Да не се въодушевявам много. Възможно е да е просто локално явление… Възможно е да е само случайно… Трябва да разбера. Това е. Трябва да разбера!

Токът тече по проводник. Следвай обратно проводниците и ще разбереш откъде идва.

С най-голямо удоволствие щях да го направя, ако повечето кабели не бяха скрити под земята. Обаче най-близката станция в обратна посока бе централната подстанция с всички табла и предпазители на електрическите съоръжения за целия комплекс… Отидох до колата, обърнах я и подкарах направо към подстанцията. Напълно бях забравил за оставената в подножието на КП-то чанта.

Не бях имал много работа в подстанцията, най-много два-три пъти да бях идвал тук, а и тогава не за да я изучавам. Надали има обаче много тайни. Стандартните кутии на прекъсвачите стояха подредени нагъсто една до друга, лаконичните надписи по тях информираха достатъчно оня, който познаваше съоръженията из комплекса.

След кратко изучаване, за което с огромни усилия си наложих спокойствие и търпение, установих, че таблата без изключение са под напрежение. Значи лампите в който и да е край на комплекса могат да се палят и механичните съоръжения могат да бъдат задвижвани. Да видим тогава откъде идва токът?

Открих къде свършват входящите кабели: ръчките на шалтерите сочеха надолу. Значи от града, от външната мрежа не постъпваше ток. Обаче вътрешната мрежа беше под напрежение: малките индикаторни лампички светеха, без да мигат. Сега трябва да се открие къде са свързани… Откъде се захранват?

Открих и това.

Не знам зарадвах ли се, или ме обхвана разочарование? Времето беше твърде кратко, за да се вживея в каквото и да е. Надеждите ми не нараснаха и не се зародиха мечти. Рефлексите ми се напрегнаха, нещо трепна в съзнанието ми, но това трепване беше достатъчно, за да попадна по следите на решението.

Отново Давид. Без него тук нищо не може да бъде разбрано. И други изследователи строят модели, но се задоволяват да отчетат резултата по уредите и да отбележат, че могат да ги публикуват. Давид не обичаше уредите. Добре де, добре — казваше, — а какво би било, ако пуснем духа от бутилката? Макар и през някоя малка дупчица, но да излезе! Не само да ни маха отвътре.

Може би и затова Давид имаше толкова сблъсъци с колегите си: теоретиците не обичат много, когато между тях се завре някой практик. Защо не върви в промишлеността? — питат. — Там може да си човърка на воля? Трудно беше обаче да се отървеш от Давид. Давид получаваше от правителството всичко, каквото поискаше и което искаше, доста ловко, защото правителството чрез него демонстрираше как подпомага активната наука. А пък Давид се бе захванал с най-трудната тема, която можеше да бъде намерена по него време в областта на енергетичните изследвания: превръщането на топлинната енергия в електрическа без използуването на въртеливо движение… Тема с подобна трудност беше може би само овладяването на термоядрената енергия. Давид бе направил вече първите опити. Повтори изведените на други места опити с магнитно-хидродинамичен генератор: прекарваше през една тръба продукти на горене с висока температура и с помощта на магнитно поле разделяше намиращите се в продуктите на горенето положителни и отрицателни електрически товари. Събираше ги върху две плочи и по този начин създаваше напрежение между тях. Когато експериментът приключи нормално и с резултат, и индикаторите показваха напрежението, Давид заряза всичко и повече не погледна съоръжението. Впоследствие трябваше да разглобим цялата конструкция, защото пречеше и заемаше място, което ни трябваше за други експерименти.

Смятахме го за моментно настроение, както всички внезапни промени в интересите на Давид, но грешахме, както винаги, когато вземахме настроението му за причина, то дори не беше и следствие, а само психическа среда, в която работеше мозъкът му. По-късно точно се установи — и изчисленията го доказаха, — че дори ако се създаде затворен цикъл за движението на газа и изтичащият газ се върне в системата, и тогава коефициентът на полезно действие ще достигне само осем-десет процента. Най-много дванадесет. За лабораторен резултат е отлично и повечето от учените биха се задоволили и с толкова, защото възможността за създаване на процеса е доказана, нужно ли е повече? На Давид е нужно. Работата трябва да има и някакъв реален смисъл — каза. — Да постигнем най-малко четиридесет процента КПД, с което ще можем да запалим поне една мижава крушка!

И започна да произвежда топлина в един реактор при доста опасни условия, движейки се на границата на критичната температура. Вместо циркулиращия газ започна да използува комбинации от различни сплави и на принципа на възникването на термоелектричеството, но по еднакво отличаващ се в количествено и качествено отношение начин създаде напрежение. И то не какво да е. Системата скоро заработи с КПД 40 процента и първата крушка действително светна. Давид обаче не се задоволи с това. След мъчително прецизни изчисления той продължи да повишава производителността на системата и тъй като, ако се абстрахираме от примитивните акумулатори и батерии, не можем да складираме електричеството — когато реакторът заработи, просто го включи в мрежата на комплекса. Гордееше се като дете с играчката си от това, че сме минали на самозадоволяване. За да може обаче системата да продължава да бъде усъвършенствувана и да може да бъде определен ефектът от нея, трябваше да направим експлоатацията й непрекъсната…

Давид се снабди с разрешение и за това: един хубав ден окончателно изключихме идващия отвън ток и оттогава мрежата на комплекса се захранваше само от термоелектрическия реактор на Давид. Успоредно с това в прекъсвача бе монтиран автоматичен регулатор на напрежението, който при какъвто и да е дефект в реактора щеше да ни предпази от свръхнапрежението; ако пък обратно — токът спреше, автоматично щеше да ни включи към външната мрежа. А това, че един евентуален дефект се равнява горе-долу на експлозия в пренатоварения реактор, го знаеха приблизително всички в комплекса, но за наша чест никой не го изрече на глас нито тук, нито другаде. Експлозията щеше да унищожи най-много самия реактор и непосредствената му околност, за повече нямаше да има сили; но понякога самата мисъл за възможността е по-тревожна от последствията. Така че си държахме езика зад зъбите. Няма съмнение обаче, че Давид пришпорваше строежа на КП-то и затова, защото ако резултатът е положителен, под неговата за щита щеше да може да продължи да увеличава мощността на малкия си „източник на ток“…

Аз работех в КП-то, оттам излязох и тогава, и въпреки това не ми дойде на ума откъде идва токът: твърде дълго бях живял в тъмнина, изгубил надежда, за да мога да схвана внезапно блесналата в очите ми светлина: заслепи ме, вместо да ми просветне.

Спукването на още неоформилите се мехурчета надежда почти не ме потресе, когато осъзнах факта, че реакторът на Давид продължава да работи все така усърдно, тъй като намиращото се в него радиоактивно вещество нямаше да се изчерпи скоро (въпреки че и то не е вечно). Откровено казано, повече се зарадвах. Човек в края на краищата е несъвършено животно и колкото и да се стреми да го прикрива, силно страда от загубата на удобствата. Когато схванах напълно защо светят лампите, защо работят съоръженията, само дето не се разплаках: довечера мога да си запаля светлина, мога да се изкъпя в топла вода! (Комплексът задоволяваше нуждите си от вода от собствен микроязовир, а щом има ток, ще работят и помпите!) Светлина, топлина и кой би могъл да изброи още какво се върна за мен от изгубения рай…

Корабокрушенецът след дълго скитане попадна на малкото островче на цивилизацията. От него зависи как ще се подреди и колко ще издържи.

А може би някога на хоризонта ще се появи и кораб.

„Подредих“ се. Постепенно бях привикнал от време на време да сменям жилището си. Трябва да си призная, че такъв бивак още не бях имал. Вярно, пиенето не ми беше така подръка, както в резиденцията на господин генералния директор, но друго беше хиляди пъти по-важно: имах на разположение обичайните и толкова необходими основни предпоставки на цивилизацията светлината, топлината, водата…