В сравнение с предимствата това, че източниците ми на снабдяване оставаха сравнително надалеч, беше дреболия. В края на краищата какво по-просто от това вместо всеки ден да си търся храна, да отделя сега един цял ден и да натоваря някой по-малък камион с хранителни продукти, напитки и с всички онези дреболии, които са нужни за ежедневието. Не забравях и дрехите, особено бельото, защото, да си призная, не обичах да пера. По-просто беше носеното да се хвърли, отколкото да се пере. А запасите от ризи, чорапи за един човек изглеждаха толкова неизчерпаеми, колкото, да речем, и запасите от коняк. Пластмасовите пликове на съвременните опаковки засега устояваха на плесента и праха.
Един от павилионите на Института бе уреден като гостна. Тук биваха настанявани учените, дошли от чужбина за по-дълго време или за изследователска работа, тук спяха и онези, на които работата им включваше и нощни наблюдения. Не беше съвсем луксозен хотел, но каква полза щях да имам, ако във всяка стая имаше телефон и телевизор? Намерих удобно, чисто легло, баня, кухня с електрическа печка и бойлер; килер, където мога да струпам запасите си, и кука, на която мога да се обеся, ако все пак стигна до извода, че всички тия напъни са напразни.
В новата си империя се движех по-свободно, отколкото из града, който на всяка стъпка ми напомняше за случилото се, а дори не можех да се опитам да залича следите. Институтът в края на краищата не ми беше съвсем нов като дом — а просто беше повишен от втори (както някои с любов наричаха работното място) в първи. Относителната му затвореност или, ако така ви харесва повече, ограниченост ми помогна да възстановя илюзията си за ред. Намерих малкото ремарке на градинарите и насъбрах от градината, гостната и от другите места обувките и каквото друго намерих. Натоварих ги на ремаркето и ги откарах в един далечен кът на градината, в някаква барака. Постепенно заприличах на някой особняк аристократ, който си живурка самотно в парка на замъка си, в обществото на люлеещия се стол, напитките и пурите си. Ако ми се приискаше, можех да играя дори и голф. Само трябваше да окося тревата, защото беше висока и гъста и щеше да спира топката.
Възможно е да рисувам картината по-идилична, отколкото бе в действителност. Животът ми несъмнено стана по-прост, но не по-лесен. Още по време на пренасянето, при което не липсваха и физическите усилия — трябваше да повдигам сандъци и кутии, да ги товаря на камиона и отново да ги разтоварвам, — на няколко пъти ми се зави свят, задъхвах се. В началото се оправдавах с това, че не съм привикнал с физическа работа, но една сутрин ми се стори, че устата ми е подута. Езикът ме болеше, небцето ми гореше, а венците ми бяха отекли. Ужасих се, защото много се страхувах от заболяване: безпомощността умножава терзанията от самотата, а мъките при очакването на смъртта са по-лоши от мъките, причинени от болката…
Когато си оставен сам на себе си — а това се потвърждаваше всеки момент, — ставаш по-находчив: няма по-добро изпитание за инстинкта за живот от самотата. Този път разбрах, че не съм истински болен: просто бях хванал скорбут, както навремето моряците и полярните изследователи! Много отдавна от менюто ми отсъствуваха каквито и да е пресни хранителни продукти, последствията се разбираха от само себе си, още по-рано трябваше да се сетя… Бях в по-благоприятно положение от моряците и пътешествениците: влязох в най-близката аптека и глътнах няколко таблетки витамин „C“. Останалите натиках по джобовете си, като ги допълних с други витаминни препарати.
Здравето ми се възстанови светкавично, но последователността, която спадаше към по-добрата страна на природата ми и от която никога досега не бях имал по-голяма нужда, ме накара да не се връщам повече към случая. Докато търсех в аптеката витамина в ръцете ми попаднаха флакончета с най-различни лекарства и когато четях надписите, ща не ща, трябваше да прочета и срока на годност. Защото настъпва ден, когато лекарствата губят своето действие, вече не лекуват, а може даже и да вредят. И напразно ям витамин „C“ към боба, зъбите ми ще изпопадат, мускулите ми ще се отпуснат. Естествено, и бобената чорба няма да е вечна: трайността на консервите е ограничена, колбасите ще изсъхнат, сланината ще граняса, брашното и оризът ще мухлясат, хлябът и царевицата ще хванат плесен…
Интересно след колко време? Една година, две години — евентуално пет, десет? А тогава аз ще бъда ли още тук? И така ли ще бъда тук? След една година или след десет години?
Досега не бях мислил за това. Не бях имал време да мисля. Прекалено ме занимаваше материалното и духовно оцеляване, беше ме ангажирало написването на онази проклета „дисертация“. (Междувременно бях занесъл единия екземпляр зад КП стената, но в библиотеката още не бях ходил.) Все още страдах от шока на преживяното, който ме отпускаше дълго и бавно. Сигурно вследствие на това отпускане, след непосредственото минало и настоящето, аз се замислих и върху бъдещето. Може и да не ми се е искало да мисля за него досега, но отлагането никога не е спасение, ако онова, което ще се случи, трябва да се случи. Наистина в джоба си носех избавлението, подаръка на господин генералния директор, и грижливо го пазех да не ръждяса, но не мога да кажа, че ме успокояваше кой знае колко. При нормални условия смятах самоубийството за признание на поражението. Положението сега беше друго, но аз не се бях променил толкова — докога ще мога още да преценявам? — че да търся логично оправдание за себе си, ако се предам!
При всичко това потресе ме продължителността на бъдещето. Не знам какво може да чувствува осъденият на доживотен затвор. Сигурно се радва, че са му оставили живота, а с него и надеждата, че някога ще се освободи. Обаче положението на затворника е обратното на моето: има другари и пазачи, с които може да поразмени дума, но не може да излезе от четирите стени. А аз мога да обикалям колкото си искам земното кълбо, но човешки глас мога да консумирам само от консерва. А, както казах, дори трайността на консервата е относителна.
Това, което все пак е общо между затворника, корабокрушенеца и мен, е не само надеждата, че докато са живи, докато се държат, на хоризонта може да се покаже пушекът от комина на амнистията; истински общото в това е събитието, също и урокът, как да бъдат преценени последствията от събитието. Останалото може да се оформи по много начини, в зависимост от личността, физическото и психическото състояние. И не само в зависимост от жертвата: директорът на затвора и капитанът на кораба, плаващ в близост до острова, също настояват за място в блюдото на везните…
За пръв път самотата ме удари през лицето; сега разбрах, че този шамар може да бъде и траен — евентуално до живот. Трябва да преценявам последствията.
Изключих револвера от решенията. Остана само грижата за едното оцеляване, борбата на първобитния човек с първобитна упоритост за оцеляване. Първобитният човек е успял — само че не е бил сам. Естествено, и аз не съм съвсем сам, поне в сравнение с първобитния човек: мои са всички онези умения и познания, които човек е натрупал, откак е слязъл от дървото. А той с какво е започнал? Ако не се лъжа, с това, че от събирането се е пренастроил на изкуствено създаване на блага. Най-добре ще бъде да последвам примера му.
В началото, естествено, и аз започнах със събиране. А когато усетих, че това е малко, продължих само да подобрявам начина, вместо да премина в по-горен клас.
Щом осъзнах, че събирането на консерви и колбаси не е достатъчно, осмелих се да се отдалеча от базата си. Институтът и без това се намираше в края на града; най-близките стопанства бяха само на две крачки оттук. Но не трябваше да ходя дори и там: около вилите открих онова, от което имах нужда. Зеленчуци, цвекло, зеле, домати, лук, а по дърветата — плодове в неограничено количество. Така че масата бе сервирана, оставаше въпросът, безопасно ли е да се консумира това, което ми предлагаше. Лъчението, предизвикало катастрофата, оживи растителността, но това оживление не носи ли в себе си смъртна опасност за живите същества? А множественото число е просто отчайващо символично, тъй като няма друга жива душа, върху която да го изпитам, освен върху себе си.
