Консерви. Месо, конфитюр, шоколад. Поддръжка на живота, натъпкана в кутии, кашони. Очите на краля-просяк ще изхвръкнат: всичко това може да бъде негово. Само при едно условие: ако преди това изяде няколко шепи пеперуди, които подхвърчат из олтара-тронна зала. Прекрасни насекоми с големи крила. Играят си на дъга в прозореца-лъч на отвора на покрива. Подскачат като в приказките. Без нищо да подозират, не е трудно да бъдат хванати.
Старецът старателно дъвче. Беззъбите му венци с бавни движения мачкат телата на насекомите. Ако някое крило остане извън устата, помага му с пръсти да влезе. Махараджата — защото вече няма съмнение, че това е той, — махараджата яде пеперуди. Стойката му е изправена, на лицето — снизходителна усмивка, погледът в земята. Изглежда, сякаш просто се концентрира, за да свърши колкото е възможно по-добре задачата, която са му поставили. Задачата, която му е отредена. Камерата вижда това. А какво са тези няколко пеперуди в сравнение с дълбината на Буда, с вечността на Вселената? Тялото яде гадините, душата обаче се рее надалеч. Тръгнала е на път още когато танцьорките са се преселили от мраморния под на колонната зала по стените, поданиците са избягали в цивилизацията, а смарагдите и сапфирите са се преселили в заложната къща. Този, който дъвче тук, за да получи няколко консерви за жените си и децата си, е само изсъхнала какавида, недостойна нито за проклятието на бога, нито за благословията на дявола.
Устните му мляскат ритмично, лицето му се усмихва, очите му упорито се взират в земята. Камерата диво го снима. Камерата си мисли, че вижда, но не вижда нищо. Сляпа е.)
Изненадващо много хора смятаха, че Давид е шмекер. Ала не обикновен шмекер, трябваше да му се признае, че беше от висока класа, който знаеше как трябва да бъде преметнат светът на лаиците. Особено снобите. А и измежду тях преди всичко политиците сноби. Които заемат постове и компенсират чувството си за малоценност спрямо науката, като си играят на нейни партньори. Давид ги караше да повярват, че науката има нужда от политици, а имаше нужда само от техния глас при обсъждането на бюджета.
Всъщност не може да се реши гениален учен ли беше Давид или напротив? Той така влияе на хората, че това вече само по себе си изключва всяка реална преценка. Едно обаче е сигурно, че беше страхотен организатор. До такава степен, че това понякога покриваше учения в него. А пък беше учен, много пъти имах възможността да го изпитам. Шмекерът точно знае границите, знае докъде се простира одеялото му, докъде може да се протяга. Давид обаче не познаваше и не признаваше никакви граници.
Не мога да повярвам, че ме е измамил. Имам нужда от него, не може да ме е ограбил. Не заради Етел. Етел за мен е важна, но никога не съм бил влюбен в нея. Гордостта ми? Алберт можеше да е горд, пишеше стихове, водил си е дневник. Давид също можеше да си го позволи, в края на краищата той беше откривател и директор на голям институт. Но каква нужда имах аз от тщеславие? Само щях да стана смешен.
Ако добре разбирам думите, дневника на Алберт, Давид не мен е обидил. И не Етел е пожелал. Искал е да докаже нещо сам на себе си и го е доказал. А че е станало за моя сметка? Ако го бе разбрал, той самият щеше най-много да съжалява. Но по-вероятно е да не е забелязал. Както и в изследванията, и в тях той се бе концентрирал върху целта, а мен ме бе оставил извън. Сигурно и Етел му е попаднала в полезрението просто защото случайно се е оказала подходящ материал за експерименти.
По-добре да не дрънкам напразно. Ако Давид е гигант, от това не следва, че аз съм толкова дребна точка, която може да бъде пренебрегната. Обаче за това е необходимо и в действителност, сам по себе си и независимо от него да бъда незначителен. Ако не бях такъв, надали щеше да посмее да го направи.
Да го направи? Кое? Всъщност не знам. В действителност дали е легнал с Етел, или само е създал предпоставките за това, е второстепенен въпрос. Наистина експериментите се провеждат, за да се докаже правилността на изчисленията, но същността все пак е изчислението.
Колко просто би било, ако се присъединя към онези, които го смятат за мошеник. Това би решило проблема за всички обиди, които — съзнателно или несъзнателно — ми е нанесъл. Сега бих могъл да го отричам, дебнейки го кога ще пропадне дотам, че да се храни с насекоми, тъй като повечето от мошениците с течение на времето се разкриват и биват хвърлени на кучетата. Тайно обаче знам, че е напразно: докато яде пеперудите, ще притвори очи и ще се усмихва. Тялото му ще се унижава, ала духът му ще бъде далеч. Ще излети през врата от лъчи, ще обиколи времена и пространства, където бял човек още не е стъпвал, за да се върне при нас през една олющена градинска врата и да ни намигне: е, деца, я да чуя, много ли не слушахте, докато татко го нямаше?!
Но ето, аз съм тук, а той не може вече да се върне през никаква врата. И въпреки това все още той е по-силният.
(Последен епизод. Режисьорът заминава за една страна, разкъсвана от гражданска война. Девойката, както винаги от пустинята насам, и този път е с него. Иска им се да намерят връзка с въстаниците и затова посещават най-опасните места. Въстаниците залавят режисьора. Той е на ръба на смъртта, но се отървава с един як бой. Беснее: нищо от случилото се не е заснето.
Прави нов опит. Узнава, че въстаниците се готвят да взривят един локал, където ходят много правителствени войници. Търси си прикритие в локала, за да може да заснеме от непосредствена близост експлозията, паниката, агонизиращите. Поставя оператора си срещу изхода, за да снима бягащите и ранените. Експлозията настъпва с известно закъснение, след което девойката, която се тревожи за режисьора, влиза сред руините. Една бетонна греда пада и я пребива. Режисьорът остава невредим. Взема на ръце мъртвата си любима, започва да ридае. След това вдига поглед, забелязва оператора си и му изревава: снимай! Заснеми лицето ми, сълзите ми, мъката ми… По-близо, по-отблизо, още по-отблизо!)
Исках да видя хора. Дори и само сенки, прожектирани върху платно, но в цвят, с глас, такива, каквито са били хората, докато ги е имало. Трябваше да видя танц, целувки, дори и бой, духовити и страстни диалози, препускащи коли, морски бряг, игрално казино, надменни красавици и храбри мъже в потъващи фотьойли и на седлото на препускащи жребци; подводници и космически кораби, падането на Рим с десет хиляди статисти, любовта на Наполеон с Валевска, битката за нефтените кладенци и блестящата кариера на прекрасната танцьорка! Всичко това го има, всичко това е възможно, само трябва да протегна ръка и ще го стигна. Трябва ли да се упреквам? Донесох това, което е най-близо, което ми беше подръка. „Диво око“ — заглавието не ми говореше нищо. А жената от южните морета на плаката? С косо разположените очи и маслинена кожа, която ми махаше? Не трябваше ли да й вярвам?
На филма можах да я видя и нея в един епизод. Като специалистка по любовта. Която дарява радост без прегръдка. Подсмихваше се и пиеше бира. Камерата показа ръката й съвсем отблизо, боядисаните в червено нокти бяха начупени и нащърбени.
Да се упреквам ли, задето й повярвах? Тя ли е най-голямото заблуждение? Тъкмо тя?
Институтът, където си бях намерил клетка; Алберт, който бе премълчал, че играя тенис по-добре от него, от шампиона? Етел, която отказваше срещите? Давид, който ме бе взел при себе си, за да забрави в единствения важен момент дори и факта, че ме има на света? Всичко това не е ли кино? Без морски бряг, без казино, без палми, коли, гангстери, нефтени кладенци и танцьорки? Това не е ли кино?
Аз съм човек на реда, така казват. Човек на метода, а не на въображението. Виждам се, когато действувам, за да мога да преценя дали действувам правилно? Виждам се отстрани, сякаш се гледам в огледалото. Сякаш се следя с филмова камера: как се държиш? Как се държиш, когато работиш, когато почиваш, когато играеш тенис, когато танцуваш, когато се любиш, когато те унижават? Тъй като нямам фантазия, с която да мога да си представя всичко това, имам нужда от филма, за да се заснема, за да се контролирам: това съм аз.
