Достатъчно е да спомена, че когато бегло подметнах на Алберт, че през последните месеци е понапълнял и не би било зле да се пораздвижи малко, прие го с благодарност. Оттогава насам всеки ден играехме по един час; никога не тренирахме, винаги само играехме. Алберт силово, с идеи и непредвидимо, аз старателно, прецизно и по възможност с малко грешки. Раздвижването на тялото удовлетворяваше Алберт, след това беше уморен, но в добро настроение: никога не спомена, че би желал да започне отново… Може би вече е гледал по-надалеч.

След игра вземахме по един душ и малко разговаряхме. Тогава дружбата ни се задълбочи истински. Сигурно и Давид не би ме забелязал, ако Алберт не бе насочил вниманието му към мен. Давид ме повика при себе си и дълго разговаряхме. Не ми се вярва да е бил особено въодушевен от мен, но обстоятелствата бяха на моя страна: прецизността и задълбочеността са достойнства, които все още се срещат по-рядко, отколкото е необходимо. С Давид не говорех на една и съща вълна, но гениалността му между другото се криеше и в това, да може да разпознае и у различните от него полезното и нужното. Единственият недостатък на кибернетиката — каза — е, че отвиква хората от смятането. Е, а аз обичах и можех да смятам. Когато завършихме университета, с Алберт получихме стипендия за чужбина: две години обикаляхме света, научните институти и лаборатории. Когато се завърнахме, вече ни очакваше поканата: и двамата попаднахме в института на Давид.

Тенискортът се падаше на половината път между института и жилищния комплекс, където се пренесе Алберт. Ерика по това време вече се числеше към приятните му спомени, тъй като, докато ние обикаляхме по чужбина, тя се бе омъжила за някакъв директор на консервна фабрика, вдовец с пет малки деца. Майчинските й инстинкти навярно бяха намерили удовлетворение, както и ненаситното й желание за честото повторение на церемонията по оплождането.

Укротяването на спортните амбиции, осъзнаването на спокойствието от мъжката независимост и открилият се сравнително свободен път пред професионалните му интереси дори и да не бяха укротили напълно страстите на Алберт, поне му бяха дали някаква насока. Не съм чак толкова самолюбив, та да отричам: смятаха го за бъдещия наследник на Давид, за продължител на таланта и делото му. Моето мнение не се различаваше, въпреки че според мен у Алберт отсъствуваше онази мъдрост, която и от откъслечни наблюдения води до правилни изводи, но несъмнено интуиция не му липсваше. Да бе имал повече време, сигурно щеше да остави нещо след себе си.

Реших, че ще погреба Алберт.

Намерих един здрав сандък, поех два малки рома, след което влязох в стаята на Алберт и сложих в сандъка гащеризона, обувките, бельото. Стараех се да пипам нещата внимателно, та да се вдига от тях колкото може по-малко прах. След това влязох в предоперационната и отворих шкафчето на Алберт. Сложих в сандъка дрехите му, но първо погледнах какво има в джобовете. Оставих всичко в сандъка, портфейл, удостоверение, запалка, кърпичка, взех само ключовете.

Искаше ми се да погреба с него и ракетата му, но никак не се събираше в сандъка. Накрая я оставих в шкафчето…

Близо до КП реактора, под един стар кестен, изкопах яма, в която погребах сандъка. Над нея оформих малка купчинка, но ми се стори смешно да слагам паметник. И все пак трябваше да има някакъв знак…

Върнах се отново в предоперационната, отворих отново шкафчето и взех ракетата. Занесох я до гроба и я забих дълбоко с дръжката надолу в прашната земя.

Останах още няколко минути там, след това тръгнах да си гледам работата.

Отидох и в библиотеката. В нейните подземни, бронирани и снабдени с климатична инсталация помещения се съхраняваха най-ценните и — странно съвпадение — най-старите писмени паметници. Не вярвам някой някога да се е замислял над наивността на този вид фетишизъм: добре познаваме съдържанието на писанията: безброй копия, от които могат да се извадят други копия, пазят вярно всяка тяхна буква; и без това оригиналът не може да бъде съхраняван вечно. Сухият и горещ пясък на пустините ги бе консервирал за три, за пет хиляди години — повече от това дори нашите технически чудеса не могат постигна.

Старите писания вече нямат тайни, материалната им стойност не може да бъде изразена, за икони не стават. За какво са ни тогава?

Фетиши, индиански тотеми, завет на предците към наследниците. „Докато пазите тотема, ще пребъдете!“ Наследниците запазиха тотема, но себе си не успяха. Бронираните зали сега наистина се превърнаха в онова, което винаги са били: скъпоструващи гробници.

Но ако е така, какво правя аз тук? Защо отнасям посланието си в гробище, в което вече никой не обещава възкресение?

Внимателно, не трябва да обърквам нещата. Моето послание не е тотем, не искам с фетиша на миналото да правя магия на идното поколение за добър лов, за богата плячка. Моето послание е обикновено изложение на факти, което трябва да направя дори и ако нямам никакъв шанс някой някога да го прочете: „Трябва“ тук се отнася до самия мене. Аз съм съзнателно създание на природата, така че действувам по силата на съзнателно решение и постъпвам така, както изисква моята природа. Природата ми обаче е изразител на човешкия род, така че не мога да сторя друго, освен онова, което е нужно на човешкия род. А това, че аз, като същество, за момента съм единственият представител на този род, е маловажно от гледна точка на делото. Инстинкт? И това е маловажно. Проявява се в съзнанието ми и ме тласка към действие, а не към разсъждения. В природата ние носехме званието „Хомо сапиенс“ едва ли не като благородническа титла, но то не е титла, а само изискване.

Така че моето послание не е фетиш, а вест, която или ще стигне до целта, или не; това от гледна точка на възникването й не е следствие на избор. Ако все пак стигне до целта, функцията й се прекратява, тъй като се е изпълнила задачата. Но понеже съдържанието й е необикновено и ще остане само в няколко екземпляра, възможно е след узнаване на съдържанието й да я сложат за спомен, като рядкост. Тогава обаче и моето послание ще се превърне във фетиш, в тотем. За щастие, аз вече няма да имам кой знае колко общо с това.

Ключът от бронираната зала намерих доста лесно, в чекмеджето на директора на библиотеката; отварянето на бравата ми създаде повече трудности. Обаче техническите хитрости, създадени за сигурността на старите бумаги, бяха доста по-изостанали от охраната на някои по-съвременни хартийки. Възможно е Книгата на мъртвите да ми помогне да се оправя на оня свят, но повечето от хората копнеят по ценностите тук, на земята. Следователно успях да отключа бравата на бронираната зала и сложих посланието и магнетофонната лента на видно място. Кодексите, пожълтелите рула, дебелите, подвързани в кожа книги не пипнах. Защо? Повече не можеха да ми помогнат.

Имах нужда от книги, полезни в живота ми на корабокрушенец. Щом свърших работата си, излязох от бронираната зала, внимателно затворих вратата, но оставих бравата отключена: защо да се блъска идното поколение и с нея.

В каталожната зала прекарах няколко приятни часа. Бях се подготвил за дълга екскурзия, бях си взел ядене, пиене и никъде не забелязах надпис „Храненето забранено“. Налагаше се да подбирам много внимателно, тъй като измежду милионите книги трябваше да избера онези няколко дузини, от които имах нужда. Медицина, агрономство, основи на земеделието и накрая някаква художествена литература, просто за четене.

Не обичах да ме вземат за ограничен. Това обвинение лесно се отправя към физиците и те трудно се борят с него. Трябва време и много приказки, докато се разбере за някого, че обича не само това, което разбира. А пък колко, ама колко са онези, които си мислят, че разбират всичко онова, което просто ги интересува.

Четях много и системно. За самотно живеещия човек то и без това е неизбежно. Дори и при лош брак има с какво да си запълниш времето, ако щете — и с кавги. Но онзи, който всяка вечер си ляга сам, трудно може да мине без книгата. Съвсем не твърдя, че всяка вечер си бях лягал сам, имах, ако мога така да се изразя, „свободни“ вечери, но не препоръчвам колебливата стойност на тази свобода да се подценява или да се надценява. В такъв момент четях, музика слушах по-рядко. Слухът ми е поносим, но не съм маниак на тема музика нито по отношение на „леката“, нито по отношение на „сериозната“. Преценката на литературната стойност на онова, което четях, отстъпвах на онези, които чувствуваха в това призвание или поне страст. Аз четях заради това, заради което — по мое предположение — пишеха писателите: да имам такива духовни преживявания, които се различават от всекидневието ми. По този начин осигурявах разширяване на кръгозора — и от време на време олекотяване на мислите. Ако в повечето от случаите изборът ми съвпадаше с отличените в литературната ранглиста имена творби, това може да служи за награда на вкуса ми, а и за доказателство, че официалните ранглисти не са непременно резултат на контра-селекцията. Подчертавам обаче, че може да става дума най-много за съвпадение, защото в избора си никога не се влияех от препоръките на академиите и рекламните агенции, а изключително от духовните си потребности.