врата. Проста, боядисана в кафяво врата, която не беше свързана със стена отникъде. След това Давид остави лазера и пристъпи към нас.

— Този път не е необходимо да я обикаляте. Обикновена врата и от двете страни. Само че през нея може да се мине.

— Това ли е новото в нея? — попита Робинзон.

— Да, мойто момче — отвърна с изменен глас Давид.

— Искате ли да я изпробвате?… Впрочем не. Предимството е на дамите. Може ли? — и протегна ръка към Етел.

— Посока Олимп…

Етел, след кратко колебание, което направи впечатление само на мен, който си мислех, че прозирам нещата, прие протегнатата ръка на Давид.

Отидоха до средата на стаята и пред вратата Давид учтиво пропусна жената пред себе си.

Етел гордо вдигна глава и протегна ръка към бравата. Не можа да я натисне, но щом я докосна, вратата, сякаш не беше добре затворена, се отвори. Зад нея беше съвсем тъмно, много по-тъмно, отколкото там, където стояхме ние.

Етел пристъпи прага, а Давид я последва веднага. Вратата от едно движение на Давид се затвори след тях също така безшумно, както се бе отворила.

Жу изпищя и започна да ръкопляска. Но след като никой не я последва, спря. Изтекоха няколко дълги секунди, без да се случи нищо.

— Етел! — чух разтревожения глас на Робинзон, а след като не получи отговор, малко по-силно: — Етел! Всичко наред ли е?

Но Етел не отговори и на това.

Последваха неприятни моменти. Срам ни беше да помръднем, явно бе, че бяхме станали жертви на оптическа измама и онези двамата сега подличко са се притаили в другата половина на стаята и се смеят на тревогата ни. Времето обаче минаваше и шегата започна да става неприятна.

Робинзон накрая се реши.

— Етел! Моля те, върни се! — След малко: — Етел, веднага се покажи! — и тръгна из стаята. Аз след него.

Отвъд вратата обаче нямаше никого. Само врата. Откъдето и да я гледахме. Само врата. Нищо друго.

Трябваше да направя нещо. При това бързо.

Пристъпих до генератора и изключих лъча. Вратата изчезна. Запалих лампите.