Най-после нещо, за което мога да се заловя.

Тогава иззад завоя се показа корабът. Беше малък кораб, бял, като пътническите, плаваше бавно надолу по течението. Носът му бе насочен право по фарватера, сякаш кормчията твърдо поддържаше курса. По палубата не виждах никого, но вече се свечеряваше, под облачното небе сенките се размиваха, а и корабът беше доста далеч. Но се приближаваше и сърцето ми заби по-силно.

След като излезе от завоя, корабът бавно се обърна настрани. Едва тогава забелязах, че няма ход, а само течението го влачи накъдето си иска.

Все пак, ако дойде насам, бих могъл да се кача, да хвана щурвала и да го поведа в средата на реката, по фарватера! Детски блян? Възкръснала носталгия? Та нали корабите се движат много бавно, дори и надолу. Но реките ги носят към морето!

Корабът обаче първо мързеливо се завъртя около оста си, после, като изхвърлен от водата животински труп, се блъсна в отсрещния бряг. Водата донесе до мен тежкия звън на металното тяло. Не можеше да се види как се е ударил, но по всяка вероятност не бе получил пробойна, а само се бе огънал. Разклати се от удара и сякаш получил нов тласък, остана на повърхността и се върна в средата на реката. Дори и да стигнеше до моя бряг, щеше да бъде много по-надолу; напразно щях да тичам към него, нямаше да мога да го стигна. Отказах се от това още преди да бях започнал да се надявам. Здрачът бавно го погълна.

Видях бялото му тяло още веднъж, за момент, когато една мълния косо разкъса небосвода. След това заедно с гърма се спусна тъмнина. Разрази се буря. Буря със страхотна сила и ярост, но все пак земно, метеорологично явление. Светкавиците падаха една след друга, ръфаха опашките си и скоро заваля дъжд.

Докато стигна до колата си, вече плющеше. Запалих фаровете, но нито на къси, нито на дълги светлини виждах нещо. Чистачките протестираха срещу пороя, но за повече нямаха сили. В буквалния смисъл на думата напредвах от светкавица до светкавица, преценявайки приблизително пътя и препятствията пред себе си. Ако колата се поклащаше през някое препятствие или се разнасяха някакви звуци изпод колелата и надделяваха над воя на бурята, правех се, че не съм ги чул или усетил. В пороя, който прерастваше в потоп, можех да си представям, че съм на кораб…

Все пак не останах да дочакам края му. Карах със стиснати зъби и упорита решителност, въпреки че вече не отивах никъде. Просто се спасявах.

Като подгонено, уплашено животно се спасявах към дупката си, бягах към къщи.

Карах към дома си, който познавах, който беше единственото място, където не можеше да ме постигне нищо неочаквано, никакъв нов удар. Към дома си, където грохнал, със страх или без страх мога да дишам задъхан, мога да сбера сили или да загина и аз.

Качих колата на тротоара, почти до входа. Въпреки това моментално подгизнах до уши. Асансьорът беше на мястото си, но сега не изпитвах доверие към него. Качих се пеша и нахлух в жилището си.

Намерих всичко така, както го бях оставил сутринта. Защо ли пък трябваше да се е променило? Светлината на абажура подпираше стените, които милосърдно затваряха границите на усещанията. Тук, вътре, всичко беше по старому, вън беше тъмно и плющеше дъждът. А какво има отвъд тъмнината, какво има под падащата вода — не ми се мислеше за това.

Може би дъждът до сутринта ще отмие всичко и точно в шест и половина часовникът ще ме събуди. Ще имам хубав ден, плодотворен ден, повече сили, отколкото днес.

Смъкнах от себе си подгизналите дрехи, намерих бутилката с коняк и си налях двойна доза. Изгълтах го, проснах се на леглото и посред святкания и гърмежи потънах в сън без сънища.

Лежах на леглото неподвижно, с отворени очи. Докато съм така, нищо не ме изправя очи в очи с действителността. Мога да си въобразявам, че е неделя, будилникът е звънял просто случайно и сега мога да се излежавам до насита.

Жалко, че толкова малко неща оставям на случайността. Жалко, че нямам навика да мечтая. Жалко, че дори и легнал неподвижно, с очи, вперени в тавана, виждам ясно какво става навън. А щом го виждам, би било глупаво да го отричам. Да му се противопоставям пък би било напразно.

Неподвижността действува стимулиращо върху дейността на мозъка, а тя пък оживява кръвообращението, разхлабва обтегнатостта на нервите: главоболието ми започва да изчезва. Вчера препусках като обезумял — не е и за чудене. Чудо би било, ако при такава паника някой би действувал по-разумно от мен. Но фактите са си факти и трябва да се гледат в очите.

Ужасни ли са те? Влудяващи? Сигурно. Но да преценявам, да разсъждавам върху тях, би било все още рано — това лесно би ме лишило от здравия разум, който още ми е останал. Трябва да действувам целесъобразно, без да мисля за по-далечните перспективи. И без това, докато не систематизирам и анализирам фактите, няма да имам основа за реално планиране: още една причина да се придържам плътно към тях.

Въпреки това няма да е лесно да изляза отново на улицата, сред празните дрехи.

Нека да подредим въпросите, които чакат отговор.

Първо: какво е причинило катастрофата?

Второ: как е протекла и защо са унищожени физически всички живи организми, с изключение на растителността?

Трето: какви са мащабите на катастрофата? Наистина ли се е разпространила по цялото земно кълбо, или само в отделни, макар и обширни области?

Четвърто: защо съм останал жив? И доколкото преобладаващото мнозинство от човечеството, така да се каже цялото, е загинало, може ли да се предположи, че ще се намерят подобни на мен изключения?

Пето: доколкото причината за катастрофата не е от човешки произход, а следствие на космически събития, може ли логически да се предположи и да се приеме, че съществуването или несъществуването на човечеството зависи от случайността?

Бих могъл да поставя още много въпроси, но се боя, че ще затъна в подробности. Ще бъда доволен, ако получа поне приблизителен отговор на тези пет. Въпреки че употребата на понятието „доволен“ при дадените условия може да прозвучи лекомислено; но тъкмо такава е схемата на мислене и формулиране: „получавам отговор“. Кой, по дяволите, може да даде тук отговор, освен мен?

Трябва да потърся отговорите, това е първата стъпка. Дяволът тук не може да ми помогне, защото, ако можеше, нямаше какво да питам, съществуването на пъкъла предполага и мъките. Но и възкресението…

Въз основа на досегашния си опит с по-голяма вероятност мога да отговоря само на един от въпросите: почти е сигурно, че ме е спасило КП-то. Нищо не е пропуснало от излъчването — каквото и да е било то по произход и вид — дозиметрите го доказваха, изключвайки всякакво съмнение. Бих могъл да кажа дори, че КП-то издържа блестящо изпитанието, въпрос е обаче има ли това някакво значение от гледна точка на бъдещето?

Теоретично би могло да се даде отговор и на последния въпрос, въпреки че той изглежда най-важният. Тъй като обаче той се отнася по-скоро до неща от относителен, а не от конкретен характер, отговорът може да бъде даден и с помощта на разсъждения: възможността за случайност не е изключена. Природата няма „душа“ и не е слуга (но не е и „съзнателен“ враг) на човека. Човекът се опитва да придаде съзнание на природата, както в приказките за животни, но това е само наивен опит да прикрием чувството си за малоценност. А земята се тресе, избухват вулкани, десетки и стотици хиляди загиват при наводнения. Хора, които субективно, от човешка гледна точка, „не са го заслужили“. Жертвите на природните бедствия не са герои, не са мъченици и не са изкупващи вината си грешници. Просто жертви, без всякаква морална обосновка.

От друга страна, настъпването на природните катастрофи не е свързано с порядък във времето, както и мащабите им не са свързани с някакви измерения. Мерните единици са произволни човешки отношения и са валидни само между хората. Да предположим, че катастрофата е била от космически произход. Можело ли е да бъде предвидена? Евентуално. (Въпреки че нямаше да има голяма полза, защото, както показа и резултатът — надали бихме могли да се защитим.) Изключва ли възможността за космически произход фактът, че не сме я предвидили? Често казваме: Слънцето не може да избухне (и не избухва, нали чувствувам как пече навън), космическото лъчение не може да проникне през йонизираните слоеве на въздуха, Земята не е застрашена от комета — ала всичко това е като стъклена чаша: докато не я изтърват, не се чупи. Но може да бъде изтървана само веднъж.