— Не намирам нищо друго освен сняг.

Ужасно положение! Навярно господарят ми се беше заблудил и тук не се намираше каменоломната, която той търсеше.

Когато му казах, че не намирам коловози, а само сняг, той остана за миг безмълвен, после пак прилепи ръце към стената и я опипа от край до край. Капи, който не разбираше нищо от цялата тая работа, лаеше нетърпеливо.

Вървях след Виталис.

— Да търся ли по-нататък?

— Не, каменоломната е зазидана.

— Зазидана?

— Запушили са входа и е невъзможно да се влезе.

— Ами сега?

— Какво можем да направим? Не зная. Да умрем тук.

— О, господарю!

— Да, ти не искаш да умреш, млад си, животът ти е мил. Добре, да вървим! Можеш ли да вървиш?

— Ами вие?

— Когато не мога повече, ще падна като стар кон.

— Къде да вървим?

— Ще се върнем в Париж. Срещнем ли полицаи, ще ги помолим да ни отведат в участъка. Бих желал да избегна това, но не мога да те оставя да умреш от студ. Хайде, мой малък Реми, хайде, момчето ми, смелост!

И тръгнахме назад по пътя, който бяхме вече изминали. Колко ли беше часът? Нямах никаква представа. Бяхме вървели дълго, много дълго и бавно. Беше полунощ, а може би един часът. Небето продължаваше да бъде все така мрачносиньо, без луна, с редки звезди, които изглеждаха по-дребни, отколкото обикновено. Вятърът, вместо да стихне, се беше усилил. Той дигаше вихрушка снежен прах от пътя и го шибаше право в лицето ни. Къщите, край които минавахме, бяха затворени и тъмни. Струваше ми се, че ако хората, които спяха там на топло под завивките, знаеха колко ни е студено, биха ни пуснали вътре.

Ако вървяхме бързо, можехме да се посгреем но Виталис пристъпваше едва-едва и се задъхваше. Дишаше бързо и запъхтяно, сякаш беше тичал. Запитвах ли го нещо, не ми отговаряше, а бавно ми даваше знак с ръка, че не може да говори. От полето се бяхме върнали пак в града, с други думи, вървяхме между стените, по които тук-таме се люшкаха и скърцаха железни фенери.

Виталис се спря. Разбрах, че няма вече сили.

— Да почукам ли на някоя врата? — попитах аз.

— Не, няма да ни отворят. Тук живеят цветари и градинари. Те не стават нощем. Да вървим.

Но волята му беше по-голяма от силите. След няколко крачки пак се спря.

— Трябва да си поотдъхна — рече той. — Не мога повече.

На един стобор имаше вратня, а над самия стобор се издигаше голяма купчина тор, както бива много често в зеленчуковите градини. Вятърът, като духал върху купчината, беше изсушил сламата отгоре и беше отвял доста дебел пласт на улицата, под самия стобор.

— Ще седна тук — каза Виталис.

— Нали казвахте, че ако седнем, ще замръзнем и няма да можем вече да станем.

Без да отговори, той ми кимна да струпам сламата до вратнята и не седна, а по-скоро се строполи върху тая постеля. Зъбите му тракаха и цял се тресеше.

— Донеси още слама — каза ми той, — купчината тор ще ни пази от вятъра.

От вятъра да, но не и от студа! Когато струпах всичката слама, която можех да събера наоколо, седнах до Виталис.

— Притисни се към мене — каза той — и сложи Капи върху себе си: той ще те постопли със своята топлина.

Виталис беше опитен човек и знаеше, че при положението, в което се намирахме, студът можеше да бъде смъртоносен за нас. За да се изложи на тая опасност, навярно беше съвсем съсипан.

И така беше. От петнадесет дни той си лягаше всяка вечер, след като беше изминал повече път, отколкото му позволяваха силите, и последната умора, дошла след другите, го свари много слаб, за да я издържи, много изтощен от редица усилия, от лишенията и старостта.

Съзнаваше ли той състоянието си? Не можах да узная никога. Но когато се покрих със слама и се притиснах към него, почувствувах, че се наведе над лицето ми и ме целуна. Това беше за втори — и за последен път.

Лек студ не позволява на хората, които си лягат разтреперани в леглото, да заспят, а силният продължителен студ вцепенява и приспива тези, които е сварил на открито. Такъв беше и нашият случай.

Веднага щом се сгуших до Виталис, се почувствувах отпаднал и очите ми се затвориха. Помъчих се да ги отворя и понеже не успях, ощипах си силно ръката. Но кожата ми беше нечувствителна и въпреки цялото добро желание, което вложих, едва успях да си причиня слаба болка. Ала тая болка ми възвърна донякъде съзнанието. Виталис, опрял гръб на вратнята, пъхтеше мъчително с кратки и бързи задъхвания. В моя скут, притиснат към гърдите ми, Капи вече спеше. Над главите ни вятърът продължаваше да духа и ни покриваше със сламки, които падаха над нас като сухи обрулени листа. На улицата — ни жива душа. Край нас, наоколо и в далечината — мъртва тишина.

Тая тишина ме уплаши. Защо? Не можах да разбера. Но някакъв страх, примесен с тъга, изпълни очите ми със сълзи. Струваше ми се, че тук ще умра.

И мисълта за смъртта ме пренесе в Шаванон. Бедната мама Барберен! Ще умра, без да я видя, без да видя нашата къща, моята градинка! И кой знае по каква прищявка на въображението се намирах в тая градинка: слънцето блестеше весело и топло, златоцветът бе разпукал златните си цветове, косовете пееха в храстите, а на трънливия плет мама Барберен простираше дрехите, изпрани на ручея, който бълбукаше по камъните.

Изведнъж напуснах Шаванон и се намерих на „Лебед“. Артур спеше в леглото си, госпожа Милиган беше будна, слушаше как фучи вятърът и се питаше къде ли съм в тоя страшен студ.

После очите ми пак се затвориха, сърцето ми замря и сякаш изгубих съзнание.

Когато се събудих, бях в легло. Буен огън осветяваше стаята, където лежах.

Огледах се наоколо.

Не познавах тая стая.

Не познавах и лицата, които ме заобикаляха: един мъж със сиво палто и жълти дървени обувки и три-четири деца. Едното от тях, пет-шестгодишно момиченце, ме гледаше с учудени очи. Тези очи бяха чудни, те говореха.

Повдигнах се.

Струпаха се около мене.

— Виталис? — попитах аз.

— Търси баща си — каза едно момиче, което изглеждаше най-голямото дете.

— Не ми е баща, а господар. Къде е той? Къде е Капи?

Ако Виталис ми беше баща, щяха да ми говорят навярно предпазливо за него. Но понеже ми беше само господар, решиха, че могат да ми кажат направо истината, и ето какво ми разказаха:

Портата, до която се бяхме сгушили, била на един градинар. Към два часа през нощта градинарят отворил портата, за да отиде на пазар, и ни намерил легнали и покрити със слама. Най-напред ни казал да станем, за да може да мине колата. После, понеже и двамата сме лежали неподвижни, а само Капи отговарял с лай, за да ни защити, хванал ни за ръка и ни разтърсил. Пак не сме мръднали. Тогава помислил, че работата е сериозна. Донесъл фенер и установил, че Виталис е умрял, умрял от студ, и че моето положение не е много добро. Но благодарение на Капи, който лежал на гърдите ми, не съм бил съвсем замръзнал и още съм дишал. Тогава ме пренесли в къщата на градинаря, събудили едно от децата му и ме сложили в неговото легло. Лежал съм така шест часа, почти като мъртъв. После кръвта ми се раздвижила, започнал съм да дишам по-силно и сега съм се събудил.

Колкото и да бях вцепенен, колкото и сковани да бяха тялото и умът ми, все пак бях се съвзел достатъчно, за да разбера напълно значението на думите, които чух. Виталис умрял!

Мъжът със сивото палто, с други думи, градинарят, ни разказа случая, а докато той говореше, момиченцето с учудения поглед не снемаше очи от мене. Когато баща му каза, че Виталис е умрял, то навярно разбра, някакво вътрешно чувство бързо му подсказа какъв удар е за мене това съобщение, защото веднага напусна мястото си, отиде при баща си, побутна го с едната ръка, а с другата ме посочи и издаде някакъв особен звук, който не беше човешка реч, а нежна, състрадателна въздишка.

Впрочем движението беше толкова красноречиво, че нямаше нужда да бъде подкрепено с думи. Почувствувах в това движение и в погледа, който го придружаваше, някакво неволно съчувствие и за пръв път след раздялата ми с Артур изпитах необяснимо чувство на доверие и нежност, както навремето, когато мама Барберен ме гледаше, преди да ме целуне. Виталис беше умрял, аз бях изоставен и все пак ми се струваше, че не съм никак сам, сякаш той беше още тук, до мене.