Не бих искал да изглеждам различен от това, което съм. Като физик, естествено, разполагах с известни практически познания, които принудата на необходимостта беше увеличила многократно през изминалите месеци. Но не съм техник по рождение, а още по-малко — изобретател. Така че като се съпостави всичко, нямам особени причини да се срамувам, когато си признавам, че нищо не ми идваше наум. Този път задачата и след трезва преценка ми изглеждаше нерешима. Работата обаче беше там, че дори и моралното оправдание не променяше този факт, тъй като аз — както и да се оправдавах — не бях намерил решение, това същевременно означаваше и пълен крах. Нямаше жива душа, на която да можех да поверя задачата. Съзнанието, че не е откраднал, е слаба утеха за умиращия от глад — не е имало откъде!
За мен съществуваше само една утеха: да се нахраня.
Осъзнах, че съм се провалил и че за мен бе останала само една възможност: да се върна в изходната точка, преди планината да ме залови окончателно и унищожи. Не бях нито ядосан, нито огорчен, нито сломен. Ако трябва да бъда напълно откровен, бях просто функция на една батерия: докато тя подава предписаното минимално напрежение, мога да се движа. А докато се движа — съществувам. Основни функции, но дори и амебата не е изисквала повече, докато е можела да разчита на дъжда за нужните й локви.
Бях изгасил прожектора, докато почивах; бях се провалил, но не се предавах.
Тъмнината се залюля. Вече нямаше закъде да бързам. Колко метра скала можеше да има над мен? Хиляда? Две хиляди? Все едно. Напуканата стоманена стена пред мен е дебела само няколко милиметра и въпреки това ме залови. В детската си възраст си представях границите на държавите, както ги рисуват по картините: като дебели червени линии. Нямах ясна представа защо и как е възможно това в действителност, но когато за пръв път видях граница — не на шосе, където я обозначава бариера, или на жп линия, където има гара, а в планините, в безлюдно място, — никак не ми се побираше в главата, че хълмът, на който стоя, е все още моята страна, а оня хълм там отсреща пък вече е друга страна. Никаква разлика не забелязвах между двата хълма, еднакви бяха и горите, същите дървета и храсти растяха в тях. Под тях — зайци, по върховете им — птици, когато прибягват, прелитат, дори и не подозират, че извършват нарушение на границата. Хората как разбират? Може би червената линия все пак е там, невидима, за да ги спира? Да ги затваря в по-малки или по-големи кошари без стени, които се наричат държави? Защо трябва да се срамувам, че не мога да премина през скала и стомана, когато човечеството смяташе за непреодолими дори и такива фиктивни стени като границите на държавите?
— Умуваме ли, умуваме ли? — прошепна един глас откъм стената. — Пак ли умуваме?
Не запалих лампата, и без това знаех, че идва откъм онази пролука, колкото длан, която открих на височина човешки ръст в разядения край на притиснатата о бетонната стена стомана. Дори знаех и това, че от другата страна шепне Алберт. Той винаги е стоял от другата страна.
— Отдавна не сме се срещали — отвърнах.
— Това означава, че не си имал нужда от мен — прошепна през пролуката.
— И сам можеше да се обадиш — отвърнах с пълно право.
— Бях ти загубил телефонния номер — заоправдава се Алберт.
— Няма значение. И без това бях наредил да го изключат — казах, на което той не отговори.
Замълчахме. Вече си мислех, че си е отишъл, когато неочаквано се обади отново.
— Лъжеш — каза ми с разтреперан глас. — Търсиш причини. Истината е, че нямаш нужда от мен…
— Истината е, че много ме обиди — отвърнах. — Четох дневника ти.
— За толкова стари работи? Мислех, че вече нямат никакво значение.
— Смятах те за приятел!
— Робинзон, ама наистина ли нищо не си разбрал? — Гласът му беше много отчаян, трябваше да го успокоя.
— Разбрах. Всичко разбрах. Само че ме заболя. Мисля, че това е простимо, не е ли така?
— Така е — съгласи се той. — Така е.
Отново замълчахме. Чудех се защо? Наистина бяхме добри приятели и отдавна не се бяхме виждали. След това разбрах — сигурно нямаше какво да си кажем.
Навярно и той бе почувствувал същото, защото ми направи неочаквано предложение:
— Не ти ли се играят няколко сета?
— Отдавна не съм играл — отклоних поканата. — Излязъл съм от форма.
— Още един повод, за да опиташ — отговори той и през пролуката чух как тупкаше топката в земята. — Ще ти дам и аванс — провикна се. — Ще сервирам само в десния ъгъл, дълго, съвсем до линията.
Какво друго можех да направя, изтеглих се силно назад, за да не мине топката над мен. Първата топка вече летеше.
— Рога ли ти сложиха?
Силна топка беше, но я поех добре.
— Не съм се клел във вярност на никого и на мен никой не ми се е клел!
Той изтича към мрежата.
— Давид те направи на клоун.
Това беше воле, но го очаквах. Поех го с форхенд.
— С Давид сме си разчистили сметките. Не си дължим нищо.
Фалцира.
— Дори и благодарност? Имам предвид: ти на него?
Върнах му меко.
— Иначе нямаше да съм тук.
Лифтира предизвикателно топката, за да забия и да я изкарам аут.
— Знаеш ли въобще къде се намираш?
Аз обаче само я пуснах до мрежата.
— На корта съм. Все още съм на корта. Играя с теб.
— Наистина ли?
— Иска ти се да кажа, че ти играеш с мене?
— Аз поне съм професионал! — отвърна той ядосано. Но това вече беше аут, топката прелетя далеч зад линията.
Та той отдавна, отдавна не беше професионал и го знаеше.
Вече беше мой сервис. Чудех се къде да сервирам, та той беше много по-беззащитен, отколкото си мислеше: от известно време насам аз сам си бях господар.
Подхвърлих топката във въздуха и я ударих, без да гледам, с все сила: да лети накъдето иска…
Стоманената стена издаде неприятно фалшив звук — както разтопените камбани на опустошени от пожар църкви — и се срути. Не цялата наведнъж, но в онази част, където бях изпратил парчето желязо, което бях грабнал във вълнението си, се отвори голяма цепнатина.
Случи се най-простото нещо на света. Стоманата при експлозията от внезапното нагряване и голямото налягане бе загубила еластичността си. След изстиването си беше станала твърда и крехка, само неподвижността й и невъзмутимостта й прикриваха нейната слабост. Ударилото се о нея твърдо метално парче изведнъж накара микроскопичните пукнатини в кристалната й структура да се проявят. Привидната стена се срути.
Промуших се през цепнатината и се изсмях на Алберт.
— Без съмнение човечество няма — казах. — Тук си бил прав навремето в дневника си. Но щом вече няма човечество, тогава няма и съмнения, а само отчаяние. И който се отчае, скоро сам престава да съществува. За щастие в отчаяние изпада само оня, който има фантазия; а аз нямам. Аз съм с невероятно бедно въображение… — и тръгнах към изхода на тунела, който стоеше немного далече като бял кръг в центъра на тъмнината…
Алберт мълчеше зад мен, сякаш го нямаше. Слънчевата светлина се нахвърли срещу мен остро и изпитателно: сякаш аз бях отговорен за това, че идвам оттам. Не можех да поема отговорността, предпочетох да примижа, докато очите отново привикнат към светлината. Пред мен широко се разкри пейзажът. Планинският склон стръмно се спускаше към равнината, за която обаче нямаше достатъчно място да се разпростре надалеч: една решителна синя лента й препречваше пътя. Тази лента беше морето.
Не чувствувах умора. Бях тръгнал рано сутринта и въпреки че началото се бе проточило и не бе минало без усилия, краят се оказа по-бърз и лесен, отколкото се надявах. Срещата ми с Алберт също не ми бе отнела прекалено много време; беше лесен мач, а и откакто бе написал, че аз играя по-добре, нито за момент не се бях съмнявал, че ще изляза победител.
Бях излязъл от тунела, пред мен блестеше морето, а слънцето грееше още високо. Бях убеден, че докато стигна до брега, трябва да стане и третата, последната среща: Етел все още ме чака някъде по пътя. Не виждам причина да не отида при нея. Наистина Мишлето, вярната ми охлювна черупка, бе останало от другата страна на планината. Без него съм гол и невъоръжен. Но да го прекарам — засега — и без това не мога, а планината: уж същата, пък сякаш съвсем друга. От другата страна е студеното, снегът и суровата гора на останалите зад мен върхове; тук, въпреки че въздухът е резлив, всичко искри в слънчева светлина и взорът не среща прегради. Просто лети напред към долината, а след нея — към синята лента на морето. Ако имам малко късмет, още днес мога да се окъпя в него!
