Още една възможност: компромис. Мен ме спаси щитът ми, а ако някъде другаде ударът е бил по-слаб? Лъчението е действувало по цялото земно кълбо, това е почти сигурно. И все пак можем да си представим, че по неизвестна причина не се е стоварило навсякъде с еднаква сила — а достатъчни са няколко петна и хиляди, ако не и стотици хиляди души са останали живи. А ако са тъкмо в някоя област далеч от цивилизацията? Какво може да стори в такъв случай корабокрушенецът? Седи си на острова, поддържа огъня и ако има няколко бутилки, хвърля ги в морето. Морето е безкрайно голямо, бутилката неизмеримо малка, но ако от време на време по някоя бутилка не пристигаше в целта, щяха ли останалите корабокрушенци упорито да продължават да ги хвърлят?
Отплавалата бутилка отнася със себе си съобщението и оставя след себе си надеждата. Кое от двете е в по-голяма степен залог за оцеляване — кой би могъл да реши?
Много други неща минаха през главата ми. Съдбата на човека е винаги да мисли за нещо. А потребност — да сподели мислите си с някого. Желанието да споделиш, така е… Не надеждата и не безнадеждността ме тласкаше да пиша — всичко това в края на краищата са само настроения на духа, които се създават от хормоните, изконсумирания алкохол и повлияната от времето нервна система, в непрекъснато люшкане, без нито за минута да бъдат в равновесие.
Желанието за споделяне е друго. То е част от онова, посредством което човек е обществено същество. Еднакво ни се иска да се изкажем независимо дали ни гнети тъга, или ни е радостно. Желанието за споделяне е една от формите на нуждата от действие, понякога замества действието, понякога го допълва, понякога го натоварва. Желанието за споделяне действува и тогава, когато няма кой да изслуша онова, което имаме да споделим. Или просто търси причина да не слуша…
Имам една хипотеза за това, което се е случило. Тази хипотеза все още има доста бели петна, но не е невероятна. Възможно е след час или минута и аз да не съм жив, заедно с мен ще изчезне и хипотезата ми. Тъй че трябва да я увековеча, за да остане независимо от мен. За кого? Няма значение. За това са надеждите, самозалъгванията за обитатели на джунглите, които след време ще излязат оттам и ще започнат отново; за жители на други планети, които ще слязат някога тук и ще се опитват да разберат какво може да се е случило. За мен самия, ако въпреки всичко се събудя изведнъж от този кошмар, без да си спомням за подробностите.
Това, че аз съм попаднал в ада, все пак не изключва възможността някъде да е останал раят. Наследниците на Адам и Ева сигурно ще започнат да се множат и щом разумът им порасне, любопитството им ще започне да търси легендата: трябва да се погрижа за възможността да я намерят.
След това могат да си я обясняват, както им се иска. Намерих си една модерна, удобна канцелария и запасен с консерви, питие, цигари, се настаних там. В края на краищата никой не ме принуждава всяка вечер да се връщам в жилището си. Това е нещо като продължителна екскурзия, само трябва добре да се избере крайната цел. Е, аз се постарах добре да я избера и мога да кажа, твърде добре успях. Понятно е, че търсех модерна канцелария, и затова избрах една сграда в центъра, цялата от стъкло и метал, централата на голяма модна къща. Предприятието произвеждаше както уникални модели, така и конфекция и разполагаше с голям външен пазар — това се установи още при пръв, и то най-повърхностен оглед, когато за разузнаване на терена обиколих помещенията и надникнах в останалите отворени по бюрата папки и писма. Заради представителните и чести чужди клиенти канцелариите бяха обзаведени с най-модерни мебели и пишещи машини. За стан си избрах канцеларията на генералния директор и секретариата. В първата за нощуване се предлагаше разкошна гарнитура, а в последната намерих всичко необходимо за работата ми.
Настаняването ми и пребиваването ми там беше серия от изненади.
Преди всичко — и в това няма нищо странно — в един огромен и отлично обзаведен стенен бар открих представителен подбор от напитки, което ми оказа действена помощ при настаняването. След три или четири коктейла, приготвени по оригинална, собствена рецептура, така да се каже, без никакъв душевен смут събрах намиращите се в близост мъжки и женски дрехи. Натрупах ги на купчина, след което натиках целия куп в някакъв склад. След кратко търсене открих стаята на чистачките и тъй като лъскавите прахосмукачки бяха неизползваеми, взех метла и лопата и се върнах в току-що завоюваната си империя, за да премахна грижливо всичкия прах, който природата беше поръсила навсякъде.
Редът е душата на всичко, след почистването грижливо описах от какво имам нужда за храна, осветление и други. Преди обаче да тръгна на обиколка за „покупки“, разсеяно надникнах в голямата кантонерка, която се простираше до стената, и както се изясни, не напразно. Тъй като в едната й част вместо книжа открих възглавница, одеяло и чаршафи и по този начин задрасках тези неща от списъка си.
Късно следобед, изтощен от работа, докато топлех консерва говеждо на един туристически спиртник, се замислих защо нещата за спане са попаднали в стаята на генералния директор? Може би за да се осигури евентуална нощувка на чужд клиент? За това обаче биха могли да уредят стая за гости. По-вероятно е самият генерален директор да е прекарвал понякога тук нощта. Такива неща стават и на други места, ако работата е много, преговорите се проточват до късно през нощта и, да речем, шефът живее далече… По-просто би било оставащите няколко часа за почивка да се прекарат на място. Щом човек е генерален директор и при това вероятно не е и млад, защо да прекарва нощта неудобно? В края на краищата тук е огромният диван, украшението на гарнитурата за преговори, какво по-просто от това с няколко завивки часовете за отмора да се направят по-уютни. Достатъчно е една грижлива и дискретна секретарка, която да уреди условията за пренощуването.
Евентуално да ги направи и приятни.
С последното обаче май сбърках. От секретарската стая изнесох само един женски костюм, а той издаваше, че е бил носен от жена с хубава фигура, добър вкус и не възрастна, но на бюрото, зад което се въргаляше, се усмихваше снимката на две хубави деца, а до стола намерих една халка.
Генералният директор в онази минута не е бил в стаята си, въпреки че вероятно е бил в сградата, защото бях приет от работно безредие върху бюрото. Мисля, че не е необходимо да казвам, че не го търсих, а бюрото почистих, за да подредя моите неща върху него. Преди да заспя, прелистих намерените на бюрото книжа, но те бързо ми омръзнаха: проектодоговори, делови писма, предложения за цени и рекламации. Върху масата се въргаляха безброй модни списания, модни албуми, скици и фотоси, но такива неща не ме интересуваха. Изкълчените в противоестествени пози госпожици направо ме нервираха, множеството гримирани до вдървяване лица лишаваха собственичките си от най-важното: от женствеността им. С най-голямо удоволствие бих хвърлил всичките бумаги в печката. За съжаление канцеларията беше снабдена с климатична инсталация. Така че ги струпах в един ъгъл и се примирих с това, че все пак няколко от тях останаха по стените, уголемени и в рамки. Нищо не ми струваше да ги сваля, но кой знае откога висяха на стената и ако ги свалях, мястото им щеше да остане още по-предизвикателно, оня издайнически светъл четириъгълник. Истинското усещане за липса винаги се създава от изоставените форми, от опразнените рамки.
В леглото на генералния директор спах добре, а в умивалнята към стаята му хубаво се измих с две бутилки минерална вода. В казанчето на тоалетната имаше вода за еднократно ползуване. Надявах се да свърша работа, преди да изпразня запасите на всички тоалетни в сградата…
Стараех се, в рамките на възможното, да подкрепя възникналите ми в Метеорологичния институт предположения. Грижливо допълвах записките си: многократно се връщах в Метеорологическия, Астрономическия и Геоложкия институт. Дори отидох и до летището, защото всеизвестно е, че събраните там метеорологични данни, общо взето, са по-пресни и често и по-точни от тези на Метеорологическия институт. С удоволствие бих събрал данните и от военните наблюдателни станции, но за съжаление нямах и понятие къде да ги търся. Наистина бих могъл да намеря адресите им във Военното министерство, но претърсването на едно цяло министерство сега-засега надхвърляше силите ми. А целта ми беше тъкмо това, да бъда готов, колкото е възможно по-бързо с работата си, защото малкото ми сили можеха да свършат всеки момент. По-късно, ако нямам друга работа и все още имам сили, впоследствие мога да открия и обработя и данните на военните. Не е изключено да се открие сред тях нещо достойно за внимание, защото ако Метеорологическият институт е в състояние да даде климатичната и космическа обстановка с точност до ден, летището — до час, армията трябва да бъде в синхрон и с отлитащия момент.
