„Горкият добричък Робинзон, единственият ми сърдечен приятел, какво би сторил ти, ако попаднеше в положение, при което ще ти се наложи да използуваш въображението си? Където математиката не струва и пукната пара, ако те изстрелят на чужда планета или те натикат в някой мравуняк? Какво би правил, Робинзон, сред марсианците? Сред червените мравки? Какво би правил сред неандерталците?“

Бих взел един камък и бих ти счупил главата, проклетнико!

„Робинзон, ако знаеше, че като състезател би могъл да станеш световен шампион! Но никога не ти мина през ума да опиташ…“

Осъден съм на гибел, вече знам. Дори и ако присъдата никъде не е била произнесена, не е имало и процес. На практика няма и разкрито престъпление. Присъдата си е присъда, дори никога и никъде да не е била произнасяна. И е по-силна от всякакво „може би“. Ще загина и благодарение на оня късмет, че съм останал жив, ще загина не внезапно, неочаквано и мигновено, а продължително, мъчително и до края в съзнание. Условията за живот ще изчезнат първо около мен, след това и вътре в мен. Въпреки че може и да се обърне редът, понякога чувствувам, усещам всички признаци, но съм безсилен. Все още има въздух, има светлина, има и топлина, и храна, но желанието у мен да ги имам е на привършване.

Никога не съм обръщал внимание на това, че живея сред хора. Приемах го, знаех го, както въздуха, светлината, топлината, храната. Обществото, със своя променлив или неизменим ред, с напреженията си и противоречията си, разкъса човечеството на части, насади вражда и създаде съюзи, всички със своя определяща роля.

Стоя тук съвсем сам и размишлявам: ако стоях на друго място на това земно кълбо, в друго общество, с друга култура, с повече или по-малко собственост, с повече или по-малко познания — друго ли щеше да бъде положението ми? Дори да бях вярващ или не, дори да имах представа за случилото се или не, дори да бях господар или слуга, да мръзнех или да ми беше горещо — положението ми сега щеше да бъде същото: щях да бъда човек без общество.

И все пак: аз съм част от човечеството, която общественото битие е направило човек. От момента, в който останах без общество, мога да издържа само до време. Какво като имам въздух и светлина, топлина и храна? Изчезнала е общността, член на която съм бил. Съществуването ми повече няма смисъл. Трагедията на човечеството, като такава, вече е само фикция, та нали щом нещо го няма, то не може нито да се радва, нито да плаче. Моята трагедия обаче присъствува във всеки час на деня и във всяка минута на всеки час, понеже е в мен, а аз съществувам. И е още по-голяма, защото аз съм единственият в състояние да почувствувам истинската трагедия: тази, която бе постигнала всички ни.

„Давид се реши на необичайна постъпка: попита ме какво ще правя по Нова година. Какво му е станало! Промърморих нещо в смисъл, че още нищо не съм уредил, но му личеше, че не вярва на нито една моя дума. До Нова година остават два дни. Усети, че е сервирал в аут, затова не тичам след топката. Смути се, както винаги, когато усетеше, че е направил грешка, и от припряност, да се поправи колкото се може по-бързо, заобяснява с още по-силно съскане:

— Жена ми отиде на ски, по-големият ми син е на специализация, по-малкият се готви за държавен изпит в леглото на една курва. Сериозно. Аз плащам, а мадамата е навита само ако момчето й разкаже някоя глава. Останал съм сам. Сам ли да изпия бутилка шампанско? Не съм достатъчно стар за това. Помислих си, че може би ще предложите нещо.

Така вече е друго.

— Заел съм маса в «Гърнето» — казах и на никой от нас и мускулче не трепна по лицето от това, че лъжата, която бях изрекъл преди малко, все още звънеше наоколо.

— «Гърнето»? Оня клуб на интелектуалците?

— Да. При записване трябва да се покаже дипломата.

— Хубаво. Курвите също ли?

— Дипломата казах. Не е задължително да бъде собствената.

— Кой ще бъде на онази маса?

— Малцина. В «Гърнето» масите са малки.

— И все пак?

— Робинзон ще бъде там. — Давид направи гримаса.

— Толкова ли не можете без него?

— Сега да започна да обяснявам ли? — попитах в отговор. — А Робинзон знае да пие. Не обича, но знае.

— И жени ли ще има?

— Нали знаете, отдавна не тренирам. Още не съм решил руса ли да си поканя, или брюнетка.

— Какво е това за вас!

— Виждали ли сте да играят тенис само с една топка?

— Виждал съм. Но това си е ваша работа. Мога ли да се запиша при вас като момче за гонене на топките?

— Даже и за съдия.

— Отвратителен сте, когато се подмазвате.

— Толкова често ли го правя?

— Ако беше така, отдавна нямаше да сме заедно.“

Тази част бях започнал да чета първа, когато намерих дневника на Алберт. Държеше го в горното чекмедже на бюрото си, чекмеджето заключваше. Ключът висеше на халката, която намерих в джоба му, когато го погребвах.

След една особено кошмарна нощ бях отишъл в жилището на Алберт. Спах през цялата нощ, но сигурно отново имах температура, защото сънувах много и все шантави работи. Около мен танцуваха познати и приятели, сякаш бях лагерен огън, който мята ръце към небето, пращи и хвърля искри, но съвсем напразно: небето над него и земята около него са грижливо оградени, за да гори безопасно. Останалите обикаляха извън кръга, показвайки се от време на време от тъмнината и разтваряйки се отново в нея. Зовяха ме и ми махаха, но аз напразно се протягах към тях, не можех да достигна. Понякога, ако внезапно се втурнех натам, отскачаха с писък да не ги изгоря. А аз само исках да ги прегърна всичките, да почувствувам хладината на телата им, гладката им кожа, допира на дрехите им. Само за момент, след това не ме интересуваше, ако ще и да се изпепеля. Но те не разбираха какво исках, смятаха ме за враг, а аз ридаех за тяхното приятелство.

С отминаването на минутите, часовете вече и те разбираха, че съм безопасен, започнаха да ме дразнят. Мъжете мятаха върху мен сухи съчки, за да хвърлям нависоко сноп искри от мъка; жените разтваряха блузите си и вдигаха нависоко полите си. Плътта им припламваше в червената ми светлина, след което изчезваше в мъглата. Строполих се. За последно мярнах стегнатите като топка гърди на Бирике да изчезват в сноп светлина, след което стана тъмно и аз се събудих в мокър от пот чаршаф.

Посрещна ме суха, хладна, все още слънчева утрин. Главата ми беше бистра, но се чувствувах съвсем празен. Стоях на ръба на една дупка в леда, под мен се вълнуваше оловночерна дълбочина.

Взех един хладен душ, облякох се и след като закусих, взех ключовете на Алберт и тръгнах към жилищния комплекс. Алберт обичаше да снима, сам проявяваше и копираше снимките. Детинско удовлетворение, съзнавам го, но щом не ми идва нищо по-добро наум… Ако не ги видя, макар и на бледата, глупава снимка, вперили вдървена усмивка в аматьорското си старание да задържат мига в полет — нямаше да доживея до вечерта!

Добре познавах комплекса, въпреки че не исках да се „пренеса“ да живея там. Тук живееха много колеги и аз, макар и не често, бях идвал много пъти тук на гости. В комплекса имаше и нещо като клуб, там ходех по-рядко. Отчасти защото не ходех никъде, отчасти, но ако все пак излезех, Алберт ме мъкнеше със себе си в „Гърнето“. Аз обаче намирах за превзети „Гърнето“ и подобните на него изкуствено създадени псевдоинтелектуални институции. Бардакът си остава бардак, дори и момичетата в него да свирят на пиано или да смятат интеграли между две прегръдки. „Гърнето“, естествено, беше солидно място, комфортна и снабдена с климатична инсталация бохемска кръчма, където затворените в капана на бюрата си „бели яки“ за няколко часа можеха да си поиграят на плешиви и брадати момченца. В светския си живот аз мразех дори и онези бащи, които си играеха с влакчетата на децата си — тогава защо да обичам онези, които си уреждаха публични игрални площадки, където правеха сапунени мехурчета с уиски?

По-възрастната генерация най-често слизаше в така наречения клуб на комплекса, за да поиграе на карти, а в края на седмицата там танцуваха младите. Единственото смислено нещо понякога бяха филмовите прожекции. Тук при умерено посещение се прожектираха онези филми, които бяха пропаднали в града. Понякога само от любопитство отивах. Някои от тях наистина ме развличаха.