Докато планирах всичко така хубаво, се сетих, че дори и чай не може да се направи без вода. А нея пък откъде да я взема?!

Едва така се вижда наистина какъв късмет имам: малкото ми убежище в института съхранява за мен остатъците от живота, който може да се нарече човешки. Щом го напусна, не мога да си направя даже и един чай.

Все пак не мога да лежа тук до края на света.

Помръднах внимателно. Чувствувах се слаб, отпаднал, но не толкова, колкото си мислех, докато лежах. Възможно беше само да съм премръзнал и да съм гладен. Подпирайки се на мебели и стени, се довлякох до кухнята. Вода, естествено, не намерих. (Дъждът! — мина ми през ума. Колко трябва да вали, за да напълни една тенджера! Доста. Доста много!) На полицата в килера лежеше бутилка червено вино. Милият ми Алберт внимателно я е положил легнала, на това мога да благодаря, че след толкова време не се е счупила. Смея ли да пия вино на гладен стомах?

Алберт понякога — съвсем непоследователно — дори готвеше. В чекмеджето с надпис „Подправки“ на кухненския шкаф намерих черен пипер, карамфил, канела обаче — не, но захар имаше в изобилие. Значи все пак ще мога да изправя статива! Човек във въображението си с удоволствие си играе с огъня, в действителност обаче го е страх, че ще се опърли. Така че потърсих някоя по-голяма тенджера, за да я поставя под статива и в нея да горя онова, което реша. Така че романтичният лагерен огън отиде по дяволите. Докато търсех тенджерата, попаднах на един туристически спиртник заедно с кубчетата сух спирт за него. Не ми остана друго, освен да седна на табуретката и да дебна как мъждукащите пламъчета след дълго-дълго очакване ще накарат виното да кипне. Сипах в него захарта, подправките и от време на време го разбърквах.

Дъждът бавно престана. Задуха вятър, разкъса облаците. Стана малко по-светло. Слънцето не се показа измежду облаците, за да ме ориентира, но да беше най-много преди обед. Прозорецът на кухнята гледаше към съседната сграда. На отсрещната страна имаше също така кухненски прозорци, повечето от тях отворени и изпочупени. В едната кухня от тавана висеше простор отрупан с женско бельо. Дантелени найлонови неща се люшкаха на течението. Талията на комбинезоните се виеше, сутиените се вълнуваха, бикините мързеливо се поклащаха. Цял харем висеше на простора.

Сърбах греяното вино и напрегнато размишлявах. Неизменно върху това, че ако искам да остана жив, трябва да видя човек. Със снимките не успях. Не можеше и да успея, трябва да съм бил луд, за да си го помисля, макар и за момент! Без движение не съществува нищо, а най-малко — човекът. Снимката е мъртъв пазител на умрял момент. Дори тези полюшващи се празни бикини са по-живи от най-близките до живота портрети. Може би ако опитам с такива снимки, които се и движат… Трябва да отида на кино! Естествено, и целулоидната лента съхранява мъртви картини, но ако я отнеса в моето убежище, на комплекса, може би биха могли да се раздвижат! Там има ток, има и напълно оборудвана зала за прожекции!

Какъв филм да си прожектирам? Все едно. Такъв, дето се движат хора. Ходят, говорят, любят се и сигурно се и убиват, защото в днешно време вече почти не правят филми без това. Все едно, само да видя човешко лице най-накрая, очи, устни, живи същества, за да прогоня ужасната си самота!

Няма ли да стане по-лошо след това? Не знам. Може би не. Може би ще помогне. Може би ще ми помогне да си поема дъх.

Колко „може би“ отново.

Топлото, ароматизирано вино пробяга по жилите ми, възвърна жизнените ми сили. Внимателно изгасих тлеещите останки от сухия спирт. Огледах се в разхвърляното жилище, но не забелязах нищо, от което да имам нужда. Взех в ръце дневника, колебаех се: да го скъсам, да го изгоря или да го взема със себе си? След това го хвърлих върху купчината снимки. Ако го бях залял с бензин и запалил, надали щеше да бъде по-добре унищожен: кой може да го вземе в ръка освен мен? Нека изгние…

Дори не затворих вратата след себе си, и ключа не извадих от бравата. Изтичах надолу по стълбата. С колата отидох пред киното. В кабината намерих ролките на „Дивото око“. Смъкнах тежките алуминиеви кутии и ги натиках в колата. От плаката с усмивка ме наблюдаваше полуголата индийка. Махнах й за сбогом: довечера ще се срещнем! — и избръмчах.

Довечера? Това пък що за конвенция е? В днешно време кината имат прожекции още от десет сутринта. Някога хората са излизали по улиците в защита на трите си осмици — работата, свободното време, спане, — в нашата епоха осмиците останаха, само че здравословната тройка на разпределението отиде на кино. Всички лягат и стават в различно време. Който работи нощем, спи преди обяд, зад спуснати щори, със запушени уши, създавайки си изкуствена нощ; а който работи след обяд, ходи сутрин на кино, в кафенето и при любовницата си. Това не е редът на природата — това е редът на индустриалната цивилизация. На мен, разбира се, ми е служебно задължение да доказвам: и индустриалната цивилизация е част от природата, но за съжаление не съм убеден в това. Възможно е, но все още бяхме съвсем в началото, за да ни се изясни. Инженер съм и не е моя задача да решавам: доколко е естествена и доколко противоестествена пластмасата, всички компоненти на която се намират в природата, ала самата тя никога не би могла да възникне без човешка намеса на високо ниво… Така че защо да не можем да ходим сутрин на кино? И възрастният мъж може само сутрин да опложда, когато пълният му мехур дразни ерективните нерви… А и в киното е тъмно, независимо дали вън грее слънце или не. Киното има нужда от тъмнината, защото и то е един вид сън. А кой сънува през деня?

Все пак мисля, че ще бъде по-добре, ако се подготвя. Вече имам нужда от това. Физически, колкото и да внимавам, все повече отслабвам. Напразно е задоволителното хранене, напразен е оптималният здравословен начин на живот. Психическото натоварване влияе върху тялото ми; а това натоварване не съм в състояние да избягна: самотата е част от съществуването ми. Ще тренирам мозъка си, душевните си съпротивителни сили, както тялото си, и все пак и без причина повяхването е неудържимо. А като получи удар — мозъкът изпуква, като претоварен предпазител. Досега успявах да закърпя предпазителя: припаднах, дойдох на себе си: но докога? Къде е пределът?

По-добре да не си правя експерименти. Ще се изясни от само себе си. А няма да има кой да ми помогне да се върна оттам.

Отнесох ролките в кабината на прожекционната зала на института. Машините работеха безпогрешно. Поставих първата ролка и я пуснах да се върти. Само няколко кадъра, колкото да видя, че няма грешка. След това зарязах всичко и продължих към дома си в института. Обръснах се, дълго и старателно се къпах, после си приготвих обилен топъл обяд. Не се поскъпих: избирах най-доброто от резервите. След обяда сложих една ролка с танцова музика на магнетофона. Легнах и започнах да чета. Музиката още свиреше, когато съм заспал…

Когато се събудих, цареше тишина. Лентата бе свършила, а апаратът спрял автоматично. Вън се здрачаваше. Беше вече време за истинско кино. Станах, измих си лицето с одеколон и си направих кафе. Преди това изпих петдесет грама коняк, след това преминах в централната сграда, където беше залата.

Ако не исках след всяка ролка да губя много време, би трябвало да остана в кабината и да гледам филма през отвора за оператора. С това обаче щях да изпортя цялото удоволствие. Друго си нямам, но време имам в изобилие. Заредих първите две ролки в двете машини, след това пуснах филма. Докато вървеше главното заглавие, претичах в залата. Можех да си избирам измежду десет фотьойла. Не подбирах. Проснах се в единия, на другия си опънах краката. Запуших, придърпах си един пепелник и се потопих във възвърналия се живот.

(Пустиня. Палещо слънце, горещина. Всъдеход, една група небързащи хора. Снимат бягащи животни. Всъдеходът спира. Резервоарът се е пробил, бензинът е изтекъл. Хората насред пустинята. Палещо слънце, горещина. Пътят с кола е няколко часа пеша, цивилизацията е недостижима. Хората въпреки това тръгват. Палещо слънце, горещина. Лицата им изгарят до кръв, водата им свършва. На границата на изтощението са.