Зад мен, немного далече — кръгло бяло петно: входът на тунела. Пред мен — обгоряла желязна тапа. Слязох от колата и я разгледах по-внимателно в светлината на фаровете. Не обещаваше нищо насърчително.
Изглеждаше невъзможно. С взривяване — дори и да имах достатъчно експлозив — нищо нямаше да постигна. Или няма да помръдна задръстването, или ще взривя и тунела, замествайки със скални късове барикадата от разтопен метал.
Да я разглобя? Ще мога ли? И ако мога — каквато е, — докога ще трябва да се блъскам с нея?
Тунелът започна да се изпълва с изгорелите газове на Мишлето. От задръстването в тунела не бе останало дори и естествено проветрение. А двигателят работеше, за да не изтощават фаровете акумулатора. Преди отравянето с въглероден окис да бе разрешило онова, което изглеждаше неразрешимо, бързо дадох на заден ход. Вън, на слънчевата светлина и на чистия въздух, самоувереността ми се възвърна. Не е възможно това, изглеждащо последно препятствие да ме победи!
Извадих картите си, какво ли обещават? На практика нищо. Наистина през планината водеше и друг път, но нямаше връзка с него. Трябваше да се върна от другата страна на вече преминатия проход и при подножието на планинския масив да продължа до входа на следващия проход. Въпрос е обаче дали планинският път, по който вече успях да премина веднъж, въпреки късния сезон, ще ме пусне още веднъж обратно! И ако го стори другият път, който дори не е облекчен от тунел — каква заблуждаваща дума: облекчава! — а се катери по безкрайни серпантини на височина няколко хиляди метра, дали вече не е непроходим?
Погледнах нагоре, към издигащия се над артистично оформения вход на тунела планински гигант — никъде дори една пътечка, нито просека, само сиви скали — белоснежни гугли! — и трябваше да си призная, че твърде късно съм тръгнал. Дали не съм съвсем закъснял?
Твърде много станаха риторичните въпроси! Тук ли ще изкарам пролетта в пост и молитва?! Смешно! При входа на тунела: ресторант, паркинг, сервиз. Достатъчно, за да ме запази от студа, от внезапни бури, докато завърша онова, с което смятам да се захвана: да си пробия път през преградата! Може да изглежда като задача, надхвърляща силите ми, но нямам друг избор.
Паркирах Мишлето в хангара на сервиза, а аз се настаних в една от стаите на гостилницата. Ще бъда принуден да остана — и да работя — може би само няколко дни, но възможно е и няколко седмици. Не можех да се надявам на друго освен на собствената си изобретателност и ограничените си сили.
Много бях благодарен на работилницата. Задръстването започваше на около сто и петдесет метра от входа на тунела. Успях да намеря достатъчно дълъг кабел и с него да си прекарам осветление в тунела, та да няма опасност от газово отравяне. Сега вече можех по-подробно да разгледам руините. Доколкото успях да видя, повечето бяха леки коли. След внимателно оглеждане и преценка светкавично бързо влизах с Мишлето, закачвах на буксир най-близката развалина и с пълна газ я изтеглях от тунела. Ако не успеех отведнъж, правех едночасова почивка и започвах отново. Така стигнах до обгорелия, тежащ няколко тона скелет на първия по-голям камион. Това вече надхвърляше възможностите на Мишлето.
Нямах никаква романтична идея. В работилницата намерих газова горелка. Не можех да направя друго, внесох я в тунела и с методична, прецизна работа започнах да раздробявам развалината. Резултатът зависеше само от издръжливостта ми и от капацитета на горелката. Разрязах камиона на по-малки парчета и го изтеглих на открито. Отново следваха няколко леки коли, след което отново камион. Докато го нарежа и него, бутилките на горелката се изпразниха. А все още не знаех колко работа може да ме очаква.
Не ми оставаше нищо друго, освен да разузная цялата тапа. Теоретично за това нямаше пречки, тъй като тунелът беше достатъчно висок и над най-високите камиони оставаше място. Трябваше само да се покатеря върху обгорените, преобърнати, нестабилни останки и да премина по тях, без да пропадна, да се нанижа, без да падне отгоре ми и да ме пребие някое стотина килограмово желязо. Но какво друго можех да направя?
Тръгнах с истинско алпинистко оборудване. В колана си втъкнах пикел, на рамо метнах въже с куки и карабини по него, на гърдите си бях окачил силен фенер. Имах едни ботуши с добре прилепващи подметки грайфери, обух ги. На главата си сложих предпазна каска. В джоба на ризата си мушнах два шоколада, в задния джоб на панталона — плоска бутилка коняк. Като минавах покрай огледалото на фоайето на ресторанта, мернах се в него и ме напуши смях, въпреки че нямаше никаква причина. Героите на приключенските филми за експедиции трябва да са обикаляли с такова оборудване из павилионите-джунгли. Но аз напразно гледах за камерата, очакваше ме само тъмнината на тунела. Прожектирах собствения си филм и знаех, че ако разваля епизода, няма възможност за дубъл.
Трудно би било да разкажа пътуването си по купчината развалини. След половинчасово катерене, пълзене, промъкване, лутане започнах все по-трудно да различавам останките, намиращи се под мен. Минавах къде по-трудно, къде по-лесно, но като резултат напредвах мъчително бавно. Вече мислех, че съм тръгнал много отдавна, когато, почивайки седнал върху кабината на един камион, погледнах назад и изненадан установих, че съм изминал най-много двадесет-тридесет метра. Въпреки това не можех да се движа по-бързо. Една погрешна стъпка щеше да бъде достатъчна да загина там, в дълбините на купищата развалини.
С отчаяна упоритост продължавах напред. Сякаш и противникът се трогна — изведнъж преградата свърши и тунелът зейна празен пред мен: светлината на фенера ми водеше в тъмното нищо. Но тъкмо това нищо ме предупреждаваше да не считам облекчението за победен дар. Докато не видя в далечината, макар и като дребна точица другия край на тунела, препятствията не са свършили, само капризът на случайността, неравномерният пулс на някогашното движение е вкарал пауза между две вълни. Така и беше. След кратка разходка по гладкия асфалт стърчащите към небето колела на една спортна кола ме предупредиха за началото на следващата барикада. Погледнах часовника си, след това започнах. Времетраенето на експедицията се определяше от капацитета на фенера ми. Ако дотогава не премина, трябва да се върна, щом свърши батерията в него. Резервната батерия, която носех в себе си, ще покрие нуждите от светлинна енергия при връщането.
Втората барикада се състоеше всичко на всичко от няколко коли, а и те — леки. След тях отново следваше по-дълга, празна отсечка, после по-дребни препятствия, състоящи се от по една-две, най-много — от три коли. Покрай някои от тях можех спокойно да мина. Две челно срещнали се коли просто се бяха изправили на задните си колела. Бяха се врязали една в друга с радиаторите си, предните им колела висяха във въздуха. Мушнах се под островърхата им арка, като се надявах, че до завръщането ми няма да се уморят и да се спуснат на земята.
По моите пресмятания — като включвам и първото разочарование — вече би трябвало да видя другия край на тунела. Напразно обаче преодолявах нови и нови препятствия, така желаният бял кръг все не искаше да се покаже.
След това се изясни какво го прикрива: през тунела беше минавала и една цистерна. Пожарът не бе пощадил и нея, въпреки че е възможно да е избухнала веднага, още в момента на сблъскването — беше се блъснала о една странична опора. Стоманената обвивка на двойния резервоар бе разцъфнала като роза в буквалния смисъл на думата, издигайки стоманена стена по цялата ширина. Огледах я от всички страни, дано видя някоя цепнатина, откъдето да се промъкна. Експлозията трябва да е започнала от другата страна, защото стоманената стена беше изпъкнала към нея. Обгорелият до сивочерно метал се бе впил в бетонната стена и дори да имаше някъде цепнатина, най-много ръката ми да преминеше през нея.
Стоях в неведение и разглеждах куките си. Сякаш бях тръгнал на лов за китове с карфички… Седнах да си почина, дори си и похапнах, но нищо мъдро не ми идваше на ума. Стената всъщност означаваше край на моите проблеми. От известно време насам вече знаех, че се боря с вятърни мелници. Дори и да излезех скоро от другата страна на тунела, нямаше никаква надежда да разруша преминатите прегради. И седмици да работех, пак не бих стигнал докрая, но възможно беше да не мога да ги разглобя въобще. Зад мен беше планинската зима, а и аз бях попаднал в двойна клопка: планината ме бе хванала, а след това и погълнала. Сега седя в корема й. Желязната стена е само допълнение.
