Преди обяд локалите са затворени. А пък чистачките ходят в локал само да метат и затова са ранобудни. Когато настъпил онзи момент, в малкия локал царели ред и чистота. Всичко било приготвено за поредното програмирано вечерно опиянение. Само че отварянето закъсня, а първият закъснял посетител съм аз. Лампата ми обикаля заведението, което продължава да бъде в червено, и забелязвам, че по масите има свещи. Благословена мода. Запалвам всички свещи и щраквам прожектора. Светлина — макар и малко приглушена и люлееща се — вече има; после ще имам време да разглеждам. Да видим това, за което съм дошъл, асортиментът е изобилен. Да започнем може би с джина. Някои твърдят, че хвойновата ракия била моряшко питие, в по-висшите кръгове я използуват само за коктейли. Изглежда, висшите кръгове са преминали към моряшки начин на живот, защото джинът в наши дни получи гражданственост и на сушата. Лед няма, лимонът е изсъхнал, джинът е топъл още преди да е започнал да ми пари гърлото, но не е важно. Един алкохолик веднъж ми обясняваше: само аматьорите подбират. Професионалистът пие не за вкуса, а за въздействието. Сигурно и той е ходил между полиците на библиотеката, а може би вече е и подреден сред призованите с малко каталожно картонче: име, възраст, професия…

Интимно място е този локал. Вярно, свещите горят на празни маси, пред празни столове… След втората чаша джин бях изкушен от съмнението, дали не съм попаднал на гробищата, вечерта на задушница? Мъждукат кандилата по малките, покрити с бяла дамаска паметници, в подножието на празни жертвени купи.

Май ще трябва да спра с хвойната и да погледна за някое питие, изпълнено с повече достойнство. Шегите на моряците понякога са грубички… На едната полица се мъдрят „Наполеон“ и „Курвоазие“. Да предположим, че в тях наистина има това, което обещава етикетът — въпреки че отворената бутилка е капан от дявола, поставен за душата на кръчмаря, идеален случай за сравнение. Вече бях пил „Курвоазие“. Несравнима сила и аромат. Това е, никакво съмнение, чувствувам го едновременно в жилите си и в погледа си, открил по стените нарисуваните в стил Гоген кафяви фигури с големи гърди, които отново превръщат помещението, заприличало ми на черковно преддверие, в онова, което… Но какво всъщност е? Жените по стените са декорации, недвусмислено напомнящи, че човекът е онова животно, което е в състояние винаги, независимо от периода на чифтосване, да се люби. Човек се гордее с тази своя способност, но тук се проявява само предпазливостта на природата: да може това нейно слабо и несъвършено дете да се размножава непрекъснато, през цялата година, иначе има опасност да не бъде в крак с развитието на дивите зверове и военната техника и ще загине, преди да се е размножило. Едрогърдите кафяви жени по стените би трябвало да бъдат стимулатори на страстта, но на мен ми напомняха по-скоро плодородието — обърнах им гръб, защото започнаха да ме притесняват, както актовите снимки юношата. За съжаление зад бара бяха поставили огледало, в което можех пак да ги виждам, на преден план — собственото ми, най-малко желано за гледане отражение.

Да опитаме „Наполеон“-а.

Йена, Ваграм, Лайпциг. След това Бородино и Ватерлоо… Всички са вътре в бутилката, всеки може да ги преживее. Всяка битка — една чаша. Първите са триумф, победа, последните — разколебани поражения. И дума да не става, това с джин не можеш да го преживееш. Джинът упоява, не опива, изведнъж просто се търкулваме под масата, сякаш ударени с оловна палка по главата. За опиянението е нужен Наполеон. За опиянението от победата и опиянението от поражението. За опиянението от забравата са нужни един пирон, два метра въже и табуретка.

Гладен съм, не е ли странно?

Не. Алкохолът се впива в лигавицата на стомаха, който се свива защитно. В него се събира киселина и нервните пътища сигнализират глад. Решението е просто: трябва да се яде.

Какво може да има за ядене в един нощен локал? Направо ми е любопитно. В предишния си живот почти не съм ходил по локали. Не за парите, за времето ми беше жал. А дори и да ми се приискаше, отхвърляше го съзнанието, че сервитьорките и курвите дори и не се стремяха (а и да искаха, не можеха) да прикрият алчността си. Не обичам, когато с открито безочие ме правят на глупак.

Все трябва да има и тук някаква кухня. Към хладилника въобще не посягам. Търся консерви. Дори намирам. Черен хайвер, раци, розова на цвят сьомга — само деликатеси, с които се пие. Задължително. Нямам представа какво щях да правя с тях, ако — интересно защо ли го държаха? — ако не бях попаднал и на няколко пакета сухар. Така вече и сьомгата, и раците могат да бъдат консумирани като храна…

Въпреки че в шкафа има цял куп чинии, ям от консервените кутии. Също като старите ергени. Някога се отвращавах от това. Като самотно живеещ имах много подобни познати. Наблюдавах как отвикваха — вкъщи — от по-трудоемките задължения на цивилизацията. В началото само чинията от обеда оставаше и за вечеря; и без това същото ястие ще влезе в нея, за какво да се мие? След това вече и чинията не вадеха. И тенджерата ще свърши работа… Гледката в такива моменти ме ужасяваше и още по-строго се придържах към реда: дори и сам да вечерях, постилах покривка и за всяко ястие слагах на масата отделна чиния. И аз не обичах да мия, по-скоро купувах две дузини чинии и прибори, та да имам чисти, докато Елза, чистачката ми, ги измие. Откакто живея в институтската гостна, при по-спокойни дни също застилам масата си — но признавам си, поне толкова пъти и не го правя. Прекалено уморен съм за това, въпреки съзнанието, че го върша не за външната страна, а за самия себе си. Засрамвам се и остъргвам дъното на тенджерата.

Странната вечеря притъпи стомашните киселини, но възвърна жаждата. Отидох отново при свещите — миризмата на разтопения восък сега още повече ми напомняше за черква. Обърнах се към олтара и потърсих някоя бутилка шампанско. Счупих гърлото на бутилката о металния ръб на пулта и оставих пяната да потече по пода. Топлото шампанско е отвратително питие, дори да си жаден. Ако имах кладенец, щях да го пусна вътре да се изстуди, но кладенец е останал само един, а и той е оттатък, в библиотеката — този кладенец на времето вече няма да охлади никого, не си струва да надникваш в него; отсега нататък и той започва да тинясва.

Втората бутилка отворих само затова, защото пропилях много от първата. Едната дама от южните морета слезе от стената, поканих я на една чашка. Прие. Огромните й, бадемовидни гърди се разляха по бара, в погледа й проблесна пламъкът на запалените клади под претърпелите корабокрушение капитанчета на корвети. „Искаш ли да се любим?“ — попита и ме гушна между гърдите си, както принцесата на великаните Гъливер. „Кой ти е каталожният номер?“ — запитах я, а тя се разкиска: „Не съм включена в десетичната система!“

„Да пием за това — казах и посегнах към шампанското. — Имам нужда от теб.“

„Ела за мен на сал от балсово дърво“ — дишаше тежко тя и устните й бяха червени, като коралови рифове, изкарани на техниколор. Умирах за нея, но никак не успявах да я прегърна през талията, защото барът отново се бе оказал между нас. Вече само три свещи горяха в поставките си, останалите бяха свършили.

„Как си останала жива?“ — учудих се.

„Нямах нищо отгоре си“ — отвърна и разлюля гърдите си. Уцели бутилката с „Наполеон“, тя падна на земята и се счупи на парчета. Ароматът на силния алкохол започна да се надига от пода и когато стигна до коленете ми, краката ми се разтрепериха. Добре би било да си легна, мина ми през ума. Ако конякът достигне свещите, пак ще стане тъмно…

„Хвърлих котва — посочих към счупената бутилка. — Салът се люшка в пристанището. Имаш ли легло?“

„Ние с момичетата спим на рогозки“ — посочи към стената, където останалите едрогърди момичета вече бяха съблекли капитанчето на корветата. От казаните се носеха ароматите на източни подправки. Ако тръгна към нея — помислих си, — и мен ще изядат. Но ароматът на коняка вече беше стигнал до кръста ми, не ми оставаше много време за колебание. „Сега вече е все едно“ — и заобиколих бара.