За момент ми се зави свят. Ако правилно разсъждавам, тогава неочакваните изпарения, а после и мъглата са били причинени от едновременно отделилата се и преминала в атмосферата вода от човешките и животинските организми! А и пороят, който заля изоставената Земя, не беше друго, освен… Тук спрях, защото има неща които е невъзможно да бъдат премислени.

Но защо?! Какво?! Как?!

Може би вече съм споменал, че никога не се бях интересувал от политика, въпреки че винаги слушах новините. Не очаквахме война, въпреки че без съмнение непрекъснато живеехме в нейната сянка. Знаехме, че ако избухне, няма да бъде предшествувана от декларация. Последната възможност на нападателя — или отбраняващия се? — беше тъкмо в тези няколко часа — по-рано, а сега няколко минути, — които траят от началото на нападението, съответно от засичането му, до взривяването на зарядите. Борбата с времето се водеше между алтернативите за изненада и ответен удар.

За избухването на евентуална световна война последно щеше да разбере населението, тъй като нямаше да има време да бъде информирано. А след това по всяка вероятност не би имало кой да бъде информиран.

Би имало? За какво е това условно наклонение? А ако се е случило? Има много варианти на разруха и унищожение. Например чистата бомба, при избухването на която в термоядрената реакция вземат участие тежките изотопи на водорода, а осемдесет процента от освобождаващата се енергия попада в околната среда във вид на бързи неутрони, унищожавайки всичко живо. Но само него! Останалата освободена енергия под формата на ударна и светлинна вълна внезапно спада, като по този начин почти не нанася щети на попадналите на пътя й неживи предмети — сгради, военна техника. Всъщност става нещо като това, на което съм свидетел.

С две разлики. Неутронната бомба е, така да се каже, тактическо оръжие. В радиус двеста-триста метра унищожава всичко, а в радиус един километър — само живите същества. Половината от ранените в радиус километър и половина умират след един месец. Много поколения, наследници на другата половина, ако оживеят, ще носят в себе си следите от облъчването… Не е кой знае колко успокояваща перспектива, но ограничените мащаби на поражение противоречат на моите наблюдения. А и в съобщенията не се казваше нищо за това, че от нея мъртвите се превръщат в мъгла…

В съобщенията обаче поместват само онова, което и без това е известно. Дори и най-мрачният войнолюбец и най-решителният борец за мир не могат да се позоват на такива оръжия, за които не са и чували, тъй като създателят им се надява, че са само негово откритие, и ги пази като тайна със седем печата. Естествено, тези тайни имат кратък живот и съвсем не е сигурно, че могат да бъдат монополизирани. Обаче, както казах, времето за нападение и отбрана става все по-кратко; вследствие на това, който иска да използува тайната, не може да се колебае дълго. Дори и ако в случая изразът „използува“ изглежда малко фриволен.

Фактът си е факт, това, че нито специализираната литература, нито вестниците, нито плакатите са съобщавали за такава неутронна бомба, която унищожава всичко живо не в радиус от километър и половина, а в сто и петдесет или хиляда и петстотин, или петнадесет хиляди километра, че веднага след това решава и проблема с погребението — не може да изключи съществуването на такова оръжие. Съществуването и използуването му.

Възможно е използуването му да е било прекалено успешно или неуспешно: иначе след бързото — и то толкова бързо! — изчезване на опасните лъчи победителят вече щеше да се е показал.

Но никъде никой. Е да, ако знаехме — ако можехме да знаем? — всичко за ядрените енергии, и аз нямаше да е необходимо да се занимавам със защити от типа на КП-то. Поуката, че с огъня не се играе, деградира до клише. Поуката е доказана, само че няма кой да се поучи.

Всичко това, естествено, е само предположение, валидността на което, резултатът от което не се омаловажава, ако се окаже, че сме били разтърсени просто от природно бедствие, а не от собствените си ръце. Всъщност, ако въпреки всичко ние сме го направили, това няма да бъде друго, освен вариант на природното бедствие.

Лоша ни е била природата.

„Била“, за съжаление. Останалото е само надуто умуване.

Умувам, разбира се, че умувам. Иначе щях да легна на земята да чакам следващата вълна, с надеждата, че тя няма да ме пропусне. Засега обаче все още се държа. Може би защото съм рационалист. Знам, че унищожението не идва по поръчка, обаче не знам какво се е случило. Ясно е — трябва да узная, въпреки че на практика — или както бих го казал още вчера сутринта: от гледна точка на обществото от това познание не би имало много полза. И все пак трябва да го направя.

Обикалях из градината на Метеорологическия институт, преглеждах малките бели къщички с решетки, които пазеха уредите. Пътечките, покрити с жълт чакъл, вече бяха попили влагата, но тенекиените съдове на дъждомерите сигурно я пазеха. Въпреки това ги заобиколих. И очните ставки си имат своите граници.

Направи ми впечатление обаче живият цвят на растителността. След сухо време, ако падне дъжд, растителността винаги живва, източва се; това е обичайно явление. Тази градина обаче беше избуяла по друг начин. Друг беше цветът й, зеленото беше по-различно от това, с което бе свикнало окото. Беше станала по-зелена.

Седнах на една пейка и прегледах записките си. След това дълго гледах раззеленилата се градина — по дърветата не подсвиркваха птици, сред тревата й не жужаха бръмбари и в мен постепенно се породи хипотезата. Може би никога няма да узная какво се е случило, но предполагам как се е случило.

Гама-лъчението — или друго някакво лъчение с подобна сила от неизвестен произход, е подействувало върху живите организми и по-точно върху асоциативния им апарат. Ако бях биохимик, сигурно щях да мога детайлно да анализирам или пък да отрека процеса — а така само мога да предполагам: излъчването е действувало чрез хемоглобина на кръвта. Нарушило е механизма на окисление, вследствие на което клетките са се разрушили; тъй като преобладаващата част от тялото се състои от вода, която, преминала в молекулярно състояние, се е освободила и е попаднала в атмосферата — човешкият организъм е рухнал, разрушил се е. В края на краищата от него не е останало нищо, освен няколко грама калций и минерални соли, образуващи костната система, която е загубила структурата си и затова се е превърнала в прах. Шепа прах.

Вчера в кухнята на ресторанта намерих суровото месо цяло: тъй като в него не протичаха окислителни процеси, за излъчването то се бе оказало мъртъв предмет и бе оцеляло. Обаче същата сила, която предотвратява окислението, усилва обратния процес — редукцията. А животът на растенията всъщност е редукцията: хлорофилът се изгражда тъкмо от това, което хемоглобинът разгражда.

За нас смърт, за растенията — възраждане. Пред краката ми, между чакъла, бе надигнало острата си глава дребно стръкче. Като че ли му беше много спешно, много важно да проникне в света. Само нагоре, нагоре!

Огледах се, пътеката беше покрита с подобни кълнове. Не си спомням да съм ги видял, когато слязох в градината.

Какво ли още ме очаква?

Нямам пишеща машина. Почеркът ми не е особено четлив. Ако наистина искам да водя записки, трябва да намеря пишеща машина. Нищо по-просто от това, ако магазините са отворени. Но още по-умно ще постъпя, ако вляза в първата попаднала на пътя ми канцелария. Там ще намеря веднага не само машина, но и хартия и индиго.

Няколко дни бродех из града в някакво странно, еуфорично състояние. Струва ми се, че това състояние настъпи, след като в Метеорологичния институт създадох хипотезата за случилото се. (По-късно минах през Централния астрономически институт и през Геологическия институт и намерените там данни подкрепиха предположенията ми, но не дадоха информация за произхода на лъчението. В съзнанието ми на мястото на причината все повече се наместваше следствието: моето положение.) Бродех из града и се чувствувах, както би могъл да се чувства някой древен деспот или някой източен владетел: бях неограничен господар на всичко! Вярно, нямах поданици, но какво значение имаше това? Мое беше цялото им движимо и недвижимо имущество, скритото им и оставеното на открито имане. Можех да вляза в касите на банките и да запаля цигарата си с хилядарки; можех да ровя из секретните архиви на министерства; можех да преровя чекмеджетата на нощните шкафчета в спалните на известни артистки.