В действителност направих сравнително малко от тези неща — природата ми и вродените ми задръжки в повечето от случаите ме възпираха, — но несъмнено изпитвах удоволствие от съзнанието, че имам възможност да направя всичко това. Би следвало да се срамувам, че говоря за удоволствие, еуфория и тем подобни, когато в подобни случаи най-подхожда скръбта и отчаянието, но питам: защо и кого да лъжа? Няма пред кого да се срамувам и няма кой да определя морала. Аз съм критерият и само констатирам състоянието си, не го направлявам.
Това беше състояние, подобно на пиянство — а може би отчасти беше и истинско опиянение. Отново излишно бих лъгал, ако седна да твърдя, че към алкохола съм се насочил от отчаяние… Просто нямаше какво друго да пия. Енергоснабдяването, както бях предположил на втория ден, постепенно престана. За щастие през лятото се мръква късно и докато над мен се спуснеше непрогледната нощ, в повечето случаи бях толкова уморен, че потъвах в дълбок сън. Освен това бях насъбрал толкова джобни фенерчета, колкото можех: бях натъпкал жилището си със силни лампи за къмпинг, а две-три издуваха и джобовете ми. Въпреки това една вечер, когато пристъпвах по тъмната улица и люшкащият се светъл кръг опипваше пред мен бордюра на тротоара — ме обхвана страх. Изругах се, задето не бях седнал в колата, но вечер не обичах да шофирам. Липсата на движение ме правеше невнимателен, а скоростта умножаваше опасностите, скрити в неочакваните и непредвидени препятствия. Денем виждам по-далеч и въобще по вярвам на сетивата си. Вечер се стремях по-бързо да се върна в бърлогата си, която ми спестяваше изненадите и постоянно — или все повече? — ми припомняше обичайния и изгубен ред. В този момент, на тротоара, се почувствувах доста неприятно и вече съжалявах, че съм тръгнал пеша.
По улицата бяха паркирани коли. Най-простото би било да седна в някоя. Но въпреки че вратите им бяха отключени, ключ не намерих в нито една. Обаче за осветлението не трябваше ключ… Запалих фаровете… Така с бели и жълти двойки фарове си осветих пътя чак до дома… Във възкръсналите вечерни светлини плуваха стени, витрини, дървета, колони за обявления. А аз вървях от кола до кола и палех фаровете, независимо от това дали имах нужда от тях или не. Вкъщи се прибрах доста по-късно, отколкото ако осветявах само с джобно фенерче стъпките си, но зад мен остана дългата, неподвижна редица от заслепяващи очи, която ме пазеше и ми махаше за сбогом… (На другия ден намерих много от тях светещи — добре заредените акумулатори бяха издържали цяла нощ. Изгасих ги с благодарност.)
Най-малко ми липсваше изкуствената светлина. Обаче прекъсването на енергоснабдяването, както очаквах, постепенно доведе до спирането на все още функциониращите съоръжения. Резервоарите за вода не получаваха попълнение, от ден на ден налягането падаше и цветът и видът на течащата от крана вода ставаха все по-подозрителни. Още известно време имаше годна за миене, но за пиене вече беше неподходяща. Какво друго можех да направя, насочих се към затворените бутилки: пиех минерална вода, разхладителни напитки и бира. Запасите на практика бяха неограничени, почти на всеки ъгъл срещах магазини за хранителни стоки, закусвални, бистра. Можеше да стигнат за седмици, месеци… За по-далечни времена засега не мислех…
По-големи трудности ми създаваха хранителните продукти. Май че за последен път бях видял прясно месо, когато първия ден бях влязъл в един ресторант… Не много след това спряха хладилниците и всичко в тях се развали. Когато осъзнах последствията, започнах като обезумял да пека и пържа, докато още можеше, докато още имаше какво. Няколко дни не ядох друго освен пържоли, пилета, говеждо, свинско. Никога не се бях учил да готвя, кухнята никога не ме е интересувала, но сега не ми оставаше нищо друго. За всеки случай избрах най-простото решение: хвърлях месото във врящата мазнина и го пържех, докато видех, че се е зачервило… От еднообразието ме предпази това, че възможността за тази операция трая всичко на всичко няколко дни. След това лятната горещина направи негодни за ядене намиращите се все още на мое разположение запаси. Друго не бих могъл да намеря дори и в хладилниците, а да търся къде консервират все още в ями с лед в един милионен град — на това не бях способен.
Прясното месо и хлябът изчезнаха първи от менюто ми. Зеленчуци и плодове бих могъл да имам — ако си наберях. Засега все още не можех да се наканя. И така, какво остана? Консерви, сухари и неразвалящи се продукти: сухи колбаси, сланина, сирене… Можех да се смятам за турист в центъра на голям град.
Избор обаче нямах, освен примирението. За учудване ли е тогава, че към това меню — и всичко свързано с него: към това състояние на духа ми за хранене — в сравнение с разхладителните напитки отдавах предпочитание на бирата, а понякога и на виното? Въпреки че не отбягвах и шампанското, щом го откриех на някоя достатъчно хладна полица. Няма милиционер, който да ми тика балона под носа, а ако все пак катастрофирам, загубата ще бъде далеч по-малка в сравнение с досегашните…
Така че изконсумираният алкохол несъмнено даваше своята лепта към еуфоричното ми състояние, въпреки че никога не стигнах до истинско напиване — от това ме предпазваше естественото ми отвращение към него. Въобще: гордо мога да заявя, че се държах юнашки. (Комичното е само дето дори това единствено изречение е пълно с абсурд: за гордостта са необходими хора, иначе колко струва? Освен това: мога да заявя — на кого ли?) Съвсем несъзнателно, просто инстинктивно, но упорито се придържах към навиците си. Тогава още не бях разбрал, че другояче оцеляването е невъзможно. Когато на третия или на четвъртия ден се погледнах в огледалото и от там ме погледна един брадясал скитник, с кръгове под очите, аз се ужасих. Този ужас ме принуди отново да се бръсна всеки ден, да се къпя, да се сресвам, въпреки че тези неща ставаха все по-трудни за правене.
Да остана такъв, какъвто съм — това бе изискването, което бях поставил пред самия себе си, заради мен самия, не за друго.
Надеждата, че изведнъж ще видя някой да идва насреща ми, от ден на ден гаснеше. Самозалъгването никога не е било между слабостите ми и в минутата, в която осъзнах същността на настъпилата катастрофа, се отказах да попадна на другар в близката околност и в близко време. Не че предварително е изключено и някой друг да е преживял облъчването, но вероятността за това бе съвсем малка. Нито водата, нито земните дълбини бяха спасили някого. Трябва да благодаря за моя живот на един нов и в дадения случай никъде и от никого неизползуван материал и на случайността, че в съдбоносния момент съм се намирал тъкмо зад този материал. (А дали наистина му дължа благодарност за това, е повече от съмнително.)
Може ли наистина да се предположи, че някой е бил в положение, подобно на моето? Малко вероятно, въпреки че съвсем да се изключи не може. А ако е имало, как да го намеря? Включвам радиото, ефирът е ням. Ако той го включи, също нищо няма да чуе. Нито единият, нито другият от нас може да предаде съобщение. Да се кача на самолет и да гледам къде се вдига пушек? Капитан, претърпял корабокрушение, търси дима на останалите, корабокрушенци? Ако се абстрахираме от простия факт, че не мога да управлявам нито самолет, нито хеликоптер, нито дирижабъл, това във всеки случай би било наивен опит.
Но ако попадна на оня, другия, какво ще правим? Ще оплакваме изгубения рай? Или пък ще започнем — ако е жена — отново? Като Адам и Ева, без всякаква поука? Но ако няма поука, тогава към първата двойка човеци по необходимост се полага и първата двойка братя… Мога ли да поема отговорността за възобновяването на един парадокс? Господ не приел жертвата на Каин, при което Каин убил брат си. И господ го наказал за братоубийство, което можело да бъде избягнато, ако господ е бил по-предвидлив и не бе разгневил Каин. Той би следвало предварително да знае какво ще последва. А съзнателната провокация е не по-малък грях от извършването на греха. Естествено, за мое оправдание мога да кажа, че господ е суеверен, докато аз съм само една жалка прашинка.
