Е, та всъщност как беше? Време е да погледнем нещата в очите. Не може вечно да се заобикалят.
Започна се след филма. Сигурно температурата ми е била много висока. И все пак бях ги видял съвсем ясно. Почукаха на онази врата. А когато се върнах, револверът още се въргаляше на пода, където го бях изтървал. Точно си спомням всичко, до най-дребните подробности. Във връзка с цялата история не е останал нито един въпрос, с изключение на един: Напускал ли съм аз тази стая въобще?
Още не бях имал халюцинации, поне преди това; не знам какво е. Как бих могъл сега да бъда сигурен, че е било халюцинация? При обикновените сънища връзка няма, евентуално — само истина. А в този имаше и логика, и връзка, и система. Въпросът е само истина ли беше?
Защото странно, но така е: ако е било кошмар, тогава най-много да е смешно; но ако е било истина, тогава е като кошмар…
За щастие — или тъкмо обратното — може да бъде проверено. Ако не съм само халюцинирал, тогава и сега трябва да са тук, вътре в онова, което ги беше донесло, в ковчега си.
Убих ги.
Нямам угризения на съвестта. Съществуваха ли, не съществуваха ли — все едно. Ако съм ги убил само във въображението си, не съм сгрешил; ако съм го направил в действителност, тогава добре съм направил. Ще се изясни.
Може би не трябва и да го казвам, че още не съм убивал през живота си. Аз съм човек, който почита законите, и за такива като мен войната е единственият случай, когато можем да убиваме без страх от търсене на сметка. Поне които искат или са принудени. Аз съм роден и съм отрасъл в мир; дори и да е била планирана някоя война за обогатяване на моя опит, отиде по дяволите, преди още да е избухнала. Бих ли убивал в нея? … академичен въпрос, не се е случило. Има много хора (Имаше! Имаше!), които ще се закълнат, че не са в състояние да се прицелят в човек и да натиснат спусъка. Но и това, както толкова много неща, е въпрос на ситуация… Ако не стреляш от агресивност, ако не стреляш от гняв, ако не стреляш от отчаяние, все още можеш да стреляш от самозащита. И черкезинът вегетарианец пръв ще натисне спусъка, преди да са стреляли по него. Инстинктът за живот е голям господар. Знам, защото съм го изпитал.
Защото не заради друго, а заради самия себе си съм убил. Мислил ли съм за това, че убивам и заради възможността за оцеляване на човечеството? Преди може би съм мислил за това, впоследствие несъмнено съм мислил за това, пък макар и просто за самооправдание.
Но тогава, в момента, не мислех за нищо, дори и за самия себе си. Нужно ли е да обяснявам, че за каквото и да бях помислил, вече нямаше да имам възможност за действие?!
Не става дума за това, че изведнъж съм се досетил за тайната на начина „да не мисля за нищо“. Не, дори и да е било сън, той не е нарушил логиката. Ако пък е било реалност, тогава съвсем. Намесило се е нещо друго: разликата между двама ни. Спаси ме онова, на което толкова пъти съм се позовавал, къде като оправдание, къде като обяснение: гората, клоните на която все още се люлееха на една ръка разстояние над нас! Тялото и душата ни еднакво бяха забравили начина за връщане на дървото, но инстинктите ни все още не. За да бъде напълно ясна разликата между пришълците и земните хора: те — размишлявайки или не — бяха способни само на съзнателни действия; докато ние обаче не за всяко наше действие можем да дадем причината. Освен с късна дата.
Това е всичко. Онова, което извършваме, преди да сме се досетили за причината му, не може да бъде разкрито дори от четец на мисли, а още по-малко може да го предотврати. А впоследствие? Мъртвите не държат на обосновката.
В момента, в който изрече името си, замахнах. Тогава забелязах първото изражение на все още неподвижното му лице: на учудване. Не му остана време да анализира — нали те всичко анализират! — изненадата. Загуби съзнание. Ударът беше силен и го намери по черепа. Фигурата му и на вид не беше силна, а при удара ми се оказа още по-слаба от очакваното. Строполи се, но защитният му рефлекс все пак вдигна ръка пред лицето му.
Усетих изтръпване в дясното си рамо. Същото изтръпване, което при залавянето ми изби револвера от ръката ми. Този път видях и източника: на лявата му китка, където ние носим ръчния часовник, фосфоресцираха няколко зелени светлинки! Значи това беше онзи източник на енергия, който тогава ме парализира, а сега за щастие само обърса рамото ми!
В другото помещение будни спяха двамата му другари. Какво ще стане, ако забележат какво се е случило? Да избягам ли? Ще ме настигнат. Ако междувременно дойдат на себе си, ще разберат, че се готвя да бягам…
Беше тихо. Наблизо нямаше нито оръжия, нито някой топуз, нямаше дори и каменна брадва. На ръката на жертвата ми проблясваше зелената светлина. Внимателно заобиколих лъча й и се опитах да снема от ръката му малкото метално тяло, от което струеше светлина. Не успях, сякаш се беше сраснало!
По всяка вероятност към кожата му, или беше частично зашито под нея… Нямаше никакъв прекъсвач, но той не го й включи, когато го използуваше — как би имал време преди малко! Източникът на излъчване трябва да е бил свързан с някой нервен път и се задвижва с мисъл или рефлекс.
Все още функционираше, дори и в безсъзнание…
Не ми оставаше друго, прегърнах го отзад и преди да беше дошъл на себе си, го помъкнах към вратата, разделяща едно от друго двете помещения. Пред вратата хванах лявата му ръка; протегнах китката му напред, след това с бързо движение блъснах вратата.
Трескаво стисках тънката, отпусната ръка и насочих фосфоресциращия кръг към лежащите. Светлината нямаше видим лъч, така че не можах веднага да се убедя засегнал ли ги е? Телата им сякаш леко потрепнаха… Но нищо друго.
А какво ще стане, ако наистина нищо не е станало? Ако се раздвижат?
Всичко това е приказка… Цветният филм на спомена. Там тогава нямаше нищо подобно. Бях започнал, нямаше връщане. Все още държейки го пред себе си — за прикритие? — пристъпих по-навътре, доближих се до леглата им. Междувременно вдигнах такъв шум, че ако от друго не, то поне от това трябваше да се сепнат. Но не помръднаха въобще.
Лъчът сигурно им беше подействувал. Отпуснах тялото, което се плъзна на земята, държах само китката му, за да не се насочи случайно към мене.
Колебаех се… Докога може да трае изтръпването? Дори и загубата на съзнание от удар отминава… Ще дойдат на себе си и където и да съм се скрил, ще ме открият. Ако имах оръжие… Бих могъл да ги удуша, но не съм способен на това… Дори и само един, а камо ли трима… Трябва да спечеля време…
Още веднъж насочих към тях лъча: прицелих се в главите им. Не усетих никаква промяна. Накрая — с цената на известни трудности, защото раменната и лакътната става малко трудно се подчиняваха, насочих китката на жертвата си към собственото му чело.
Почувствувах, че тялото в ръцете ми се напряга, след това се отпуска. Полегна неподвижно на пода.
Зелената светлина на китката му избледня, после изчезна съвсем.
За момент не разбирах, но след това ми просветна. Умря. Изчезна рефлексът за защита, нервният път не работеше, излъчващият елемент е изключен. Край.
А ако мозъкът му само е изтръпнал? Като ръката или крака? Разкопчах дрехата му, наведох се над голите жълтеникави гърди. Не дишаше. Пристъпих към другите двама. И у тях не можах да открия какъвто и да е признак на живот. Сърдечната им дейност бе престанала.
Прииска ми се да побягна. Останах. Изчаках пет минути. След това още пет. За да не мисля за нищо, започнах да броя секундите. Шестдесет, след това нови шестдесет. Десет пъти едно след друго. Когато изтекоха, внимателно ги прегледах още веднъж. Вече четвърт час, откак сърцето им бе спряло. Мозъкът им от петнадесет минути не получава кръв. Никакво изтръпване, никаква престорена смърт не може да трае толкова време. Не живеят. Не може да са живи.
Какво щеше да стане, ако тъй както бе вдигнал ръка пред себе си, лъчът бе облизал моята глава?! Колко близо е била до мен смъртта! Колко малко е трябвало.
