— Боговете живеят на Олимп.

— Това е множествено число…

— Естествено. Вие не сте единственият бог, не съм твърдяла такова нещо. Вие сте единият от боговете, които държат в ръка мълнията, за да могат да я стоварят в който и да е момент.

— Знаете ли вие въобще с какво се занимавам аз? Тези момчета тук с какво се занимават?

— Предполагам. Но не това е важното. Вие сте учен. По-точно физик, ако така ви харесва, а не някакъв интелектуален теляк като занимаващите се с философски науки. Вие когато и да е можете да натиснете едно копче и «бум»!

— Копчето го натискат военните, миличка.

— Не бъдете толкова дребнав! — Етел възбудено блъскаше запалката си о масата. — Военните и до днес щяха да се сражават с прашки, ако вие не бяхте открили копчето. Вие сте Отецът.

— Ако бях, щях добре да нашляпам по дупето непослушните момиченца.

— Не бъдете инфантилен, моля ви се. Говоря сериозно.

— На Нова година дори и боговете не работят.

— Извинете… — Етел малко се смути и това й дойде нанагорно. — Не съм искала да показвате божествената си същност. Не се сърдете. Просто исках да разбера какво усещане е да си бог?

— Потискащо. Стига ли ви?

— Заради отговорността ли?

— Ами. Заради незначителността ни.

— О… — каза Етел и натисна в пепелника наполовина изпушената си цигара. След това се усмихна. — Може би е заради смокинга… — Обърна се към Робинзон: — Ще бъдеш ли така любезен да ме поканиш? — Беше се изправила. Междувременно пак се обърна към Давид: — Който е слязъл от Олимп, за да прекара Нова година, нека вземе образа на орел… — И вече от паркета: — Или на бик!

Давид си наля.

— Тази жена обича ли Робинзон? — ме попита.

— Не знам — отвърнах. — Но му е вярна.

— Глупости — рече и изпи чашата си. — Обичате ли да се обзалагате?

— Не. Едно време залагаха на мен. Но това вече е минало.

— Жалко, че не се обзалагате. Сега бих се обзаложил с вас.

— За какво?

— За това момиче. Че ще изневери на Робинзон.

— Не знам такова нещо.

— Естествено. Защото още не му е изневерявала. Само ще започне.

— Тогава сигурно ще скъса с него.

— Не ми се вярва. Защото ще му изневери с мене.

Намерих за по-подходящо да отведа Жу да танцуваме. Когато музиката направи пауза, всички се върнахме на масата. На Давид не му личеше да е скучал насаме със себе си. Сега той запита Етел:

— Вие с какво се занимавате?

— Продавам крави.

— И това ви развлича?

— Колкото вас вашите електрони. Или какво беше там.

— Миличка, аз тези какво беше там никога не съм ги виждал с просто око.

— Нито пък аз моите крави. За мен те съществуват само на хартия.

— Но някой все пак ги изяжда.

— А вашите електрони може би не?

Давид се усмихна:

— Преди малко говорехте за това, че те ще ни изядат. «Бум» — не си ли спомняте?

Етел се изпъна.

— Възможно е, господин професоре, да сте първокласен физик, но никога не трябва да напомняте на една жена за нейната непоследователност — каза тя.

В този момент Робинзон — всъщност съвсем добронамерено — направи нещо глупаво. Покани Жу да танцуват. Искаше да се покаже учтив и остави котката и мишката сами в клетката. Мен все едно че ме нямаше.

— Обичате ли това момче? — попита Давид.

— Това не е хубав въпрос — поклати глава Етел. — Нека предположим, че не го обичам. Мислите ли, че ще ви го кажа?

— Добре. Ще попитам друго. Какво е необходимо, за да го предадете?

— Още не съм мислила по това.

— Естествено. Иначе би било излишно да питам. Сега си помислете.

— Не бих искала.

— Сега пък това е слабо като отговор. Щом не смеете да мислите, вече сте го предали. Що за любов е тази, която не издържа и най-простото изпитание.

— Струва ми се, че ме провокирате. Не е честно.

— А търговията с крави? Та значи? Повтарям: какво е необходимо, за да го предадете?

Етел изведнъж кипна. Очите й хвърляха искри, когато му подхвърли:

— Поне един бог. Но истински!

Давид се разсмя гръмогласно.

— Браво! Вие би трябвало да станете политик! Защо не се кандидатирате! Бих гласувал за вас! — И преди Етел да беше отговорила каквото и да е, смени тона: — Скучно ли ще ви е, ако ви поканя на танц?

Етел се отпусна и станаха. Аз останах на края на игрището и се замислих как бих могъл да отпратя или Давид, или другите двама. Но беше Нова година, настроението около нас се повишаваше на квадрат и «Гърнето» се бе изпълнило с лилав дим. Хората се смееха, викаха и си мислеха, че са много щастливи. Пиех и оплаквах Робинзон.

В края на танца всички се върнаха на масата и не им личеше нещо да ги измъчва. Дрънкаха за незначителни неща, а Давид омота цветни ленти около Етел и Робинзон.

— Добре ли се чувствуваш? — попитах Жу.

— Да — отговори тя и топлите й кафяви очи вече не бяха на сърна, а по-скоро напомняха за свещена крава. Вярно, беше си и пийнала малко.

— Как танцува Робинзон?

— Съвсем добре… — Щях да дам стотак, ако кажеше «приемливо». Или «сносно», евентуално «поносимо». Мислех си да й го кажа, но и без това нямаше смисъл. Пък и днес не се обзалагаме. Нова година е и който загуби днес, предварително губи всички облози за цяла година напред. Но като че ли някой преди малко предлагаше някакъв облог… Как беше всъщност?

— Заспахте ли, момченце? — Давид кротко ме блъсна в гърба и аз побързах да отведа Жу да танцуваме. Свиреха нещо бавно и тя съвсем се подпря на мен. Топлото й, силно тяло се отпусна отгоре ми и ръката ми постепенно започна да изтръпва. Можех да я предупредя, защото танцува свястно, но някак не ми се искаше. По-скоро отпуснах се и аз. Осемдесет кила все пак са повече от шестдесет. Все ще го усети. Усети го. Хвърли ми благодарен поглед и стисна ръката ми. Такава степен на общителност издаваше силни чувства. Ако нямаше около нас толкова хора, сигурно щяхме да се любим.

Не знам какво се беше случило през това време на масата, но когато се върнахме, останалите си събираха нещата.

— Още няма полунощ — учудих се.

— Вие да мълчите — изкряка Давид и в края на устата му се появиха две отвесни бръчки. — Искахте да натикате нашия дух в някакво гърне! Но гърнето не е бутилка и ние се разбунтувахме.

— Тогава къде? — загледах ги тъпо.

— У нас, мойто момче, у нас!

Не може да бъде! Давид още никого от сътрудниците си не бе канил в къщата си. Някои твърдяха, че имал и малка частна лаборатория в нея, но още никой от нас не я бе виждал. Какво можеше да се е случило? Погледнах Етел, но лицето й не издаваше нищо. Откакто бяхме отишли да танцуваме с Жу, нито за момент не бяха оставали насаме. И въпреки всичко само слепец не можеше да забележи, че мишката бе захапала котката за носа. И лисицата сега е щастлива.

Робинзон ходеше с изправен гръб, въпреки че все още не беше истински пиян. Но какъвто си е предвидлив, той се изпъва още когато не е необходимо, за да може да покаже, че се е държал така и тогава, когато е бил трезвен като младенец.

Вън беше студено и тъмно, защото още не бе валяло сняг. С най-голямо удоволствие бих се върнал в лилавия пушек на «Гърнето». И то не е истинското, но поне е топло. Ала се понесох с течението. Голяма, блестяща черна кола без шофьор очакваше вън Давид. Той извади от джоба си ключ и я отвори.

— Сам, господине, щом слугата ти е в почивка — каза и се поклони.

Шофираше бавно, но с удоволствие, като човек, комуто рядко се удава тази възможност. Движението беше доста натоварено, властите се бяха абстрахирали тази нощ от един куп забрани, съзнавайки, че и без това никой няма да ги спазва. Въпреки това в повечето от случаите хората правеха път на голямата и блестяща кола. Плавахме в черно над тълпата, бавно и тайнствено, като пирати в нощта. На всеки ъгъл очаквах пред нас да се появят галеоните на испанската флота, превозващи съкровища.

Оказа се напразна надежда. Щом изплувахме от центъра на града към луксозните вилни квартали, движението започна да намалява. Улиците тук бяха по-тихи, само откъм вилите, сгушени в дълбочината на градините, от време на време се разнасяше откъслечен смях, между дърветата проблясваше светлина, издайнически свидетел на среднощни оргии. По всяка вероятност минавахме покрай кротки семейни тържества, но нощем фантазията винаги се развихря. А в такава нощ — двойно.