След толкова приготовления наистина не аз бях виновен, че нищо не излезе от цялата работа, макар привидно да е така. Всичко на всичко случи се тъй, че една сутрин, когато погледнах през прозореца, видях нещо необичайно. В началото не разбрах какво, само почувствувах, че нещо вън се е променило. Докато изляза, вече се бях усетил.

Листата на дърветата бяха окапали. Странно, с кожата си бях почувствувал пристигането на есента, вече беше валяло и сняг, но не ми беше направило впечатление, че листата продължаваха да зеленеят. Обичайното пожълтяване, сбръчкване и постепенното опадане на короните не настъпи. Не го бях забелязал може би затова, защото бях привикнал с дивия устрем и неудържимото избуяване на растителността и просто не бях помислил, че може да препречва пътя на есента или зимата.

Последствията поне отчасти потвърдиха моята правота. Нали ритъмът беше нарушен и когато въпреки това сезонът победи, тази победа настъпи от днес за утре, за една-единствена нощ. Въпреки това гледката беше пленителна. Дърветата, до вчера с гъсти корони, днес протягаха към небето голи, сухи клони; храстите, в недоумение поклащаха голите си вейки. А под тях — падналите изведнъж листа покриваха земята като зелена ланшна шума.

Бяхме свикнали листата първо да изсъхват, да стават крехки и така да се отчупват при първия по-силен порив на вятъра. Тези листа обаче сякаш бяха отрязани с бръснач в разцвета на силите им: какво може да е станало с химията? Какви нови инстинкти или какви нови отрови бяха проникнали в тъканите с кръговрата на соковете, които първо като с остен бяха подтикнали към размножение растителните клетки, а после като прилежен палач да ги обезглавят? Дори и да разбирах от това, пак нямаше да знам отговора; налучквам само защото мозъкът ми работи и уморен — неуморно се бори със затрупващите го впечатления.

Сега, като ходех по ужасяващо меката, необяснимо зелена шума, ми се разкрива със задна дата вероятната причина за неочакваното оживление. Не е било необходимо влиянието на някакви специални излъчвания. Достатъчно е било и разпадането на обикновеното биологично равновесие. Изведнъж са отпаднали онези спирачки, с които животинският свят, от зеления червей до преживните, е поставял граница пред неограниченото избуяване на растителността. Вече никой и нищо не е дъвкал, смилал, заразявал, карал да съхне, дърветата, храстите, тревите и цветята, корените, стъблата, клоните и листата. Като дете, което без надзор се е втурнало в сладкарница… и се натъпкало до прилошаване. Най-вероятно неочакваната смърт на листата е дремела там, във внезапно буйналия живот.

Ще има ли възкресение? Ще покарат ли през пролет та нови пръчки, ще се разпукат ли пъпки, ще зреят ли плодове? Нарушеното биологично равновесие е унищожило не само вредителите; кой ще опрашва догодина? Само вятърът ли?

Много е възможно бързото развитие да бъде последвано от бавна и продължителна разруха, привидно спасилата се растителност ще се разрежда дотогава, докато занемялата Земя стане гола и пуста… Въпреки че е възможно и да се приспособи. Да се измени. Короните ще окапят, цветята ще извехнат, тъй като няма да има пчели, които да привличат с цветовете си, да хранят със соковете си и които в замяна да разнасят с крачката си праха на живота. Но отново ще започнат да се разпространяват спорови растения, самоопрашващите се, двуполовите, за да населят отново сушата с огромни гъби, папрати и хвощове.

Напразни биха били усилията да изследвам оцелели ли са водораслите, движат ли се още вирусите? Напразни и излишни. Дори не знам със сигурност живеещите, или живели там, в микроскопичния свят, на долното стъпало на живота, къде трябва да бъдат причислени, към животинския или към растителния свят? И ако ги видя да се движат под увеличителното стъкло, ура ли да викам, или да мисля за листата прясно нападали в краката ми?

Не зависеше от мен. Аз исках да бъда скромен, смирен. Ако зависеше от мен, щях Да се разбера и с вирусите на жълтата треска. Но листата изпопадаха за една нощ, а аз пък научих нещо: времето минава. И аз трябва да го използувам.

Осъзнах, че мога да направя само едно: да се махна оттук. Колкото е възможно по-бързо.

Мина цял месец, докато наистина можах да тръгна. Толкова време ми отнеха приготовленията. Преди всичко трябваше да се погрижа за подходящо превозно средство. Не можех да тръгна лекомислено на дългото, евентуално пресичащо целия континент пътуване, оставяйки се на случайността: ако едната кола се повреди, все ще намеря друга. Това, което е малък проблем в града, може да се превърне в капан по автострадите. Между другото вече и в града все по-трудно намирам годни за използуване превозни средства. Онези, които тогава са останали невредими, вече са със спаднали гуми, с прогнила каросерия, проводниците им са дали на късо и шасито им е ръждясало. Водата е изтекла от радиаторите, маслото от картерите, силата е отлетяла от акумулаторите… Никак не ми се иска да ходя цели километри пеша.

Имах нужда от всъдеход. Дори и да не е гъсеничен, но поне такъв, който да се движи не само по пътищата. Силен, всеяден мотор, издръжливо шаси, масивна каросерия, голяма вместимост, за да мога да нося със себе си достатъчно гориво, храна и оборудване: такава кола ми трябваше! По възможност със задвижване и на четирите колела. Но такова превозно средство мога да намеря само в армията.

По-лесно беше да го измисля, отколкото да го намеря. Горе-долу знаех накъде има няколко казарми, полигони — по време на екскурзия или пътуване човек се сблъсква с тях, дори да не е любопитен. Разбира се, тогава и понятие нямах коя към кой род войски спада и какви военни машини, какви автомобили могат да се намерят в тях. Навремето, след неколкоседмичното пехотно обучение, бях отбил задължителния срок в един щаб за стратегическо планиране, убивайки времето си с решаването на треторазредни математически задачи. Като служба беше възможно най-приятната — дори и военните музиканти, тези нежни души в униформа, ми завиждаха, — но имах малка възможност за придобиване на практически военни познания. Никога не бях предполагал, че един ден ще съжалявам за това. Така че по липса на по-добро тръгнах да обикалям казармите из околността и се надявах на късмета си. Все ще попадна на някоя кола, която да ми хареса.

Попаднах на много, но нито една не ме удовлетворяваше истински. В бронираните командирски автомобили нищо не се побираше; транспортните средства на пехотата бяха по-просторни, но само малко по-мощни от среден камион. Влекачите се движеха бавно, дори и за мен, бойните машини пък мъкнеха прекалено много излишна броня. Все пак не мога да тръгна на път с някой петдесет-шестдесеттонен танк! При търсенето се озовах и на едно от военните летища и отново бях изкушен от мисълта да опитам с лек разузнавач. Качих се в пилотската кабина, но дори и тази малка машина имаше толкова уреди, копчета и ръчки, че и в тихо и ясно време би било предизвикателство към бога да излетя с нея. Но дори и тогава би следвало първо да се науча по книги как трябва да се лети… Предпочетох по-бавния, но по-сигурен начин на пътуване по земята.

Накрая се спрях на една открита амфибия, която сигурно бе проектирана за разузнавателни цели. Беше достатъчно голяма, за да мога да разположа запасите си в нея, и въпреки че подвижният й гюрук даваше само ограничена защита срещу капризите на времето, в замяна на това пък в напълно затворените, бронирани коли бих могъл да се опека. Та нали бях тръгнал на юг.

Иначе се оказа изключително интересна кола, при опознаването й можех само с признание да мисля за изобретателността на военните инженери. Наистина монтираното до шофьорската седалка зенитно оръдие се оказа напълно излишно за мен, но след кратко колебание все пак не го демонтирах, въпреки че заемаше много място. Дори оставих няколко кутии боеприпаси. Кой знае — при душевното ми състояние, — може би бих се радвал дори, ако ми се наложи да го използувам… По-голяма полза виждах от уреда за нощно виждане на прицела. Щеше да облекчи ориентирането през нощта. Всеядният й двигател само с едно превключване на скоростния лост работеше еднакво надеждно и на суша, и във вода. Барабани с въжета отпред и отзад я правеха подходяща за различни операции при теглене и дърпане, от които по мои предвиждания сигурно щях да имам нужда. Няма да изреждам всичките й приспособления, както и запасите и инструментите, с които я напълних, предвиждайки всички онези евентуалности, които човек е в състояние да предвиди. Тя се превърна в подвижна къща, килер, лаборатория и работилница, опорна база и носител на моята еднолична експедиция. Щом бе готова, нарисувах отстрани името й, на което се бях спрял след дълго колебание. Не можех да й дам лично име, защото ако някое име ми напомняше за някого, то щеше да ми припомня и за загубата; а пък ако беше на някого, с когото не съм имал нищо общо — за какво ми беше? Идваха ми наум и такива имена като „Бъдеще“, „Утро“, „Надежда“ и тем подобни, но ги намирах за нетърпимо високопарни. Поради липса на въображение накрая се спрях на наименованието „Мишле“, може би защото моето превозно средство най-малко приличаше на това животинче, а според мъглявите ми спомени за магиите най-простият начин за заблуждаване на злите духове от най-древни времена насам е бил детето да се нарича другояче, а не с истинското му име. Както и да е, „Мишлето“ стоеше готово за път и аз счупих о него една бутилка шампанско, което потече по бронята му, сякаш го беше почело някое скитащо куче.