Беше вече късно и студът, който бе поомекнал през деня, бе станал отново остър, мразовит. Духаше северен вятър, нощта щеше да бъде тежка.

Виталис седя дълго на камъка, а аз и Капи стояхме неподвижни пред него и чакахме да вземе някакво решение. Най-после той стана.

— Къде отиваме?

— В Жантии. Ще потърсим една каменоломна, където някога съм спал. Уморен ли си?

— Починах си у Гарофоли.

— Лошото е, че аз не съм си починал и че нямам вече сили. Но трябва да вървим. Напред, деца!

С тия бодри думи той насърчаваше кучетата и мене, но тая вечер ги каза тъжно.

И ние тръгнахме пак из парижките улици. Нощта беше тъмна и светилният газ, чийто пламък трептеше във фенерите, подухвай от вятъра, осветяваше слабо пътя. Плъзгахме се на всяка крачка по някоя замръзнала вада или по заледените тротоари. Виталис ме държеше за ръка, а Капи вървеше по петите ни. Само от време на време изоставаше, за да потърси в някоя купчина смет кокалче или коричка хляб, защото гладът измъчваше и неговия стомах. Но сметта беше скована в лед и търсенето му си оставаше безплодно. Догонваше ни с клепнали уши.

След големите улици идеха улички, след уличките — пак големи улици. Продължавахме да вървим, а редките минувачи, които срещахме, сякаш ни изглеждаха учудени. Нашите дрехи ли или уморената ни походка привличаха вниманието им? Полицаите, с които се разминавахме, се обръщаха подире ни, спираха се и ни проследяваха с поглед.

Но без да продума нито думичка, приведен на две, Виталис вървеше напред. Въпреки студа ръката му гореше в моята. Струваше ми се, че трепери. Понякога, когато се спираше, за да се облегне за минутка на рамото ми, чувствувах, че цялото му тяло се тресе от тръпки.

Обикновено не смеех да го разпитвам много, но този път наруших правилото си. Освен това сякаш изпитвах някаква нужда да му кажа, че го обичам или поне, че искам да направя нещо за него.

— Болен сте! — казах аз, когато се поспряхме.

— Тъй ми се струва. Във всеки случай уморен съм. Последните дни ходих извънредно много за възрастта си, а тая нощ студът е прекалено суров за старата ми кръв. Сега ми трябва удобно легло и вечеря в скътана стая край силен огън. Но това са мечти. Напред, деца!

Напред! Бяхме излезли от града или поне нямаше къщи. Вървяхме ту между две стени, ту в открито поле, но постоянно вървяхме. Нямаше вече минувачи, нямаше полицаи, нямаше фенери и лампи със светилен газ. Само от време на време се мяркаше тук-таме някой осветен прозорец, а над главите ни се синееше мрачно небе с по някоя звездица. Вятърът духаше, все по-остър и по-студен, и залепваше дрехите ни о тялото. За щастие духаше на гърба ни. Но понеже ръкавът на палтото ми беше разпран на рамото, той се вмъкваше през тая дупка, плъзгаше се по цялата ми ръка и тя бе премръзнала.

Макар че беше тъмно и че пътищата на всяка крачка се пресичаха, Виталис вървеше като човек, който знае къде отива и познава отлично пътя. И аз вървях след него, без да се боя, че може да се загубим. Безпокоеше ме само едно: исках да зная няма ли да стигнем най-после в тая каменоломна.

Но изведнъж той се спря.

— Виждаш ли китка дървета? — попита той.

— Нищо не виждам.

— Не виждаш ли нещо да се чернее?

Погледнах на всички страни, преди да отговоря. Навярно се намирахме сред някаква равнина, защото очите ми се загубиха в мрачната далечина, без да забележат нищо — нито дървета, ни къщи. Наоколо беше пусто. Пълна тишина — само вятърът свиреше ниско в невидимите храсталаци.

— Ах, да имах твоите очи! — каза Виталис. — Но очите ми се премрежват. Погледни ей там.

И простря ръка право пред себе си, после, понеже не отговорих, тъй като не смеех да му кажа, че не виждам нищо, отново тръгна.

След като вървяхме няколко минути, без да продумаме, той пак спря и отново ме попита виждам ли някъде дървета. Не бях вече спокоен както преди малко, достраша ме и гласът ми потрепери, когато отговорих, че не виждам нищо.

— От страх очите ти не виждат — каза Виталис.

— Уверявам ви, че не виждам дървета.

— Няма ли някакво голямо колело?

— Нищо не се вижда.

— Да не сме се заблудили!

Не можех нищо да отговоря — не знаех нито къде сме, нито къде отиваме.

— Ще повървим още пет минути и ако не видим дървета, ще се върнем назад. Може да съм сбъркал пътя.

Сега, като разбрах, че може да сме сбъркали пътя, силите ме напуснаха. Виталис ме дръпна за ръката.

— Какво?

— Не мога вече да вървя.

— А мислиш ли, че аз мога да те нося? Държа се още на краката си само пред мисълта, че ако седнем, няма да станем вече и ще умрем тук от студ. Да вървим!

Тръгнах след него.

— Има ли по пътя дълбоки коловози?

— Няма никакви.

— Трябва да се върнем назад.

Вятърът, който духаше в гърба ни досега, ни шибна право в лицето толкова силно, че ме задуши. Стори ми се, че нещо ме пари.

На идване не се движехме бързо, но на връщане вървяхме още по-бавно.

— Щом видиш коловози, кажи ми — каза Виталис. — Правият път трябва да е вляво и да има трънлив храст на кръстопътя.

Четвърт час вървяхме така и се борехме срещу вятъра. В беззрачната нощна тишина стъпките ни отекваха по вкочанената земя. Едва си влачех каката, но сега аз мъкнех Виталис. С какво безпокойство се взирах вляво на пътя!

Изведнъж червена звездица заблещука в мрака.

— Светлина — казах аз и протегнах ръка.

— Къде?

Виталис погледна. Но макар че светлинката не трептеше много далече, той не видя нищо. По това разбрах, че зрението му е отслабнало, защото обикновено той виждаше нощем далече и погледът му пронизваше мрака.

— Защо ни е тая светлина! — каза той. — Лампа гори на масата на някой работник или край леглото на умиращ. Не можем да почукаме на тая врата. На село можем да помолим нощем за гостоприемство, но в околностите на Париж са негостоприемни. Няма тук къщи за нас. Да вървим!

Вървяхме още няколко минути, после ми се стори, че виждам път, който пресичаше нашия, а на ъгъла нещо се чернееше — навярно трънливият храст. Пуснах ръката на Виталис, за да стигна по-скоро. Пътят беше изровен от дълбоки коловози.

— Ето една трънка. Има и коловози.

— Дай ми ръката си. Спасени сме, каменоломната е на пет минути оттук. Гледай добре, трябва да видиш и китката дървета.

Стори ми се, че виждам нещо черно, и казах, че са дърветата.

Надеждата ни възвърна силите, краката не ми тежаха толкова и вървях по-леко.

Но петте минути на Виталис сякаш нямаха край.

— Повече от пет минути вървим по верния път — каза той, като се спря.

— Тъй ми се струва.

— Къде водят коловозите?

— Продължават направо.

— Входът на каменоломната трябва да бъде вляво, минали сме край него, без да го забележим. В тая тъмна нощ лесно може да се обърка човек. Но все пак по коловозите трябваше да разберем, че сме отминали.

— Уверявам ви, че коловозите не са се отбивали вляво.

— Няма какво, ще се върнем пак.

И още веднъж се върнахме обратно.

— Виждаш ли дърветата?

— Да, там вляво.

— А коловозите?

— Няма коловози.

— Сляп ли съм? — каза Виталис и си потърка очите. — Да вървим право към дърветата, дай ръка.

— Има стена.

— Това е купчина камъни.

— Не, уверявам ви, че е стена.

Думите ми лесно можеха да се проверят — намирахме се само на няколко крачки от стената. Виталис направи тия няколко крачки и сякаш не вярваше на очите си, прилепи две ръце върху препятствието, което аз наричах стена, а той — купчина камъни.

— Стена е. Камъните са правилно наредени и напипвам мазилката. Къде е входът? Потърси коловозите!

Наведох се към земята и тръгнах край стената, докато свърши, без да открия никакъв коловоз. После се върнах към Виталис и продължих издирванията си в обратна посока. Пак безуспешно — навсякъде стена! Никъде нямаше дупка в тая стена, а на земята никакъв път, никаква бразда или каквато и да е следа, която да показва, че има вход.