Трябваше да го направя, защото дори да не го направех, пак щях да си загина, както ако бих погълнал отрова. Мъките не мога да си спестя, най-много — времето за очакване. Освен това човек, ако толкова се старае да се пази, попада в клопката на сантиментализма: тъй като асортиментът беше богат, а изборът зависеше само от мен, първо опитах една апетитно узряла ябълка.
Услади ми се, усладиха ми се и останалите. Не усетих да ми вредят. Напротив, почувствувах се освежен, мускулите ми станаха по-еластични, мислите ми — по-живи отпреди.
Направо се нахвърлих на зеленчуците, на плодовете. Натоварих малкото си камионче до пръсване, съвсем излишно: зеленчуците са хубави само пресни. Щом ми се яде всеки ден, всеки ден трябва да си бера… Но това, което в началото се бе оказало интересно, вълнуващо, щом започна да се повтаря всеки ден, се превърна в уморително губене на време. Отново се върнах към сухата храна и само от време на време се решавах на някое „прибиране на реколтата“. Несистемното хранене, отиващо в двете крайности, доведе до своите последствия: хвана ме страхотно разстройство. Нямах проблеми с лекарствата, но веднъж спазъмът ме хвана тъкмо на път за вкъщи. Минавах точно през жилищния комплекс на Института. Спрях, напосоки влязох в първата къща и поисках да вляза в най-близкия апартамент. Вратата на антрето беше затворена. Опитах следващия, но сякаш съдбата си играеше с мен, напразно натисках бравите, нито една врата не се отвори. Напънът ме измъчваше все повече и пропорционално на това растеше и ядът ми. Когато почувствувах, че не издържам повече, измъкнах револвера и стрелях няколко пъти в ключалката на запъналата се пред мен врата. Тясното стълбище отрази оглушително гърма на револвера. По главата ми се посипа мазилка, във въздуха се носеше прах и миризма на дим. Но бравата се разпадна и след два силни ритника вратата отстъпи. Нахълтах в апартамента наистина в предпоследния момент.
Вълнението, физическото усилие и упоритото разстройство ме бяха изтощили. Когато излязох от сградата, се почувствувах толкова обезсилен, че приседнах на каменните стълби пред входа. Кожата ми настръхна, дишах учестено, направо се задъхвах…
И тогава изведнъж се разсмях. Разсмях се накъсано, с хълцане, като истерик! Сетих се колко напразни са били предишните ми усилия да вляза в някой апартамент и да търся тоалетна. Напразно? Не се изразявам правилно: излишно, така беше. Щом бях почувствувал внезапната необходимост от това, защо не клекнах, пък било то и насред улицата? Нямаше кого да скандализирам и от кого да се срамувам… Всъщност нямаше да навредя на никого…
Казват, че брадата на мъртвите продължавала да расте. Клетките умират по-късно от този, на когото са служили; мозъчните клетки живеят шест-осем минути след спирането на сърцето, а роговите клетки с дни преживяват времето, когато е имало нужда от тях… Интересно, с колко надживяват привичките от цивилизацията изискванията, които се предявяват към тях? Добро възпитание, чувство за срам, навик, хигиена, удобства… Всяка една като отделен слой е полепнала в нервните ми клетки и направляват постъпките ми дори и тогава, когато практическият смисъл от тях вече доближава нулата. Така ли ще бъде, докато съм жив? Или — ако ми е писано да живея достатъчно дълго — постепенно ще се притъпят, ще се разпаднат и с отмирането на времето ще изоставям тук-там по някоя от тях?
Блед и отпуснат седях пред вратата, когато по замрялата улица забелязах да се приближава странно същество: парцали покриваха тялото му; слели се в едно, рошава коса и дълга брада окръжаваха лицето му, от което надничаха само парче сива кожа и сълзящите очи. Вървеше прегърбен, с тътрене и леко поклащане, сякаш му беше трудно да запази равновесие на два крака, но не смее да се отпусне на четири, предните му крайници вече не се подчиняват: твърде къси и слаби.
Смехът замръзна в гърлото ми, защото в приближаващия се познах себе си… Щях да го попитам колко години са минали оттогава, ала езикът се въртеше трудно в беззъбата му уста, отдавна беше отвикнал от говоренето…
Скочих и въпреки че се олюлях, успях да се добера до колата, седнах в нея и се понесох към чудовището. Не почувствувах силата на сблъсъка, не чух и удар, не прозвуча и вик. Колата мина през него, сякаш е бил само мъгла или сън.
Същия ден следобед — заради разстройството трябваше да легна — си съставих режим с повтаряща се и изменяща се програма. На първо място в ежедневието ми стояха миенето и упражненията за тялото. Систематизирах нещата, необходими за поддържане на живота, и реших, че ще уча. Ще освежа познанията си по математика и тъй като и без това трябва да ходя до библиотеката, ще погледна какъв материал по биология, главно по медицина, съм в състояние да обработя… Ръката ми вече беше посегнала да напише в края на реда: учене на езици — но се усетих навреме.
Фактът си е факт: планът и дневният режим донякъде ме възстановиха. Премина и разстройството ми и постепенно започнах прехода от събирателния начин на живот към „производителния“. Разкопах едно парче от подивялата трева и посадих най-различни семена. Бях ги взел от един магазин за посадъчни материали, а на гърба на пликчетата бе написано какво да се прави с тях. Сезонът все още беше благоприятен и ако не бях сигурен, то поне можех да се надявам, че все нещо ще се хване от граха, фасула, доматите и другите подобни. Във всеки случай усърдно поливах градинката си, която, дори и да не разнообрази менюто ми в очакваната степен, във всеки случай ще подсили у мен склонността към наблюдения, а в моето положение дори и това не е дреболия…
В по-широк смисъл империята ми се простираше до оградата на Института, а в по-тесен — включваше павилиона, който си бях избрал за жилище, и най-близката му околност. Погрижих се за съоръженията, от които зависех. Поддържах в ред язовира и редовно проверявах реактора. Обаче изключих и разглобих всички останали, които можеха да станат излишни или опасни. Свалих предпазителите в неизползваемите сгради, за да не стане късо и да възникне пожар. Разглобих действуващите опитни установки в лабораториите и спрях останалите реактори. Радиоактивните вещества прибрах на сигурно място, а накрая разположих около жилището си уреди за метеорологично наблюдение и за следене на радиоактивността както за информация, така и за сигурност. Въпреки че нямаше да ме предпазят от повтаряне на катастрофата, тъй като тя би изпреварила предупреждението.
Намиращите се на територията на Института, макар и затворени и обезвредени радиоактивни вещества, са само част от онези радиоактивни вещества, които могат да се намерят по света в активно състояние или в „резерв“. Дузини предприятия, произвеждащи такива вещества, работеха с пълен капацитет; стотици реактори произвеждаха енергия; подземни, подводни складове, кораби, самолети, подводници, препълнени с атомни заряди.
С тях какво е станало? Какво е могло да се случи?
По всяка вероятност нищо. Иначе и с тези тук е щяло да се случи нещо. Щели са да експлодират или напротив: да се срутят като подгизнали минни забои. Ала не бяха експлодирали и не се бяха срутили. Излъчването (неутронно? друго?) беше подействувало само на живите организми — смилявайки се над собствената си раса, над останалите живи атомни факли. Виж го ти.
По-добре да бъда предпазлив. Да умра е сравнително просто. Трудна е агонията. Дълга и в самота. Сабята, пушката правят видима, кървяща рана. Лъчите изяждат човека отвътре, смилат го бавно, както термитите дървото. Стои, живее, обаче отвътре вече е празно. Благодаря, не желая.
Разположих уредите. Останалото ще видим.
Стараех се да избягвам сградата на дирекцията. Качих се още веднъж до стаята на Давид — без да влизам вътре, — заключих вратата и хвърлих ключа. Не исках повече да влизам там.
Трябваше да свърша още една трудна работа. Дълго я отлагах, но в края на краищата не можех да я избегна. В комплекса, тук, беше и Алберт. Тук е и сега. Рано или късно трябва да вляза и там, където е работил, защото невъзможно е, докато аз живея, трудя се тук, около него, той така…
