Къде съм се срещал аз вече с това бъдеще?!

Защото ми е познато. Да е „дежа вю“? Не. Илюзията за нещо вече преживяно е възможна само в един познат кръг от представи. Такава картина не беше позната за човешкия разум. Ако съм се срещал с нея. бих могъл да се срещна само като продукт не на хората…

Вече знам.

На Земята не само човекът живееше в организирано общество. Някои животински видове също. Мравките, пчелите, термитите. В извънредно сложно, високоорганизирано общество, което обаче бе спряло на достигнатото ниво: направляваха го инстинктите, а не разумът.

Мравките нямат нужда да формират мисли, за да изнесат яйцата си на слънце; пчелите хранят, къпят, оплождат царицата си при съвършено разпределение на труда; термитите сляпо прогризват вътрешността на дървото, светлината на поезията само би ги смутила. По какво се различава от тях оня човек, който наистина е успял да впрегне природата, но е забравил да мисли?

Утре или вдругиден, или още днес — не знам, защото само те ме разбират, аз с моя първичен мозък чета в техните мисли само когато и те го пожелаят — ще напусна Земята, може би завинаги. Ще тръгна на път към други пространства на Вселената, където вече няма насилие, лъжата е изчезнала. Където не е останало нищо от вродените инстинкти на човека.

Само страхът.

Ако можех поне да се надявам, че не съм сам!

Дори и тогава какво бих могъл да направя?!

Стреснах се, пред мен стоеше един от пришълците. Може би този, който ме просвещаваше, може би някой друг, не знам. Толкова са еднакви! Другите двама бяха в съседното помещение, занимаваха се с уредите.

— Скоро ще тръгнем, Робинзон — каза със затворени уста стоящият пред мен.

Следващите часове бяха изпълнени с товарене. С помощта на някакъв универсален кран разположиха в едно помещение на по-долния етаж онези няколко неща, които бяха сметнали за заслужаващи да бъдат взети от умрялата ни планета. Болшинството бяха връзки с чертежи и документи. Учудих се, но след това разбрах, когато забелязах използуваните в стените на опитния реактор КП елементи. Те ме бяха спасили! Носят ги като мостри заедно с отнасящата се до тях документация. Спаси ме… От какво? И защо?

— Излишно се тормозите, Робинзон — отбеляза придружителят ми. — Елате, починете си.

— Вече си починах — отвърнах с детински инат.

— Продължавайте да си почивате. И ние правим същото. Имаме нужда от това преди тръгване.

Прибраха крана. Останалите двама пришълци легнаха на легла, подобни на моето. Легнаха с безизразни лица по гръб, вперили широко отворените си, в нищо невзиращи се очи в тавана.

— Така ли спите? — попитах.

— Не спим. Само почиваме. Ние спим много малко, откакто се научихме да не мислим за нищо. Можем същевременно и да действуваме, а ако преустановим и движението, това ни замества съня. Времето на събуждане може да се регулира по желание и изчезват неприятните последствия от спането, замаяността от постепенното събуждане.

— Мисля, че премълчахте един аргумент — казах.

— А именно?

— По този начин избягвате да сънувате.

Придружителят ми спря и ме погледна изпитателно.

— Добре ще е, Робинзон, колкото е възможно по-рано да се научите да се владеете. Елате.

От помещението за почивка преминахме в командната кабина.

— Ако не сте уморен, Робинзон, можете да останете с мен. Питайте, ако искате.

— Вие охранявате ли?

— Да охранявам? Аха. В непозната обстановка не можем да почиваме едновременно и тримата. Освен това и вие сте тук.

— Това означава, че се боите от мен.

— Обикновена предпазливост.

— Който спи… имам предвид — не мисли за нищо, той… беззащитен ли е?

— Не му е необходимо да се защищава.

Седяхме един до друг на въртящите се столове с високи облегалки, гледахме бледите, вибриращи светлини на пулта. За един повърхностен наблюдател си приличахме. Само ние двамата знаехме колко се различаваме. Въпреки че е възможно само аз да съм го знаел.

Аз, Робинзон, инженер-физик, в личното досие на когото стои „извънредно надежден математик, но неспособен за проектантска работа“, защото, така да се каже, няма никакво въображение.

— Театър, кино имате ли си?

— Някога е имало.

— Любов?

— Животът не може да замре.

— Играете ли?

— Основните положения на дейността трябва да се упражняват.

— За какво използувате книгите си?

— За което вие азбуката на слепите.

— Цветя отглеждате ли?

— Билките са полезни и днес.

— Какво става с умрелите ви?

— Престават да живеят.

— А телата?

— Следват законите на хигиената.

— Земя? Огън?

— Имаме отлични химикали.

— Имена имате ли?

— Естествено. Иначе как бихме се различавали един от друг?

— Името на родителите ли носите?

— Името на родителя има значение само дотогава, докато има и наследство.

— Има по-важно и от родителя ли?

— Моментът, в който сме се родили. Това е ориентирът.

— Времето е само една цифра. Значи нямате имена, а само номера.

— Това предотвратява заблужденията.

— Как се наричате един друг?

— Според деня от седмицата, в който сме се родили.

— Вас как ви наричат?

Обърна се към мен, погледна ме и най-спокойно отговори:

— Мен ме наричат Петкан, Робинзон.

Бавно, постепенно идвах на себе си. Първата ми мисъл, щом съзнанието ми се възвърна, бе, че пак съм се спасил. Това беше най-голямата опасност, която преживях, откакто бях останал сам. Дълго, подло се е приближавала към мен, но не тайно: от седмици насам знаех, че не съм здрав и че ще се разболея тежко. Не мога да се упрекна, направих това, което можех, с последните си сили, за да се защитя или поне да я отложа, докато е възможно. Да я избягна беше невъзможно. И не защото ми липсваха лекар, болница, сестра и нужните лекарства… Причината за беззащитността ми се криеше в състоянието ми: в моята самота и във впечатлението, което я причиняваше.

Какво ми беше — и аз самият не знаех точно. Можеше да бъде както проста настинка, така и тежко нервно разстройство. Носел съм болестта в себе си, а времето я е подхранвало, докато вече не се е побирала в мен. Избухнала е и ме е туширала.

Обратът сигурно е било посещението у Алберт; ако не за друго, то поне защото тогава съм се простудил. А и дневникът…

Не искам отново да си спомням. По време на филма вече имах висока температура. Чувствувах го по ударите на пулса си, по пламтенето на лицето си и по безполезността на взетите успокоителни. Въпреки това не исках да легна на легло. Тресеше ме: ако легна, ще умра.

Останах жив. Лежа, тялото ми е прохладно, мозъкът — бистър. Нямам температура. Слаб съм, но не безсилен. Спомням си, че не лежах постоянно. От време на време ставах, ядях, правех си чай, мисля, че се и измих няколко пъти. Люшках се на границата между съзнанието и безсъзнанието, кога насам, кога натам.

Какво ме беше спасило? Силният, сравнително млад организъм? Случайността? Топлината, сигурността на убежището ми? Сигурно нито едното, нито другото; или всички заедно. Жизнената сила има неизчерпаеми резерви.

Приятно е спокойствието, което ме изпълва. Това е разсъдливостта на оправящите се от болестта, на онези, които все още пазят в нервите си ужаса от смъртта, но вече ликуват, лежейки неподвижни, със съзнанието за победата. Сигурни са, че вече е само въпрос на време, когато ще могат да скочат и да берат цветя заедно с останалите хора.

Засега оставам жив, няма съмнение. Ала това, че сложих отпред „засега“, е признак на разсъдливостта ми — и на оздравяването ми. Като доказателство, че колкото и тежка да е била преживяната криза, тя не е единствената и не е била последната.

Оцелях, вярно. А по-нататък?!

Добре де, да поразмислим. Да сварим един силен чай, върху сухара да намажем малко конфитюр, време имаме, след това нека седнем в един удобен фотьойл с облегалка за главата, който с мъдра предвидливост бяхме прибрали при една от разходките, подозирайки, че все още ще имаме нужда от него не само заради комфорта. Леглото глези, лекува и разпуска; наркотик, който може да е прекрасен и съдбоносен. Който може да седи, той и ще тича. Да сложим на грамофона Моцарт. Той още не познава картите на романтиците, нито истинските, нито фалшивите. При него вървят ритмите на „данс макабр“ и менуета. А менуетът е толкова приятен. Дори и тогава, когато е може би последният.