Малко по-късно отново леко ми се зави свят. А вече се чувствувах толкова добре! Няма защо веднага да се изпада в паника: сигурно мястото ме е замаяло. Прелитах между щандове, натъпкани с куфари, чанти, бельо, трикотаж, съдове — очите ми бяха претоварени от близостта и изобилието на бягащото пред тях. Напрегнатият стремеж на зрителните нерви за краткото време, което имат на разположение, да схванат, предадат и разгадаят попадащите пред тях дразнители — отвъд определена прагова стойност — причинява спазъм. А спазъмът, посредством замайване и главоболие, сигнализира, че организмът очаква разтоварване. Така че спрях и хвърлих ролера.
Но продължих да обикалям магазина. Замайването понамаля. Това не би било беда, ако не бях попаднал в отдела за оръжия. Черно блестящите цеви на ловните пушки ми бяха чужди и може би затова ме притеглиха. В присъствието на други хора надали бих посегнал към тях, защото щях да се срамувам от некомпетентността си. Сега ми се представяше случай да проверя колко трепери ръката ми…
Дълго избирах измежду карабините — винаги съм презирал сачмалийките. Щом искаш да уцелиш птицата в полет, прави го честно: една птица — един куршум. Да напълниш огромно пространство със сачми — все някоя ще я уцели — не е работа. Който иска да стреля, да се научи и да цели. Или да си остане у дома и да колекционира марки.
Накрая попаднах на една по-солидна на вид пушка, която донякъде приличаше на използуваната във войската карабина. Разбира се, беше друг калибър, но все пак ми напомняше за онова единствено оръжие, с което — не по собствено желание, а при изпълнение на гражданския си дълг — и аз се бях научил да боравя. Резултатът, естествено, бе пропорционален на умерената ми амбиция. Но да видим все пак какво беше останало и от него.
В едно от чекмеджетата намерих подходящи патрони, преди да намеря цел, по която си заслужаваше да насоча оръжие. Така че метнах на рамо пушката, но твърдият й, чисто нов ремък убиваше голото ми рамо. Снех я и хванал я с две ръце, както го правят по снимките ловците с ботуши, паласки и малки шапчици, готови за дивеча, който може всеки момент да изпърха, продължих да обикалям залите, стълбищата, докато ловното ми куче, самотата, не вдигна и моя дивеч.
Стоеше на двадесет-двадесет и пет крачки от мен, очевидно съвсем нищо неподозиращ. Беше среден на ръст, леко наклонил гладко зализаната си, руса, фризирана глава на момче от добро семейство, държеше двете си ръце леко протегнати напред, сякаш тъкмо се канеше да поздрави някой стар познат. Костюмът конфекция идеално падаше по фигурата му. Към мен беше обърната лявата му страна, гледаше вдървено напред, дори и да искаше, не можеше да ме забележи. Птица се убива във въздуха, земно животно — като стои, учат професионалните ловци. Добре, моето не помръдва. В началото се прицелих в слепоочието му, после все пак във врата.
Оръжието гръмна доста слабо, но празната сграда — кутия със стъклен покрив, дълго връщаше ехото. Манекенът се килна почти безшумно, шумът от падането бе погълнат от продължаващия да ехти трясък на изстрела. Не се надявах, че още първият изстрел ще бъде пряко попадение. Бях по-скоро изненадан, отколкото доволен. Убеждението ми, че повторението е доказателство на опита, ме накара да потърся нова цел.
Модерните манекени на отдела за мъжка конфекция стояха разхвърляни из ъглите покрай щандовете. Можех да си ги избирам по желание и да изменям положението за стрелба. За половин час причиних сума опустошения. Не твърдя, че винаги уцелвах от пръв път, но съотношението не беше от най-лошите. Като дете, когато много рядко попаднех на панаир, със снизхождение гледах разгорещените от бирата селянчета и чираци, които с ядно усърдие стреляха по разположените на няколко стъпки фигури. Ако уцелеха, фигурата отдаваше чест или танцуваше, а уцелилият гордо стисваше в шепа наградата: евтино огледалце, глинена фигурка или гребен. Моите фигури не отдаваха чест и не тропаха с крака, само безмълвно се килваха настрани. Настрана или по нос, в зависимост от това, откъде съм ги взел на мушка (нито веднъж не стрелях в гръб). Награда за попаденията не ми даде никой, ала ако сляза в отдела за бижута, бих могъл да си избера златен пръстен, украсена с диаманти верижка. И то би било в реда на нещата, в края на краищата съвременните магазини работят по системата на самообслужването.
За какво мислех междувременно? Не бих могъл точно да кажа. При вида на успеха бях обзет от изкушението да се обзаложа с късмета си: ако уцеля следващите десет манекена от първия път, до една седмица ще срещна жив човек. Целих се продължително, старателно, изчаквах мъртвата точка, когато ръката, държаща оръжието, вече и все още не трепери и първата кукла от десетте падна веднага. Преди обаче да се бях прицелил във втората, се отказах от облога. Алберт сигурно щеше да го нарече самозастраховка: на надеждата не й е нужно да печели, живее си тя и без облози. Но ако загубя, доброволно елиминирам шансовете си.
Алберт обаче и този път щеше да греши. Играта винаги има две възможности, а на изгубилия винаги му остава утехата, че е било само игра. Надеждата е част от живота, не може да се загуби по друг начин, освен и двете заедно. Затова се отказах от облога, защото, като сметнем и вече застреляната, бяха останали само девет кукли. А що за облог е този, при който човек намалява залога по време на играта?
Все пак останалите осем свалих от първи път. Жалко, че винаги от едно зависи. Един куршум, една секунда, една лъжа. Мойсей е издълбал на каменната си плоча десет заповеди, но компютрите вече познават само едно да или едно не. От десетичната система е останало само толкова: избор от две възможности — винаги едната.
Вече няма облог, но какво би станало, ако си потърся десета жертва? На някой от етажите все ще се намери!
Недалеч зърнах един манекен. Видях му гърба, трябваше да го заобиколя, за да мина отпред. Вятър не духаше, не можеше да ме подуши. Пристъпвах на пръсти, да не би пластмасовият под да проскърца под мен. Достатъчно е човек да настъпи някоя тънка, суха съчка и дивечът е подплашен.
Беше в сиво палто, под него се подаваше черен панталон. Приближих се откъм щанда за полилеи — цветните абажури на лампионите ме прикриваха добре. Кучето ми се бе сгушило безмълвно в хипоталамуса ми.
Най-после излязох на поляната, на която стоеше, сред гората от закачалки. Забелязах лицето. Беше жена.
Съкрушено отпуснах вдигнатото за прицелване оръжие. Не мога да направя това. Може да се стреля само по мъжките: и манекените имат право да се размножават. А след война броят на ражданията винаги се повишава. Да продължаваме нататък. Все ще има някъде още един! А ако няма? Вече няма облог, значи няма и домашно: един повече или по-малко, какво значение?
Все пак добре би било да намеря и онзи, последния! Трябва да има още!
Последен етаж. Най-горния. Поглеждам през парапета в дълбокото. Някъде там, долу — малко червено петно: гуменият басейн. Все пак добре, че не изчаках, докато стигна дотук. Твърде далече е. Самоувереността ми лесно щеше да се пречупи.
Хайде обратно, този път — надолу. Навсякъде същото, както когато вървях нагоре! Ама тук никога ли не сменят стоката? Никога ли не подреждат витрините? Винаги все едно и също?! Позор! Би трябвало да се подпали магазинът! Тогава ще се покаже и десетият, който се крие тук. Ще си спасява кожата, за да не се опърли. Би било красиво. Ще тича право към пушката ми.
Къде си, мръснико? Ще те пипна, ако ще да пукна, пак ще те пипна. Ти си причина за всичко, за цялата тая крастава история. Не можеш да ми се измъкнеш, градът е мой. Не можеш да се скриеш от мен, съдбата ти е в цевта на пушката ми.
Срещнахме се в отдела за шапки. Когато се обърнах към него, и той се обърна към мен. Беше бледен, погледна ме. За момент погледите ни се срещнаха и аз вече бях натиснал спусъка. От бедро.
Огледалото със звън се счупи на парчета и парченцата се посипаха по пода.
Силно зъзнех. Цялото ми тяло настръхна. Положих пушката на най-близкия щанд, заобиколих отдалеч стъклените парчета с босите си крака и си потърсих дрехи. Избрах си бяла риза, макар да знаех, че скоро ще се измърси. Над нея навлякох пуловер. Панталонът беше малко тесен, но не му обръщах внимание. След пет минути бях на улицата и се отправих към колата си. Към онази кола, в която бях натоварил книгите. Седнах и подкарах.
