Холът на хижата беше толкова банален, колкото и барът й. Избледнелите рекламни плакати на туристическите агенции, загубилите блясъка си огледала и бутилките не събудиха никакви чувства у мен. Твърде отдавна стоях над тези неща. Разтривайки изтръпналите си крака, аз се дотътрих до пулта и след кратко колебание в избора си забърках един солиден коктейл. Само колкото да ме оживи, но не да виждам права там, където следва завой.

Питието беше топло, а това е непростимо. Излязох на терасата на бара, за да му сложа малко сняг.

Човечеството винаги е обичало зрелищността. А надали е намирало по-покоряваща гледка от това, когато е спирало на върха на някоя висока планина и е оглеждало лежащата под него област: разкриващата се двойственост от величие и пигмейщина е отприщвала цели реки от емоционални клишета у него… Излязох на терасата с пълна чаша в ръка, погледнах надалеч, много надалеч, към искрящите в слънчевите лъчи глетчери, към страховитите скални стени, към губещите се в безкрайността снежни поля, и изтръпнах.

Разтреперих се от това, което видях пред себе си. На по-малко от десет метра.

На терасата стоеше снежен човек, с трътлесто юнашки нахлупено гърне вместо шапка. Вперил въглените си очи, той ме наблюдаваше с интерес: Какво търся тук?

Беше най-обикновен снежен човек, с метла под мишницата, с нос от морков, а на мен за момент ми се стори, че е месията. Който е дошъл да ме освободи от угнетеността ми и да ми покаже пътя към покоя. Който ще ме освободи от греховете ми и опрощаващо ще се наведе към мен: виждаш ли, човече, страданията ти свършват тук. Можеш да си починеш. Ще снема товара от плещите ти, от този момент отговорността вече не е само твоя. Ще се разпредели между теб и…

Защото снежните човеци не се раждат от само себе си. Снежните човеци нямат родословни дървета. Снежните човеци, щом падне пресният сняг, се търкалят, оформят, изправят от неснежните човеци. Те им дават въглени очи и морковен нос, те им тикват под мишницата метла и им нахлупват шапка на главата. Снежните човеци се раждат с падането на снега и се стопяват, щом напече слънцето. Нямат нито прадеди, нито наследници. Снежният човек…

Гаврътнах питието и хвърлих чашата. След това се провикнах с цяло гърло:

— Ало! Има ли тук някой???!!!

Стърчащата срещу мен скална стена с известно закъснение и замиращ глас отвърна:

— …ло!… якой…

Все същата тишина.

Но не повярвах. Със замаяна походка отидох до снежния човек, за да го прегърна и разпитам. Невъзможно е да не отговори!

Отговори. С тънката ледена коричка, която веднага след лъжливата топлина на слънцето бе покрила тялото му; с браздата, която бе издълбала върху челото му шапката, и с тънкия пласт сняг, който беше нанесъл върху тази шапка вече вятърът. В стръковете на метлата бяха замръзнали водни капки, морковеният нос бе избледнял, а двата въглена напомняха черните очила на слепец, втренчил очи в небето.

Човече, снежно човече, откога ли стоиш тук, на високото, където има слънчева светлина, но няма топъл лъч, където можеш само да обледеняваш, но не можеш да се стопиш никога? Долу, в равнината, щяха да те изваят от камък и щях да знам, че си статуя. Но тук, за какво чакаш още?

Защото надали ще повярвам, че стоиш заради мен толкова търпеливо. Сигурно вардиш тук, защото тук са те поставили. И човекът, ако е само снежен човек, какво друго може да направи? Стърчи с достойнство там, където са го поставили.

Когато усетих достатъчно сили в себе си, за да мога отново да вървя, върнах се в бара и си налях още едно питие. Този път без да го разбърквам и разреждам. Това възстанови душевното ми равновесие, но наруши телесното. Отказах се да пътувам повече него ден.

Вкарах Мишлето под покрив, изкарах спалния си чувал и си постлах в подножието на пулта на бара. Пих методично, докато не съм заспал. Спах добре, не сънувах нищо.

Сутринта се събудих от снеговалеж. Бързо се приготвих, докато пътят не беше станал непроходим. Преди да тръгна, изпитах непреодолимо желание да посетя още веднъж вчерашния си познат. Снежният човек оттогава не бе направил нито крачка, но пресният сняг напълно бе покрил гърнето-шапка. Внимателно я забърсах, въпреки че едва ли имаше смисъл: през зимата сигурно щеше да й се наложи да издържи още много изпитания. Но почувствувах, че трябва да направя нещо за него.

Почти щях да тръгна, без да разбера какво очаква от мен. За щастие сетих се навреме. Пресният сняг лесно се слепваше. Свалих палтото си и за половин час успях да направя един голям цилиндър. Оформянето на главата вече беше детска играчка. Първо исках да бъдат един до друг, но после разбрах, че е по-добре — един срещу друг: нека се гледат. Отчупих столчетата на две чаши за шампанско: никой не е виждал по-блестящи очи с цветовете на дъгата. За нос избрах една сребърна щипка за бучки захар, две поставки за салфетки станаха уши. Вместо шапка — за да няма спор и за пола — от жълтата брокатена завеса на входа й направих коса. Откак светува светът, не е виждал по-рус снежен човек. И докато ще светува.

Доволен им махнах за сбогом: реших, че съм действувал целесъобразно.

Прясно паднал сняг покриваше пътя, карах внимателно. За щастие снегът се оказа лепкав и никой не го бе отъпквал преди мен до заледяване; грайферните гуми на Мишлето зацепваха по серпантините. Бавно, но без особени препятствия се спусках надолу. Пукането в ушите ми беше висотомер, с големи преглъщания изравнявах измененията в налягането на атмосферата. Щом слязох под хиляда метра, снеговалежът спря. Вярно, пътят понякога отново започваше да се издига, но вече само колкото да плаши. Бях прехвърлил билото, плътните масиви на гранита, страховитите урви и елегантните бели върхове бяха останали зад мен. За всеки склон, покрай който минавах, се надявах, че е последният. Щом го заобиколя, пред мен ще се разкрие равнината.

Съвсем бях забравил за тунела. Макар да знаех, че пътят, по който се движа, е натоварен тъкмо заради известния си тунел: преди трябваше да се прекосят две огромни планини, а сега вече само една, тази, която бях преодолял. Може би затова не бях и помислял за него — изпитания виждах само в планините, в долините — не. Доста скоро получих горчив урок и не ме успокояваше дори и това, че и да не го бях забравил, пак нямаше да мога да го избягна. Освен ако не бях избрал друг, заобиколен път към юг. Но аз бях избрал по-късия, а доколкото знаех — и най-добрия. Както и да се беше случило, бях изпуснал тунела от сметките си.

Може би не е необходимо да обяснявам особено защо закъсах пред него. По-точно: в него. Препятствията по автострадата можеше да бъдат огледани, заобиколени и преодолени. Задръстването в тунела се изправяше пред мен тъмно, плътно и неведомо. Кой знае колко коли се бяха наблъскали, сплескали и преплели в него? Страхотната маса на планината внимателно крепеше масата от развалини, като не й позволяваше нито да се издигне, нито да се разпадне. На сто-двеста метра от входа, по средата може би, стоеше някакъв огромен камион; в образувалата се от него преграда се бяха спрели идващите след него, все повече удебелявайки бента. Някоя от тях, а може би и повече едновременно, се е била възпламенила и е запалила последователно и останалите. Експлодирали са бензинови и дизелови резервоари, разреждайки, а на други места уплътнявайки купчината от стомана и гуми, а върху нея и стотиците стоки, заседнали отгоре им… Дни, седмици, месеци ли е горяла тази уродлива тапа в дълбините на планината — няма свидетел. Но сигурно дълго. В началото и изкуствената вентилация на тунела е поддържала огъня, но когато поради липса на ток са спрели огромните вентилатори, кислородът бързо се е свършил в огромния за човешкото око, но все пак толкова тесен спрямо огромната маса на планината тунел; пламъците започнали да се задъхват, пожълтели. Жарта обаче продължавала да тлее. Да пуши, да смърди. Все получавала толкова въздух, че да не угасне.

Пред четирите ослепителни фара на Мишлето вече стърчеше само изгорялата, изглеждаща непроницаема стена от развалини: черна, разкривена, разтопена и цялата в сажди.