Оставих слушалката на място и бавно склоних глава върху нея.

Не можах да узная какво се бе случило, разбрах само, че е нещо непоправимо.

Будилникът звънеше упорито — трябваше да го чуя. Протегнах ръка и го спрях. (И през ум не ми мина да погледна колко показва.)

Ужасно ме болеше глава. Лежах по гръб, със затворени очи. През клепачите ми се промъкваше светлина, сигурно навън грееше слънце. Значи бурята бе отминала.

Привечер се бе разразила страхотна буря. Можеше да се очаква, въпреки че, както вече бях споменал, метеорологичната служба обещаваше сухо и слънчево време. Тази буря надали можеше да бъде предвидена. Облаците се появиха едва късно следобед. Дотогава пред слънцето се бе струпала все по-сгъстяваща се мараня — такова нещо може да се види понякога в тесните долини. Слънчевите лъчи се пречупваха многократно през микроскопичните водни капки и създаваха необичайно вибрираща дъга.

Всичко това обаче можех да го усетя само аз, след като събрах отново толкова сили, че да стана и да напусна сградата на дирекцията. Никога не съм можел да си го представя, ако кажеха за някого: движи се като сомнамбул. Със сигурност мога да кажа, че бях напълно буден, но дали съм бил на себе си — това не смея да твърдя. Във всеки случай долових промяната в атмосферата и светлината, но не й обръщах внимание; не търсех нито причината, нито следствието от нея. Стараех се само да заобикалям въргалящите се насам-натам жълти гащеризони. Ако не можеше по друг начин — тъй като някои от тях лежаха на вратата, — прекрачвах ги с високо вдигнат крак, за да не ги докосна. Така се върнах в предоперационната. Естествено, не проведох обичайните процедури, а се насочих направо към първото помещение, където беше делничното ни облекло. Облякох се и за втори път напуснах комплекса. Сега вече не тичах. Знаех, че вече няма от какво да бягам, но не знаех има ли накъде.

Този път карах по-внимателно. Черната кола беше само първото препятствие по пътя ми. По-късно, с приближаването ми към града, броят на спрелите и сблъскали се коли все повече нарастваше. Едни се бяха ударили в сградите, други бяха спрели в някоя витрина. С първата горяща кола се срещнах още в предградието. Димяща развалина. Но по-нататък, пред една фабрика, на паркинга гореше цяла купчина от покатерили се една върху друга коли; тук-там избухваха високи пламъци. Дадох газ, за да се отдалеча колкото е възможно по-бързо, защото всеки момент можеше да избухне още някой резервоар.

Задръстванията така бяха затворили по-тесните улици, че неведнъж се наложи да се върна и да търся друг път. Едва тогава осъзнах колко силни са рефлексите: на входа на улица с еднопосочно движение кракът ми натисна спирачките. Той още не знаеше това, което аз вече повече или по-малко знаех: никой няма да дойде насреща…

На едно място улицата беше затворена от преобърнал се камион, но на тротоара имаше достатъчно място, за да го заобиколя. Само че тротоарът бе покрит с дрехи. Тук беше още по-лошо, отколкото в института, където в еднаквите оранжеви гащеризони имаше все пак нещо чуждо — сякаш някакъв склад за униформи беше хвръкнал във въздуха и те се бяха разлетели на голяма площ. В града обаче се сблъсках с безкрайното разнообразие на дрехите — женски и мъжки, — с облеклата на възрастни и деца. И тук вече не можех да се залъгвам повече, дори и само заради самовнушението — все по-звънко, все по-крещящо, все по-непонятно от тези дрехи отсъствуваха онези, които са ги носели. Никога не съм бил на война, но не мисля, че хилядите трупове от някоя бомбардировка или картечни откоси биха били по-потресаваща гледка.

Ако на пътя ми бяха попаднали мъртъвци, навярно щях да ги преместя. Сигурно нямаше да бъде лесна работа, но от опит знам, че с времето навикът помага в преодоляването и на най-неприятните препятствия. Възможно е някога и тези дрехи да ми станат безразлични, но засега не можех нито да ги прегазя, нито да ги докосна. По-скоро приемах неудобствата от нови заобикаляния.

Всъщност защо и закъде да бързам? Смисъл на всяко действие придава желаната за достигане цел. Ала имах ли, можех ли да имам цел? Сигурно защото иначе щях да легна и да чакам и от мен да останат само дрехите. Каква беше тази цел — надали можех да кажа. Просто бях тласкан от обикновения инстинкт за живот, за който не съществуват никакви „защо“, а само вечно подновяващите се „как“.

В края на краищата за мен беше все още неясно какво се бе случило, дори не схващах напълно случилото се, наистина ли и напълно ли се е случило. Иначе надали щях да имам сили да правя каквото и да е. Така обаче инстинктът за живот ме тласкаше напред, и то по-целеустремено, отколкото ако имах някакво осъзнато намерение, тъй като след множеството препятствия и отклонения се оказах пред работното място на Етел.

Познавах я от три години. Представиха ми я в една компания и бързо се харесахме. Тя спадаше към онази малка група жени, с които ми беше приятно да се появявам на театър, в ресторант, в компании, тъй като беше атрактивна жена. Висока, стройна фигура с къса руса коса и правилен профил. Не подчертаваше елегантността си — обличаше се леко спортно, — но и не прикриваше женствеността си. Етел беше от така наречените самостоятелни жени, съответствуващи на понятието ерген, но в по-приятен вариант, при който дори и в своята самостоятелност беше съхранила сексуалността си. Може би, защото беше красива, докато повечето самостоятелни жени са самотни или защото са грозни, или защото са били изоставени. Навярно Етел беше толкова самостоятелна, защото когато и да е, можеше да се пласира. Не искаше да се обвързва, обичаше разнообразието, в което самата тя участвуваше, понеже обикаляше света като авторитетен служител на едно предприятие. Никога не я бях питал как си прекарва вечерите, но истина беше също така, че и Етел не се стряскаше, ако чуеше, че излизам и с други. Единственото ни желание беше да се чувствуваме добре един с друг. Това беше свободен съюз, далеч от умереността, но безусловно изпълнен с внимание и такт към другия. Фактът си е факт: по-подходящ партньор и да търся, нямаше да намеря и ценях това толкова, че се стараех да не го развалям с излишна чувственост. Като проява на това подсъзнателно доверие в края на първото си лутане се озовах при Етел. Виждах я как седи зад бюрото си, в едната ръка с телефонна слушалка, в другата — цигара или химикалка. Тъкмо се уговаря за някоя по-голяма партида с другия край на света, като междувременно само с един поглед в стъклото, покриващо бюрото й, проверява косата си, грима си. Ако имаше въобще разумен момент в идването ми тук, той може би се обясняваше от този въображаем телефон: Етел донякъде беше за мен поглед към света.

Защото, за да мога да изразя нещо от случилото се, преди всичко имах нужда от отклик. От където и да е, от колкото и далеч да е.

Преди обаче да изляза от колата си, върху току-що явилата ми се картина се проектира командната зала на КП-то със стола зад масата и с висящия от стола оранжев гащеризон на Бирике. Миражът с Етел, телефона, бюрото рухна, без малко да повлече и мен със себе си. Рязко дадох газ и колата ме понесе.

Сега вече се налагаше да размисля. Трябваше все пак някак да формулирам онова, което виждах около себе си, колкото и невероятно да беше то. Да изразя това, че животът около мен е престанал да съществува, изчезнали са не само неговите прояви, но и той самият като физическа реалност е изчезнал напълно. По някаква — засега непонятна причина, в околността, която бях обиколил досега, хората бяха изчезнали. Изчезнали бяха телата им, при това толкова бързо, че нямаше и помен от разложение; обаче следите от внезапно прекъснатия живот бяха неизброимо много: изпразнилите се дрехи, преобърнатите коли, отворените магазини — всичко, всичко свидетелствуваше, че катастрофата е настъпила неочаквано и изведнъж. При това без разрушения, защото всичко беше останало цяло, непокътнато, само че празно. (Разрушенията, които видях, също сочеха, че събитието е протекло ненадейно и бързо: инерцията бе повела останалите без направляваща ръка на кормилото автомобили и ги бе насочила един в друг или в стените.)