Най-последния не го бях гледал. Избледнелият му плакат, като минах покрай него, продължаваше да събира праха под стъклото. „Диво око“ — гласеше гръмкото заглавие, а под него стоеше името на един модерен режисьор. Рекламният плакат изобразяваше огромен увеличен обектив, а в средата на лещата — полугола жена от Западна Индия.
Продължих и влязох в блока, в който живееше Алберт. Ключът с лекота отвори бравата. Следите от стъпките ми останаха в тънкия слой фин прах, покрил пластмасовия под на антрето. (Познавах и бях свикнал със собствените си следи; обикаляйки по стари пътища, понякога се срещах и с такива, които вече бяха полузасипани от новия пласт прах…) В стаята беше още повече. Прозорецът зееше — вятърът го беше блъскал, докато всичките му стъкла не се бяха изпочупили, а нахлуващият прах се беше разположил в дебел слой по дивана, по столовете, по масата, по изсъхналите декоративни растения, по позлатените купи и по посредствените икони, които Алберт страстно колекционираше, въпреки че до една бяха фалшификати.
Не бях дошъл да чистя, но видях, че не мога да се докосна до нищо, без да се оклепам до уши. Върнах се в антрето и потърсих някакъв парцал в гардероба. Не намерих друго освен дрехи. Накрая изтрих мебелите с някакъв дебел вълнен пуловер. Знаех къде държи снимките си Алберт. Макар че любовта към реда никога не е спадала към достойнствата му, той пазеше филмите и копията, групирани и надписани, иначе би било безнадеждно начинание да намериш измежду хилядите някоя определена снимка. Въпреки това трябваше да отворя дузини кутии, докато открия снимки, които желаех да видя.
Те обаче ми причиниха разочарование: не събудиха у мен никакъв отклик. Независимо че към тях ме влечеше непреодолимо желание, постоянно бях изпълнен и със страх: няма ли да шокират и без това разклатените ми нерви? Нищо подобно. Познати и непознати, между тях и собствената ми физиономия, ме гледаха с еднакво безразличие. Случайни снимки на плажа, на тенискорта, на екскурзия, на имен ден, на юбилей — Алберт ненавиждаше такива снимки, но бяха неизбежни. Ако откажеше, щеше да има повече неприятности, отколкото полза. Възможно е принудената им случайност да ги правеше толкова далечни, но не можех да се радвам на отново видените приятели, не ми донесе удовлетворение дори това, че ликовете на няколко мои неприятели ми напомниха: те поне не са избегнали съдбата си. Прехвърлях снимките с безразличие и скука, както се прелистват семейни албуми, когато си на гости. А сега дори букаите на учтивостта липсваха, за да се чувствувам притеснен…
Така че бързо захвърлих всичко. И може би разочарованието ме подтикна към онова, което иначе надали бих извършил: започнах да бърникам и тършувам из чекмеджетата на Алберт. Така попаднах на дневника. Никога не бе споменавал, дори и на мен, че води дневник. Изпълни ме горчивина, почувствувах го като предателство, което не съм заслужил. Никога не се бяхме разпитвали един друг, казвахме си само толкова, колкото намирахме за добре, но бях убеден, че нямаме тайни един от друг.
Изглежда, съм се заблуждавал. И дневникът го доказва.
„В края на краищата в «Гърнето» заведох Жу, която не е нито русо, нито черно, а кестеняво кротко създание с малко сърнешки поглед. Дори и през лятото носи стегнат корсет-сутиен, защото гърдите й не са еднакво големи, но въпреки това изненадващо бързо и покорно го сваля, щом я помолят за това. Може би още по-голямо нейно достойнство е, че рядко се обажда, в повечето от случаите само ако я питат, и отговаря по възможност кратко. Съвсем не е глупаво момиче, просто живее под знака на онзи мъдър принцип, че светът винаги е толкова сложен, колкото сме си го създали. А пък вече има зад малкото си нежно гръбче някое и друго усложнение. Все пак едно нещо е словото, дори и да не е прозвучало, друго си е делото. Няма съмнение обаче, че тези усложнения са оставили малко следи върху здравия й и упорит нрав. Аз лично много я ценя за това, че ако я потърся по телефона: Имаш ли време сега? — не се преструва — ако има време, идва. А най-често има време. Почти идеален партньор. Робинзон доведе със себе си Етел. Етел, мраморна статуя на еманципираната жена, отговаряща на всички сексуални изисквания.“
„Горкият Робинзон е голямо магаре, но е щастлив…“ — ми попадна пред погледа, докато прелиствах дневника. Дотогава не ми беше минавало през ума да го чета. Макар и само за това, че бях обиден. А пък и напук: щом си го крил, докато си бил в състояние да го криеш, аз няма да ти го отнема, когато вече не можеш да го криеш! Оставам си твой приятел, щом съм оцелял…
Господи, какво дете може да бъде човек… Ордени, дуели, кодекси на честта. И достойнство, дори и отвъд гроба…
„Горкият Робинзон, голямо магаре е…“
Така е безспорно. Добре го знае и Робинзон. Ала защо ти го казваш? Откъде, защо си стигнал до този извод, скъпи приятелю Алберт?
Ако беше тук, щях да те попитам. Но не можеш да бъдеш тук и сам виждаш, че сега аз сам трябва да узная защо и според теб съм магаре?
Няма оправдание, трябва да продължа да чета.
„Давид не познаваше жените. Жу бързо му стана ясна и не го интересуваше повече. Етел обаче го развълнува. Не бяхме седели и половин час в «Гърнето» и вече знаех, че бях направил глупост. Трябваше да докарам жена и за Давид. Беше в смокинг, изненадващо добро качество, въпреки че не беше нов. Давид не е научен работник от пиесите, в сако, посипано с пепел от цигари, с панталон, стигащ до глезените, крачеща разсеяност. Давид е човек за общество и компания, който презира всички видове публична изява: от телевизията до правителствените приеми, но охотно участвува в тях, защото, както казваше, «науката няма нужда от реклама, а само от пари. Но за какво дават в днешно време пари без реклама?»
Трябваше да изнамеря отнякъде още една жена, защото две жени между трима мъже е абсурдна ситуация дори и в ежедневието, а какво остава на Нова година! А не можех да го накарам той да си доведе, докато жена му кара ски в планината. Въпреки че сигурно си има, макар че един дявол знае — какъвто е щур, възможно е и да няма. Едва откъсваше време за частния си живот.
Точно затова едва не паднах по нос, когато ми заяви, че иска да прекараме заедно Новата година. Бих могъл да кажа, че е голяма чест, само че нека не почитат човек тогава, когато се кани да се натряска до козирката. Обаче Давид е адски умен. Ако го приемем като почест, ще се усети и през ум няма да му мине да ни предложи. Просто е скучал и е търсел компания. Което си е вярно, вярно си е, напразно бихме отишли в Академията, веселите момчета не се събират там.
Хубаво де, вече бяхме заедно, три панталона и две поли, независимо от това дали се бях оказал глупак или не, ситуацията вече не можеше да се промени. Надявам се, настроението скоро ще се повиши дотолкова, че границите между компаниите да се размият и някоя да прескочи при нас. В края на краищата в «Гърнето» бяхме седнали все наши хора… (Всъщност кой знае. Ако бях довел някоя, още не е сигурно, че Давид щеше да й обърне внимание. Лесно можеше да стане така, че тя да остане да развлича Робинзон. Защото Давид налетя на Етел като муха на мухоловка.
Етел, разбира се, е голяма работа. Кълна се, че държи Робинзон само за това, за което един мъж прави секретарката си своя любовница. Да не бъде само представителна, а и да има някаква полза от нея. Робинзон е представителен тип. Има модерна професия, не печели зле, образован събеседник е, не яде рибата с нож. Освен това на него може да се разчита поне два пъти седмично като на мъж. Не прави деца, не иска да се жени — нужно ли е повече на една дама, която държи на независимостта и положението си? Давид още не знаеше много за това. А и да знаеше, не е сигурно, че щеше да го интересува. Етел доста бързо го запита:
— Кажете, какво е да си бог?
На Давид и окото му не мигна. Но все пак попита:
— Какво имате предвид?
— Не отговаряйте с въпрос.
— Тогава дефинирайте по-точно. Бог, както твърдят, живее в нас, така че не е сигурно, че мислим за едно и също нещо.
