Стори ми се, че Матиа много дълго се обясняваше със своя човек, който няколко пъти го накара да му повтори едни и същи думи. Но не исках да покажа, че се съмнявам в познанията на своя приятел. Най-после той се върна.

— Много е лесно — рече той. — Трябва само да вървим покрай Темза. Ще тръгнем по кейовете.

Но в Лондон няма, или по-право нямаше по това време, кейове — къщите стигаха досам реката. Принудени бяхме да вървим по улици, които ни се струваха успоредни на реката.

Но тия улици бяха много мрачни, много кални, задръстени с каруци, със сандъци, с бали с най-различни стоки и трудно успявахме да се проврем между тия препятствия, които изникваха на всяка крачка. Вързал бях Капи с въже и той вървеше по петите ми. Беше само един часът, а лампите в магазините бяха запалени.

В този си вид Лондон не ни направи такова силно впечатление като Темза.

Продължавахме да вървим напред и от време на време Матиа питаше далече ли е още Линкълн Ин. Предаде ми, че ще трябва да минем под някаква грамадна врата, която щяла да препречи улицата, по която вървяхме. Това ми се видя странно, но не посмях да му кажа, че може би се лъже.

Но той не се беше излъгал и най-после стигнахме една арка, която прекрачваше улицата и имаше две странични вратички — Темпъл Бар. Пак попитахме накъде да вървим и ни казаха да свърнем вдясно. Сега не бяхме вече в голяма оживена и шумна улица — намирахме се в тихи улички, които се преплитаха една в друга, и ни се струваше, че се въртим на едно място, без да напредваме, като в лабиринт.

Изведнъж, тъкмо когато мислехме, че сме се загубили, попаднахме пред малки гробища, пълни с гробове — камъните им бяха черни, сякаш бяха боядисани със сажди или вакса. Това беше „Грийн скуеър“.

Докато Матиа разговаряше с някакъв минувач, аз се спрях и се помъчих да се успокоя — сърцето ми биеше, не можех да дишам вече и треперех. После тръгнах след Матиа и двамата се спряхме пред медна табела, на която пишеше: Грейт и Гели. Матиа посегна да дръпне звънеца, но аз задържах ръката му.

— Какво ти е? — попита ме той. — Колко си бледен!

— Чакай малко да се посъвзема.

Той позвъни и влязохме. Толкова бях развълнуван, че не виждах ясно около себе си. Стори ми се, че се намирахме в някаква кантора и двама или трима души, наведени над маси, пишеха под светлината на няколко газени лампи, които шумно горяха.

Матиа се обърна към един от тях, тъй като аз, разбира се, го бях натоварил той да говори вместо мене. В разговора на няколко пъти повтаряше думите family и boy Барберен. Разбрах, че обяснява, че аз съм момчето, което Барберен търсеше по поръчка на семейството ми. Името Барберен направи впечатление. Гледаха ни и този, с когото Матиа разговаряше, стана и ни отвори една врата. Влязохме в стая, пълна с книги и книжа. Някакъв господин седеше пред писалищна маса, а друг, с мантия и перука, държеше няколко сини торбички и разговаряше с него.

С малко думи човекът, който ни водеше, обясни кои сме и двамата господа ни изгледаха от главата до петите.

— Кой от вас е момчето, отгледано от Барберен? — запита на френски господинът, седнал пред писалищната маса.

Като чух да се говори на френски, се успокоих и пристъпих крачка напред.

— Аз, господине.

— Къде е Барберен?

— Той умря.

Двамата господа се погледнаха за миг, после този с перуката излезе, като отнесе със себе си торбичките.

— Как дойдохте тогава? — попита господинът, който беше започнал да ме разпитва.

— Пеш до Булон, а от Булон до Лондон с параход. Току-що пристигаме.

— Барберен даде ли ви пари?

— Не сме виждали Барберен.

— Как узнахте тогава, че трябва да дойдете тук?

Разказах колкото се може по-накратко каквото ме питаха. И аз бързах да задам няколко въпроса, един особено ми пареше устните, но не успях.

Трябваше да разкажа как ме е отгледал Барберен, как ме е продал на Виталис, как след смъртта на своя господар съм бил прибран от семейството Акен и накрая как, след като бащата е бил затворен за дългове, съм започнал отново предишния си живот на пътуващ музикант. Докато разказвах, господинът си вземаше бележки и ме поглеждаше така, че ми ставаше неудобно. Лицето му беше сурово и имаше нещо лукаво в усмивката му.

— А кое е това момче? — запита той, като посочи Матиа с върха на желязното си перо, сякаш искаше да го прониже със стрела.

— Мой приятел, другар и брат.

— Много добре. Обикновен познат от дългите пътища, нали?

— Най-нежният, най-обичаният брат.

— О, не се съмнявам в това!

Стори ми се, че е удобно да задам най-после въпроса, който от началото на нашия разговор не ми даваше мира.

— Моето семейство, господине, в Англия ли живее?

— Разбира се, живее в Лондон, поне засега.

— Тогава ще го видя, нали?

— Скоро ще си бъдете у дома. Ще наредя да ви заведат.

Той позвъни.

— Моля, още една дума, господине. Имам ли баща?

Едва можах да изрека тая дума.

— Не само баща, но и майка, братя и сестри.

— Ах, господине!

Но вратата се отвори и прекъсна излиянието ми. Погледнах само Матиа с насълзени очи.

Господинът се обърна на английски към този, който влезе, и сякаш разбрах, че му казва да ни придружи.

Аз станах.

— А, забравих — сети се господинът, — името ви е Дрискол. Така се казва баща ви.

Въпреки злото му лице, мисля, че бих се хвърлил на шията му, ако имах време да сторя това. Но той посочи с ръка вратата и ние излязохме.

Чиновникът, който трябваше да ме заведе при моите родители, беше дребно добродушно старче, съсухрено, жълто и сбръчкано, облечено в черна оръфана и лъснала дреха, с бяла вратовръзка. Когато излязохме навън, той си потри силно ръцете, та ставите на пръстите и китките му изпукаха, ритна с крак, сякаш искаше да запрати далеч разкривените си ботуши, и като вирна нос нагоре, вдъхна дълбоко на няколко пъти мъглата с блаженството на човек, който е бил затворен. — Намира, че миризмата е приятна — каза ми на италиански Матиа.

Старчето ни погледна и без да ни говори, каза ни „пет, пет“, сякаш се обръщаше към кучета, което означаваше, че трябва да вървим след него и да не го изгубваме.

Скоро се намерихме в голяма улица, задръстена от коли. Той спря една, която минаваше — кочияшът, вместо да седи на капрата си зад коня, беше кацнал отзад и високо на нещо като кабриолетово чергило. После научих, че тия коли се наричат cab.

Той ни накара да се качим на тая кола, която беше отворена отпред, и през едно прозорче на чергилото поведе разговор с кочияша. Няколко пъти произнесоха името „Бетнал Грийн“ и помислих, че така се казва кварталът, в който живееха родителите ми. Знаех, че green на английски значи зелен, и това ми навя мисълта, че този квартал навярно е засаден с красиви дървета, което, разбира се, ми беше много приятно. Той нямаше да прилича на грозните, така мрачни и печални лондонски улици, през които минавахме, когато пристигнахме. Къщата щеше да бъде много хубава, сред голям град, оградена с дървета.

Спорът между нашия водач и кочияша продължи доста дълго. Ту единият се надигаше към прозорчето, за да даде обяснения, ту другият, сякаш искаше да се спусне от капрата през тесния отвор, за да каже, че не разбира нищичко от това, което му искат.

Аз и Матиа се бяхме сгушили в един кът с Капи в краката ми и като слушах спора им, си казвах, че наистина е много чудно един кочияш да не знае къде се намира такова хубаво място, каквото навярно беше „Бетнал Грийн“ — толкова много зелени квартали ли имаше в Лондон? Това ми изглеждаше доста чудно, тъй като всичко, което бяхме видели досега, ми напомняше по-скоро сажди. Пътувахме доста бързо по широки улици, после по тесни, после по други широки, но не виждахме почти нищо наоколо, така гъста беше мъглата около нас. Започна да става студено и ние дишахме някак мъчно, сякаш щяхме да се задушим. Като казвам ние, става дума за мене и за Матиа, защото нашият водач, напротив, изглежда, се чувствуваше много добре. Във всеки случай той дишаше дълбоко, с отворена уста, като сумтеше, сякаш бързаше да натрупа по-голям запас въздух в дробовете си. После от време на време продължаваше да пука пръстите и да изпъва краката си. Да не е прекарал няколко години, без да се движи и без да диша?