Когато стигнах там, намерих само изстиналото й място. Огледах се разтревожено. „Ах, пак сам.“ След това се появи. Махаше ми от стената приканващо. В скута й бяха седнали моряци и крещяха.

Вече гореше само една свещ на масата пред оркестъра. Затътрих се дотам, взех я, вдигнах я високо над главата си. Тръгнах към момичетата. Около мен с трясък падаха столовете.

В подножието на стената се простираше широко, плюшено канапе. Коленичих на него, за да прегърна момичетата около огъня, но пружините поддадоха и аз загубих равновесие. Проснах се на канапето, свещта излетя от ръката ми надалеч и изгасна като падаща звезда.

Канапето беше ниско и парите на коняка достигаха челото ми. Повече не си спомням.

Събудих се с туптящо слепоочие, с разбунен стомах. Лежах по гръб. В проникващите през процепите на плюшената завеса ивици светлина танцуваха прашинки. В заведението цареше безредие, носеше се воня на ракия, примесена със студен мирис на свещи.

Надигнах се, въпреки че се чувствувах ужасно. Хвърлих бегъл поглед на нарисуваните по тапицерията на стените, замислени като екзотични, но вече доста поизвехтели женски фигури, след това се заех да открия някоя бутилка бира — лекарство срещу махмурлук. Даже намерих, и то, в съответствие със заведението, от най-скъпата. Веднага обърнах една, после бавно, замислено изпих още една. Когато свърши, стомахът ми се бе успокоил и спазъмът във вените на слепоочието ме беше отпуснал. Скъпата бира обаче същевременно означава и по-високо алкохолно съдържание: в главата ми нахлу леко опиянение. Стана ми приятно и с подобряването на настроението околната среда започна да ме притеснява. Вече нищо не ме задържаше тук.

Вън бушуваше слънчевата светлина и аз застанах премигващ под вдигнатите крака на танцьорките, затворени във витрината. Сега накъде?

Би трябвало да се върна в библиотеката за събраните книги и да ги натоваря на колата… Прекосих площада и без каквито и да било трудности, за броени минути си свърших работата… Вече можех да тръгвам. В другия край на площада плискаше фонтан. Водата, която с хладна прозрачност кристално чиста се лееше от гърлото на каменните хидри в мраморния басейн, сигурно идваше от някакъв извор или намиращ се нависоко резервоар. Каналите се бяха запушили и водата преливаше през стените на басейна. Площадът беше наклонен и тя се вливаше в една странична улица. Там изчезваше под вратата на някаква дрогерия, по-нататъшният й път и съдба можеше само да се предполагат. Редкият подарък на фонтана събуди у мен непреодолимо желание да измия от външната половина на тялото си онази мръсотия от изминалия ден и нощ, която можеше да бъде измита. Беше топло, слънчевата светлина ме галеше, вятърът сякаш се беше изтощил… Хвърлих от себе си дрехите и нагазих в басейна.

Къпах се дълго, до забрава. Застанах под падащата вода и се оставих силната струя да ме масажира. Порите ми започнаха да дишат, сухожилията, мускулите, кожата възвърнаха еластичността си. Обхвана ме някакво странно, трезво опиянение, което вече не можеше да бъде от бирата… Изпълненото с надежди тяло празнуваше преоткриването си!

Къпах се дълго, после излязох от басейна. Спрях се над съблечените си дрехи, но ме беше гнус да ги облека отново… Не ми беше студено, слънцето светкавично изпи водните капки от кожата ми.

Добре би било да си намеря чисти дрехи… Все има някъде някакъв магазин… Най-много на стотина метра… Там мога да избирам на воля. Тъй както си бях, гол както ме е майка родила, тръгнах да търся магазина. (Не трябваше да се страхувам, че отнякъде ще се появи някоя жена. А ако все пак се появеше — надали точно от ужас щеше да изпищи…)

Забелязах магазина. Извисяваше се като кула над ъгъла на височина няколко етажа. Влязох през изхода, въпреки че отдавна такива неща не ми доставяха особена радост. Просто той се оказа на пътя ми. На партера се продаваха стоки за къмпинг. Притиснат от преходите между етажите — сякаш бяха покрили със стъкло двора на някоя кооперация — партерът беше зает от изложба на палатки, гумени дюшеци, сгъваеми столове и хамаци. Хилядите идеи, с които се опитваха да помогнат на пребития от благата на цивилизацията човек да побегне, обкръжен от пълен комфорт, обратно в скута на майката-природа, не ме интересуваха.

Палатката ми, само да поискам, ще бъдат куполите на парламентите, дюшекът ми — леглата на кралиците, примус — факлите на нефтените кули. На мен вече не ми трябва да ходя в гората, тя ще тръгне след мен, ще ме следва докрай.

Застанах в подножието на парализирания ескалатор и си помислих, че ако сега се размърда, би могъл да ме отнесе, както съм гол, чак до рая. Само че табелите с меркантилния си дух показваха само къде може да се купи порцелан, къде детски играчки и къде дамски обувки. А накъде е раят, това не казваше никоя. Принуден бях пеша да тръгна по етажите.

Надали има по-излишно нещо на света от магазин, останал без купувачи. Дори когато обстоятелствата са такива, че всички средства се оказват излишни. Магазинът с претъпканото си ежедневие, с уравновесената си, консуматорска природа, въобще с целия си механизъм, подчинен в служба на преходността, изглежда по-непреходен от много други творения, наречени на вечността. Пирамидите и Пикасо служат еднакво на човешкото безсмъртие. С тях обаче, въпреки всичко, бихме умрели от глад и бихме замръзнали, и бихме полудели, ако не бяха магазините, натъпкани догоре с преходности. Затова изглеждат толкова крещящо излишни в момента, когато няма кого да обслужват.

Ако бях философ, сигурно щях да направя извода, че безсмъртието на шедьоврите започва там, където свършва безсмъртието на нещата за потребление, иначе казано — с края на обществото. Аа, не, благодаря, пак добре, че съм физик, който безнаказано може да създава парадокси, докато гол, както майка го е родила, пристъпва нагоре по мъртвия ескалатор на някакъв универсален магазин, за да се снабди с риза и гащи, та да прикрие голотата на отпадналата си душа.

На втория етаж — табелата не лъжеше — наистина попаднах в отдела за играчки. Колко жалко, че никога не съм изпитвал влечение към железниците, бръмчащите, блестящи модели, дето са „също като истински“. Може би защото не ми е оставала неизразходвана енергия, а инфантилизма считах за духовна леност. При други условия може би кутиите с конструктори щяха да събудят интереса ми, но за момента смятах за повече от излишно да се строи каквото и да било. Дори и на игра. А така може би още повече.

Радост ми достави единствено това, че този ход на мисли сякаш ме върна към някогашното ми истинско аз. Към трезво последователния и приблизително точно формулиращ Робинзон, с когото единствено се гордеех. Вече щях да започна да се срамувам от голотата си, когато забелязах ролерите. Имаха гумени колела, спирачки и фарове — малки шедьоври на техниката. И просто беше чудно, че въпреки това трябваше да се тикат с крак. Избрах си един и го опитах. Пластмасовият под на широките пространства между щандовете безшумно се плъзгаше под мен. С широк замах се отритвах от земята и се радвах на движението, дълго балансирайки на двете колела, докато скоростта им намалее дотолкова, че почти спират. Може би бях обиколил етажа двадесет пъти, когато започнах да усещам ефекта от изконсумираната бира и усиленото движение. Мехурът ми се бе напълнил и мъчително опънал.

Пуснах колелото на земята и разгорещен, леко задъхан от играта, се огледах за някой клозет. Наведох се над решетките на перилата, дано да видя някоя упътваща натам табела. Но не видях нито една. Обаче забелязах изложбата за къмпинг на партера, а в нея — недалеч под мен — надута пластмасова вана. Минибасейнът бе заобиколен отстрани с кръгли, червени кървавици. Сигурно беше изпуснал малко въздух, защото едната му страна беше поддала, но все още се държеше.

А у мен той събуди непреодолимото желание да опитам: ще уцеля ли?

Както не съм философ, така и не съм психолог и затова не търся причината за възникналото психическо дразнение вследствие на физическо дразнение. Достатъчно е да се каже, че изкушението беше по-силно, а рискът, що се отнася до последствията — по-малък от нищо. Така че застанах плътно до перилата и от височина два етажа се оказах доста добър за неизпробваните си способности. Дори съжалявах, че не съм се опитал от най-горния етаж. Не можех обаче да си обещая, че ще остана в магазина, докато ми се удаде възможност за повторение. Във всеки случай завърших дейността си с едно звънко „юхухуху-у“, давайки израз на това, че телесното облекчение често е придружено и от душевно. Викът радостно обиколи многоетажните тераси на сградата със стъкления покрив и гръмко заехтя по средата. Удовлетворен, метнах на рамо ролера си и прескачайки през стъпало, се затичах към горния етаж.