Би следвало да се отговори, защото никога никакъв въпрос не трябва да се оставя без отговор.

Отговорът обаче закъсня и аз като уморено бебе след игра внезапно съм заспал сред разхвърляните предмети.

Завърших работата си, напечатах я в няколко екземпляра, после я прочетох два пъти пред магнетофона. След което взех по един екземпляр от ръкописа и лентата и отидох в Института.

От деня на катастрофата не бях ходил там. Пък и какво да правя? Нямах да получавам повече нито работа, нито заплата. Съвсем друго е да отида и да скрия труда си в КП-то. Това е определена цел, която е по-важна от евентуалните емоционални моменти.

Няколко дни преди това ми се бе свършил бензинът.

Изглеждаше просто да спра пред която и да е бензиностанция да заредя, но когато спрях пред една, разбрах, че и това е напразно… Бензиностанцията работи — по-точно е работила — с електрическа помпа, докато е имало ток за нея. Намиращите се под краката ми огромни резервоари, пълни с гориво, бяха почти недостижими. „Почтито“ го добавям само защото, ако намеря някоя ръчна помпа и един маркуч, през отвора за зареждане ще мога да изтегля бензин. Още преди обаче да бях започнал това сложно действие, разбрах, че съм тръгнал по погрешен път. В този навлякъл целесъобразността загиващ свят очевидното ставаше невъзможно, докато невъобразимото ставаше явно. Бензин да се намери е трудно, значи трябва да се смени колата с такава, която има гориво. Повече или по-малко — във всички има. Наистина ключът на паркиралите коли липсва, но онези, които са били в движение — при положение че в момента, в който са били оставени сами на себе си, не са се наранили прекалено, се оказаха използваеми. Леко хлътване, счупени фарове или разкривена броня не бяха пречка. Само колелата, воланът и спирачките да бяха в изправност. Ако бензинът в някоя свършеше, само трябваше да се огледам и скоро намирах друга. Въргалящите се по седалките дрехи ми създаваха все по-малко грижи — бавното, но доловимо с просто око разлагане на вещите, при цялата му тъжна същност, беше съпътствувано и от определено облекчение: като избледняваха и гниеха, дрехите все повече се отдалечаваха от хората, на които са принадлежали. Превръщаха се в парцали, преди още наистина да бяха станали на парцали. Само трябваше да внимавам и дори и случайно да не бръкна в джобовете и да попадна в клопката на портфейли, снимки, удостоверения, на дребните вещи за лична употреба.

Животът ме прави практичен. Запазих ключовете на „използуваните“ коли и скоро със себе си носех огромна колекция. С тяхна помощ успявах да запаля все повече здрави, паркирани коли и с това постепенно се решаваше проблемът по придвижването. В края на краищата всяко запалване може да бъде дадено на късо — от това няма да стана по-голям крадец.

Първата смяна на кола направих още при бензиностанцията. С известна меланхолия изоставих вярното си превозно средство, с което ме бяха свързали в обща съдба километрите, изминати заедно. Би било смешно обаче в моето положение — което се колебаеше на границите на поносимостта — да бъда съкрушен точно от тази раздяла. Седнах в колата, която стоеше тъкмо пред колонката готова за тръгване, и потеглих. Беше мощна, спортна кола и натискът на привикналия ми към по-слаба кола крак просто ме изстреля на пътя.

Вече бях придобил опит в новото движение: никога не трябваше да се опасявам от идващо насреща превозно средство, но из непознатите квартали ме дебнеха неочаквани препятствия, самотни или сблъскали се коли, здрави или разбити до неузнаваемост. Понякога се налагаше да правя направо каскадьорски номера, за да мога да се промъкна през някое тясно място, ако исках да избягна продължителните заобикаляния. Никога не се бях стремил към лаври в майсторското управление, сега обаче, харесва ми или не, можех да си се упражнявам в решаването на необичайни задачи. И ако теренът пред мен беше очевидно чист, можех да си препускам на воля — стига изгасналите светофари да не ми напомняха отсъствието на електричество. (И защо наистина не осъзнавах, че и тук греша? Та нали светофарите са просто символични изразни средства на обществото: с трите си сменящи се цвята внасят целесъобразен ред в разнопосочното движение на масите. А където няма повече нужда от светофари, там или редът, или обществото е престанало да съществува…)

Онези няколко дни, през които изготвях отчета си, предназначен за съмнителното бъдеще, не бяха отминали безследно над града. Докато работех, дори и да надниквах през прозореца или да излизах за половин час за нещо, бях толкова зает със собствените си мисли, че не бях забелязал промяната. Ето защо силно ме изненада гледката, когато, на път за Института, прекарах повече време на улицата и се отдалечих на по-голямо разстояние. След голямата буря през първата нощ небето се бе изчистило и времето се бе задържало слънчево и ясно. (Поне насам. Защото нямах и понятие какво беше по другите краища на Земята.) От време на време резки, сухи пориви на вятъра облизваха улицата от единия до другия край, облизваха я в буквалния смисъл на думата. Неизвестно бе откъде се вземаше толкова прах, понесъл се из въздуха с вятъра. Беше ту сив, ту ръждивочервен — ръждивочервеният сигурно беше от ръждясалите релси и металните траверси. Понякога изпод изгорелите части на града към него се примесваха и пепел, и сажди с тръпчив мирис, които се спускаха бавно като завеса. В облаците от прах като нямо и капризно ято пърхаха полетели вестници, прошумяваха, когато се блъснеха в стена или прозорец.

Като че ли самият град бе рухнал. Сградите, естествено, продължаваха твърдо да стоят, но прозорците вече бяха ослепели: дъждът ги бе оплискал, прахът ги бе покрил, а там, където бяха оставени отворени, вятърът ги беше блъскал, докато стъклата им не се бяха изпочупили и поръсили тротоара. Витрините също се бяха замърсили, а от магазините се носеше странна, неприятна миризма, миризмата на започналото разложение. В магазините за хранителни стоки разложението на пресните продукти бе започнало още по-рано и понякога само с кърпичка на носа можех да проникна в магазина, за да взема най-необходимото. Надявах се, че след няколко седмици това състояние на нещата ще престане, разложението ще свърши работата си и отново спокойно ще мога да се храня от малкия, но жизнено важен асортимент от трайни продукти. Не мислех обаче, че повечето от вещите до такава степен се нуждаят от човешки грижи или просто от присъствието на човека. Текстилът мухляса, дървените изделия се разкривиха, останалото просто остаря. Изглежда, виновен за това беше и прахът, дето като развихрил се в пустинята пясък проникваше и в най-малките пролуки, покриваше, смилаше, триеше, износваше.

Само растителността се бе противопоставила на разрушителния съюз на огън и вода, на сажди, прах, смет и дъжд. Вече и по улиците на града, по бордюрите, в пукнатините на асфалта се виждаха зелени, мъхообразни петна, но едва когато стигнах в предградието, където имаше повече растителност, промяната се забелязваше истински. Може би вече бях споменал, че още на втория ден в градината на Метеорологическия институт ми направи впечатление промяната в растителността. Приличаше на друго зелено, различно от познатото, въпреки че природата предлага безброй нюанси: от тъмнозеленото на боровете и кипарисите до меката зеленина на акациите. Още тогава ми направи впечатление размножаването на растителността: тревата, дърветата, храстите не бяха станали по-големи, по-гъсти, а повече. Растителност имаше навсякъде, би могло да се каже, че се проявяваше агресивно. Оттогава насам и предишната растителност се бе изменила: листата, клоните бяха станали по-дебели, по-месести и може би от това се бе изменил цветът им.

Щом завих по алеята, която водеше към Института, и короните на дърветата се склониха над главата ми като шатра, бях обхванат от натрапчива идея: станала е някаква смяна на местата! Смяна на властта, смяна в битието. Сякаш една част от природата, досега подчинена, осъдена на безмълвно робство, е въстанала и — като не се е задоволила само с победата — се стреми към пълно единовластие. Някога, в древните времена, Земята е била покрита само от растителност и сега не е станало друго, освен възстановяване на древното равновесие…