Тивара въздъхна.

— Ще намерим начин да го заобиколим — каза тя на Чари. После се обърна към Лоркин. — Цената, за която говореше Савара… ако влезеш в Убежището, има голяма вероятност повече да не те пуснат да излезеш. Готов ли си да останеш там до края на живота си?

Той я погледна невярващо. „До края на живота ми? Никога повече да не видя майка или Ротан, или приятелите ми?“

— Не си ли му казвала досега? — попита Чари недоверчиво и уплашено.

Тивара се изчерви и отмести поглед.

— Не можех да го върна обратно в Арвис. Някой можеше да се опита да го убие. Знаех, че щом попадна на член от нашата фракция, той ще бъде в безопасност.

— Фракция?

— Лоркин предложи тази дума. Имам предвид онези, които подкрепят кралицата и Савара в… повечето случаи.

Чари кимна.

— Всъщност не е лоша дума — тя го погледна. — Досега избягвахме да се наричаме по някакъв начин, защото това би означавало, че сред Изменниците има разцепление и ако наименуваме двете страни, това само ще окуражи останалите да… вземат страна — тя се обърна към Тивара. — Те може да не поискат Лоркин да остане, тъй като той е една от причините за разцеплението.

— Никой от другите няма да му вярва достатъчно, за да го пусне, след като е научил местоположението на града. А и от нашите малцина ще му повярват.

— Тогава ще превържем очите му и ще се постараем да не може да го открие отново.

Тивара въздъхна.

— Всички знаем какво се случи последния път.

— Последния път беше сачаканец, и то шпионин — подчерта Чари. — Лоркин е различен. И как очакваш Убежището да сключва съюзи и търговски съглашения с другите народи, ако никога не допуснем посетители в града ни?

Тивара отвори уста и отново ги затвори.

— Все още е рано за това — каза тя. — Ние не вярваме на себе си, камо ли на чужденците.

— Е, все някога трябва да започнем — Чари изсумтя и погледна встрани. — Доведе го чак дотук, а сега искаш да си върви. Мисля, че те е страх да проявиш отговорност към някого.

Тивара рязко вдигна глава и се втренчи в приятелката си.

— Това е… — започна тя, но се спря и присви очи. После стана, отдалечи се на няколко крачки и седна отново. Чари въздъхна.

— Не се тревожи — каза тя на Лоркин. — Не винаги е така сърдита — тя го погледна и се усмихна. — Сериозно говоря. Когато не се поболява от притеснение, тя е умна, забавна и доста любвеобвилна. И очевидно е доста добра под кожите, както обичаме да казваме тук — тя му намигна, след което стана сериозна. — Макар че доста подбира. Не всеки мъж е подходящ за нашата Тивара. Не се тревожи за това.

След този изненадващ поток от лична информация той я погледна изненадано, след което наведе глава, с надеждата смущението му да не си е проличало толкова. „И в това жените-Изменници се различават от киралийките — той си спомни някои от жените, с които си беше лягал през годините. — Добре де, не са чак толкова различни, но определено говорят повече за това“.

Но защо Чари се опитваше да го успокои?

Той внезапно проумя какво намеква сачаканката. Тя смяташе, че между него и Тивара става нещо. Сърцето му замря. „Вярно, има нещо такова, но за съжаление е едностранно“. Още когато я срещна за пръв път, той я сметна за очарователна и привлекателна. В нощта, когато едва не го убиха, той си помисли, че тя е в леглото при него и тази мисъл му достави огромно удоволствие.

„Чари като че ли смята, че не е едностранно. Дали е права?“

Той стрелна Тивара с поглед. Тя отново беше станала и разтревожено гледаше в посоката, откъдето бяха пристигнали тримата. По пътеката приближаваха две жени. Когато ги подминаха, Лоркин чу как дишат тежко от усилието. Те влязоха в една от колибите. Последва продължителна, напрегната тишина, след което Савара излезе бързо навън, следвана от шепа Изменници и двете жени. Тя каза нещо и над главите им веднага се появиха светлинни кълба, излъчващи приглушен блясък.

— Трябва да тръгваме веднага — каза тя. Погледът й премина по лицата на събралите се хора и се спря на Лоркин. — Магьосниците, които преследват лорд Лоркин, са се запътили насам и вече са шестима, включително киралиеца. Разделете се на три групи. Всяка ще поеме по различен маршрут. Тивара, Лоркин и Чари, вие идвате с мен.

Лоркин се изправи и бързо отиде до нея.

— Ако поговоря с посланик Денил, сигурно ще успея да го убедя да отмени търсенето.

Тя поклати глава.

— Него може и да го убедиш, но не и останалите, ако смятат, че този път наистина могат да ни хванат. С тях има един мъж — следотърсач — който може и да успее там, където останалите се провалиха — тя се усмихна мрачно. — Съжалявам. Оценявам предложението ти, но рискът е твърде голям.

Лоркин кимна. Около него хората бързо прибираха багажа си и заличаваха всички следи от присъствие. Една жена започна да замита земята, но Савара я спря.

— Няма смисъл да крием следите си. Целта е или да ги разделим, или да ги пратим в погрешната посока — тя огледа Лоркин от глава до пети. — Намери някой с горе-долу същите крака и си разменете обувките.

Скоро Изменниците бяха сформирали три групи. Савара им нареди да вървят до сутринта, без да прикриват следите си, а след това да се запътят към Убежището, взимайки обичайните предохранителни мерки. Всички се сбогуваха помежду си и потеглиха. Лоркин последва групата на Савара, която започна да изкачва стръмната част на долината. Съзнанието му се луташе между дилемата, дали подозренията му за Тивара са правилни, нетърпението да узнае какво е решението на Савара и притеснението, че Денил и сачаканците ще ги настигнат.

И ако това стане, какво ли щяха да направят сачаканците? Какво щяха да направят Изменниците? Щеше ли всичко да завърши с битка? Той не искаше да умират хора заради него. „Добре де, никой друг“ — поправи се той. Ако се стигне до битка, как щеше да постъпи той? Трябваше ли да избира между връщането при Денил, за да я предотврати и да остане при Изменниците, за да помогне на Тивара да избегне екзекуцията?

Твърде бавното извъртане на Сери не можа да го спаси от острието на ножа, който се притисна към ребрата му. Той чу доволното изхъмкване на Аний.

— Добре — каза той, прикривайки усмивката си, докато се отдръпваше от нея. — Вече му хвана цаката.

Тя се ухили и прехвърли дървения тренировъчен нож обратно в лявата си ръка.

— Макар че се целеше твърде високо — каза й той. — Предполагам, че е защото си свикнала да тренираш с Гол.

— И все пак те резнах — отбеляза тя.

— Да, но ножът ти можеше да срещне ребрата ми — Сери се потупа по долната част на гърдите, където се бе притиснал ножът. — Които не са едно от петте слаби места. Очи, гърло, корем, слабини, колене.

— Понякога е по-добре да строшиш коленете на нападателя си и да побегнеш, отколкото да се опиташ да го прободеш в сърцето — каза Гол. — Сърцето се достига трудно. Ребрата могат да изкривят замаха ти. Ако пропуснеш, той може да те подгони. А ако му строшиш коленете — не може. И сигурно няма да го очаква.

— Мушкането в червата също убива бавно — каза Сери. — Не е много забавно, но дава достатъчно време да се измъкнеш.

— И не трябва да убиваш, докато не ти наредят — додаде Гол. — Ще трябва да те тренирам и с по-ниски хора.

— И по-млади — каза Аний. Гол изсумтя и тя се обърна към него. — Стига де. И двамата не сте толкова бързи колкото едно време, а ако някой изпрати човек за теб, той няма да е някой стар оттеглил се убиец, който да ти даде шанс да се покажеш.

Гол се засмя.

— Права е.

На вратата се почука и тримата се обърнаха. Намираха се в една от стаите на горния етаж в пивницата, която Сери притежаваше под името Гриндър. Тук приемаше хората от неговата територия, които бяха помолили за среща. Работата не биваше да се занемарява и това означаваше понякога да намира време за тях. И както навсякъде, тук бе пълно с резервни изходи за бягство.