Двама от тях са кинаджии. Режисьор и оператор. И те не са в по-добро състояние от останалите. Снимат. Изтощената, тътреща се група. В ръката на режисьора — микрофон. Пита: бихте ли дали съпругата си за глътка вода? Мъжът отговаря нещо. Операторът снима: заснема лицето на отговарящия по време на въпроса и отговора. Палещо слънце, горещина.
На хоризонта се появява всъдеход. Спасени са. Между тях и една девойка. Сега тя пита. Режисьорът не отрича: той е организирал злополуката. Също и спасителната експедиция. Жертвите не са знаели нищо. Сега лицата им са в кутиите, пет минути преди смъртта, в пълно съзнание за смъртта. Иска да ги компрометира ли? Съвсем не. Да види, да увековечи. Под палещото слънце, в горещината.)
Не трябваше да приемам предложението на Давид, застъпничеството на Алберт. Какво търся аз в научен институт? Нямам въображение, казват. Фантазията ми се била сраснала със земята. Бил съм изчислителна машина. Правилно. Какво търся аз тук? Трябваше да отида в завод, ясно. Доходът ми щеше да бъде по-висок. Квалификацията ми по-добра: надали щяха да открият професионални недостатъци в работата ми. Маниерите ми са коректни, никога не съм изпадал в конфликт нито с колегите си, нито с началниците си. Спокойно бих могъл да си работя и на никого не би дошло наум да се рови из фантазията ми.
Казват, че институтът бил мелница? Въпрос на преценка. Има хора, които не обичат авантюрите. Които предпочитат да могат да работят с написаните в учебниците формули и да не искат от тях да измислят нови. Които още на сутринта искат да знаят с кого ще легнат вечерта и спокойно заспиват вечерта, защото знаят от какво ще се събудят на сутринта. Които пропускат приятните изненади, за да не бъдат постигнати от неприятни. Които и на тъмно намират табакерата си, защото и на светло я поставят винаги на едно и също място. Които не се стремят да отидат на Луната, но не са толкова глупави, та да смятат отиването на други хора там за глупост. Които не са консервативни, не са затворени в себе си и не са ограничени, просто знаят на какво са способни, към какво имат склонност и съобразно това търсят своето място в света.
Е, естествено, ако бях успял да го намеря, сега нямаше да седя тук. Моята шепа прах щеше да се гуши в гънките на един комбинезон някъде, в някой цех на някоя фабрика. Трябва ли да се радвам, че не е станало така? Трябва ли да се радвам, че не съм си намерил мястото и сега съм си получил заслуженото: седя в пустинята и чакам да изтече водата от манерката ми? Интересно къде биха отишли на мое място всички онези, които пращяха от въображение? Щеше ли фантазията им да замести оня ред, който аз, с цената на толкова жертви, успях да запазя около себе си? Силно се съмнявам. Вече отдавна щяха да са изпукали от ужас или щяха да са полудели от кошмара, който щеше да надхвърли живото им въображение!
Аз обаче още бродя из пустинята и разпределям водата. Никой не дебне движенията ми, не лови думите ми: колко ще издържа и докога? Само един ме следи: аз самият. Докато съм способен на това, докато пустинята не ме победи.
Бих ли бил способен на това, ако в мен не се криеше никакво въображение?
(Девойката се лепва за режисьора. Тримата заедно с оператора обикалят света. Камерата им търси най-дълбоката точка: докъде стига лотът в страданието, което човек е способен да причини сам на себе си?
Членовете на далекоизточна секта. Седят в широк двор, подредени в квадрати, както при саденето на картофи, и се бият. Кръвта им шурти, страдат и са щастливи. Въпреки че по лицата им не личи. Не са фанатици, не са в трансцендентно състояние, не чувствуват горчивото като сладко. С упорита решимост, с хладнокръвна делова настойчивост леят собствената си кръв. Купуват си блаженството вечно. С каквото може. Щом не го дават безплатно, щом не го дават за пари, щом не може да се набави с работа, ще дадем за него кръв, кожа, болка. Не казват, че не боли. Казват, че боли, но си струва. Те си знаят.)
Защо все пак не си отидох? Защо останах? Едва бях дошъл, и вече ми беше ясно, че не е за мен. Трябваше да се измъкна, докато не е късно.
Само че беше късно. Късно беше в момента, в който влязох. Попаднах в капан. Не знаех — а и откъде можех да знам? — че научните институти са все капани. В затворения им свят се провежда странно вътрешно отглеждане: на всеки се пада по една клетка с гъста мрежа на четирите стени и тавана и с един отвор някъде, през който ти подават храната: ето ти, сдъвчи това. Клетките не са еднакви, има по-просторни и по-тесни, има тапицирани и с дъски. Не може да се сменят. Всяка клетка си има обитател, който упорито брани своето: колкото е по-широка, колкото е по-тапицирана, толкова по-упорито я брани. Способностите, продукта я ги признават, я не; това зависи от мястото, от обстоятелствата. Но дори и с цената на признание не можеш да преминеш от своята в някоя по-добра клетка, защото и тя си има обитател, който също е набрал достатъчно признания, за да се задържи. Освен ако и той не попадне в някоя по-добра клетка. Само че и там седи някой. И така нататък.
От тези клетки се излиза само мъртъв. Било като реален, било като морален труп. Научният институт е елитна клетка, склад за духовното златно покритие. Задачата на трезорите обаче е да съхраняват капитала, Това, което е в оборот на пазара, е само неговият кредит. Ако самият капитал се размърда и започне да изтича от бронираните каси, в повечето от случаите това означава, че кредитът му се е разклатил и сега тича след него. Който сам напусне института-клетка, на него кредитът му също се разклаща. Защо напуска? Общо свойство на капаните е, че отвън не приличат на капани. Може да се види само разположеният отвън кокал, голямото парче месо — иначе нямаше да е истински капан. Затова и външният свят не вярва и ако някой въпреки всичко се опитва с пречупени крака да се освободи, го обявяват за инвалид по рождение. Заблуждението е по-реална материална сила и от истината. Бяга от елитната клетка? Ами! Изхвърлили са го, защото се е оказал неспособен… Останалият извън угощението, който е мечтал за клетката, но не е успял да попадне в нея, на базата на „кисело е гроздето“ компенсира: и за там ли не се е оказал способен? — разкривява уста, сякаш иска да покаже, че елитната клетка е събрание на неподходящи за творческа работа хора.
Така или иначе за мен нямаше обратен път освен с цената на тежки морални щети, които лесно можеха да се превърнат и в материални. Така че безпомощно се отдръпнах в клетката си и се постарах да я подредя по мой вкус. Като размислях, не се и чувствувах лошо: бях свикнал с нея. Съзнанието, че не мога да се освободя, се притъпяваше от това, че не се и стремях по-нависоко. Ако по радиото правеха анкета за научноизследователска работа, послушвах добрия съвет: който не е подходящ за изследователска работа, все още може да бъде отличен практик! Усмихвах се и се оглеждах: никой не се помръдваше. Всеки измъчваше само себе си, за да докаже дори с цената на собствената си кръв: има право на вечно блаженство!
А над цялата империя от клетки като Буда седеше Давид, пламтеше, дирижираше, сменяше изтъркалите се бичове с нови и никой не знаеше какво мисли.
(Руини в джунглата. Между въжетата на лианите — изрязани в камъка индийски богини, лотоси, които никога няма да разцъфнат, между изпочупените стъпала на стълбите се разбягват гущери. Колонна зала. От ъглите й се разлитат прилепи. Светилището е затворено помещение с високи стени, на покрива му — четириъгълен отвор. През него в ослепителен лъч се излива светлина. Но възможно е и да не е храм, а палат. Богините са танцьорки, колонната зала е двор, а светилището — тронна зала. Всичко е мъгляво, неопределено. И всичко мирише на гнило. Дори и старецът, който е жрец на рушащия се палат. Или владетел на храма руина. Все едно. Слаб, мръсен, изтощен като дома си. Взира се, премигвайки, в камерата. Гладен е. Ужасно гладен. Няма вече народ, само семейство. Никой не го издържа, а и той не може да издържа никого. Негова е най-ръждясалата корона и най-парцаливият плащ на света. Толкова е нещастен, че е трудно дори да го съжалиш.
