Жената изглеждаше така, сякаш бе готова да спори, но вместо това кимна сдържано и излезе от помещението. Надзирателят отново огледа стаята. За миг изглеждаше така, сякаш възнамерява да я претърси, но после поклати глава и тръгна към вратата.

Веднага щом излезе, Лоркин отново почувства полъха. Тивара го хвана за ръката и го издърпа през вратата. След това стисна здраво и двете му ръце и стомахът му се сви, когато почувства как двамата бавно започват да се издигат във въздуха.

„Левитация — помисли си той и погледна надолу под краката си, където би трябвало да се намира невидимата сила. — От години не ми се е налагало да я използвам“.

Двамата стъпиха на покрива на склада. Тивара приклекна и започна да се промъква бавно и тихо, като се стараеше да се придържа по-далеч от козирката, за да не я видят хората в двора. Лоркин я последва, като потрепваше при всяко изскърцване на дъските. Обувките на робите бяха много по-тихи от магьосническите ботуши и прилепваха изненадващо добре към плочите. Когато стигнаха до края на покрива, те използваха отново левитация, за да се прехвърлят на покрива на съседната сграда, после на следващата, докато най-накрая не намериха добро скривалище в сянката на един голям комин. Под тях се разнасяше силен стържещ звук, който щеше да заглуши всички шумове, които издаваха.

„Може би сега е моментът да й задам някои въпроси“.

— Когато се стъмни напълно, ще се върнем на пътя — каза му Тивара.

— А ако срещнем някого?

— Никой няма да се вглежда в нас. Роби на пътя — това не е необичайна гледка, дори през нощта, но ако тръгнем напряко през полето, ще се превърнем в нарушители. Полските работници няма да ни доближат, но ще ни докладват на господаря си. Дори да успеем да се измъкнем, преди да тръгне да ни търси, някой, който следи внимателно докладите, ще разбере в каква посока сме се запътили — тя въздъхна. — Надявах се да успеем да се отдалечим повече от града, преди да се случи това.

— Очакваше ли го?

— Да.

— Връзките ти в безопасност ли са?

— Да.

— Значи… те са тук, както и хората, които се опитаха да ме убият?

— Да — тя поклати глава. — Но… всичко е много по-сложно.

Той я погледна в очакване, но тя не каза нищо повече, а само се загледа в полето. „Очевидно не иска да говори за това. Но не може само да намеква, че има и друго, освен това което ми разказа, а да не очаква от мен да проявя любопитство“.

— Защо е по-сложно? — попита той и се намръщи изненадано на твърдата нотка в гласа си.

Тя го погледна. Очите й едва се виждаха в мрака.

— Не трябваше… но може би вече няма смисъл да пазя всичко в тайна — тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Вече не можем да вярваме на всички роби, дори на онези, които са Изменници. Ние, Изменниците… не винаги сме съгласни един с друг. Някои от нас се разделят на групи според възгледите и философията си.

— На фракции?

— Да, предполагам, че можем да ги наречем и така. Фракцията, към която принадлежа аз, вярва, че ти си потенциален съюзник и не трябва да бъдеш убиван. Останалите… не смятат така.

Лоркин затаи дъх. „Хората й ме искат мъртъв!“. Стомахът му се сви, но той прогони страха. „Не, само някои от тях“.

— Моята фракция има по-голямо влияние сред хората ни — каза му тя. — Ние твърдим, че убийството ти ще доведе до война между Киралия и Сачака. Че трябва да убиваме само, когато е неизбежно. Сачаканците смятат, че детето трябва да бъде обвинявано за действията на родителите си, а ние — не. Но… — тя се поколеба за миг, след което продължи с по-тих глас. — Но аз направих нещо, което може да промени баланса — тя отново си пое дъх й продължи да говори, но този път гласът й леко потрепваше. — Жената, която убих, за да те спася — Рива — не беше убийца, изпратена от някое сачаканско семейство. Тя беше Изменница! От другата фракция.

— Излъгала си ме — каза Лоркин.

— Да. Дори да разполагах с достатъчно време в Дома на Гилдията, за да ти обясня всичко, ти нямаше да тръгнеш с мен и сигурно сега щеше да си мъртъв.

Лоркин се намръщи. „За какво ли още ме е излъгала?“ Но ако всичко останало бе истина, особено частта за Изменниците, той разбираше много добре мотивите й. „Нямаше да тръгна с нея. Щях да съм твърде объркан“.

— Когато хората ми разберат, че съм я убила, останалите фракции ще спечелят подкрепа — продължи Тивара. — И съдейки по това как се развиха нещата тук, бих казала, че новините вече са ни изпреварили. Никой от останалите фракции няма да ни помогне и дори ще се опитат да помогнат на останалите. Даже може да се опитат да ни убият. И двамата.

— А Изменниците от твоята фракция?

— Те няма да се опитат да ни убият, но може би няма и да ни помагат, за да не бъдат обвинени, че помагат на убийца. Накрая новините ще стигнат и до Убежището и тогава водачите ни ще отменят всички нареждания на ръководителите на групи в именията. Ще бъдат разпратени официални нареждания.

Главата на Лоркин се замая от всичката тази нова информация. В Сачака имаше хора — цяло общество — които решаваха дали трябва да бъде убит или не. Той поклати глава. „И какво имаше предвид тя под «детето трябва да бъде обвинявано за действията на родителите си»? С какво ли са ги разгневили родителите ми?“ Той имаше твърде много въпроси, а двамата с Тивара можеха да бъдат разкрити всеки момент. По-добре беше да се придържа към по-належащите проблеми. Като например до каква степен е застрашен от тези Изменници.

— Щом вашата фракция е най-влиятелната, защо Рива се опита да ме убие?

Тивара се изсмя с горчивина.

— Тя не се подчини на заповедите. Не се подчини на мен.

— И тъй като никой не го знае, те си мислят, че си я убила?

Колебание.

— Да, но дори да разберат, защо съм я убила… Изменниците не убиват Изменници. Това е много по-сериозно престъпление от неподчинението. Дори от собствената ми фракция ще искат да ме накажат за това.

— Те ще те убият?

— Аз… не знам — гласът й прозвуча толкова неуверено, дори уплашено, че той изведнъж изпита желание да я прегърне и да я увери, че всичко ще бъде наред. Но думите могат да бъдат измамни. Той нямаше представа какво ще се случи, къде ще отидат и дори къде се намира. Тя го беше отвела далеч от всичко, което познаваше. Това беше нейният свят. Тя даваше идеите. Независимо дали му харесваше, той имаше нужда тя да го води.

— Ако някой може да ни измъкне оттук, това си ти — каза й той. — Какво следва? Да се върнем в Арвис? Да идем в Киралия?

— Нито едното от двете. Изменници има в почти всяко домакинство в Сачака. А след като моите хора са разбрали какво съм сторила, в Прохода също ще има наблюдатели-Изменници — Лоркин чу лекото потропване на пръстите й върху нещо. — Не можем да избягаме. Нужно е да стигнем до моите хора — до моята фракция. Така ще получа възможността да им обясня всичко, а ти ще си в безопасност. Независимо какво ще се случи с мен, теб ще те защитят — тя тихо се засмя. — Единственото, което трябва да направя, е да те преведа успешно през по-голямата част от Сачака до планините, без да бъдем открити от останалите фракции. Или от киралийците и сачаканците, които ще започнат да те издирват.

— В планините, а?

— Да. И тъй като вече се стъмни, мисля, че е време да тръгваме. Ще се спуснем по стената и ще се промъкнем покрай нея, докато не стигнем до другата стена, която се простира покрай пътя. Готов ли си?

Лоркин кимна, но се усмихна печално, щом се усети, че тя не може да го види.

— Да — рече той. — Готов съм.

Младата жена в стаята за прегледи имаше тъмни сенки под очите. В скута й се гърчеше малко бебе с изкривено личице, което се дереше с цяло гърло.

— Не знам какво му става — призна жената. — Всичко опитах.

— Дай да видя — предложи Сония.

Майката й подаде бебето. Черната магьосница го сложи в скута си и го опипа внимателно с пръсти и с магия. За нейно облекчение не откри признаци нито на наранявания, нито на някаква болест. Но пък почувства едно съвсем обичайно нарушение.