Отговорих, че сме купили кравата на панаира в Юсел, и му казах името на ветеринаря, който ни беше помогнал при покупката.

— Ще проверим.

— Разчитам на това, тъй като тая проверка ще докаже нашата невинност.

— А защо купихте кравата?

— За да я закараме в Шаванон и да я подарим на жената, която ме е отгледала, в знак на благодарност за грижите й към мене и за да си спомня за обичта ми към нея.

— И как се нарича тая жена?

— Мама Барберен.

— Не е ли жената на един работник зидар, който бе осакатен преди няколко години в Париж?

— Да, господин мирови съдия.

— И това ще проверим.

Но аз не отвърнах на тия думи, както направих, когато говорихме за ветеринаря от Юсел.

Като видя смущението ми, съдията ме отрупа с въпроси и аз трябваше да отговарям, че ако разпита мама Барберен, ще провали целта, която си бяхме поставили, тъй като нямаше да има никаква изненада.

Но в своето смущение изпитвах истинска радост — мировият съдия познаваше мама Барберен и искаше да узнае от нея дали казвам истината, или не, а това показваше, че мама Барберен още е жива.

Скоро изпитах още по-голяма радост — между въпросите си мировият съдия подхвърли, че преди известно време Барберен се е върнал в Париж.

Това ме зарадва извънредно много и намерих убедителни думи, да го уверя, че показанията на ветеринаря ще бъдат достатъчни, за да докажат, че не сме откраднали кравата.

— А откъде взехте пари, за да купите тая крава?

Тоя въпрос беше уплашил толкова много Матиа, когато предвиждаше, че може да ни го зададат.

— Спечелихме ги.

— Къде? Как?

Обясних му как сме печелили и събирали су по су тия пари от Париж до Варс и от Варс до Мон Дор.

— А какво правихте във Варс?

Този въпрос ме принуди да започна нов разказ. Когато чу, че съм бил заровен в рудника Трюйер, съдията ме прекъсна и много кротко, почти приятелски ме попита:

— Кой от вас двамата е Реми?

— Аз, господин мирови съдия.

— Как ще докажеш? Полицаят ми каза, че нямаш документи.

— Нямам, господин мирови съдия.

— Тогава разкажи ми как стана злополуката във Варс. Четох за случая във вестниците. Ако не си истинският Реми, не можеш ме излъга. Слушам. Внимавай!

Обръщението на мировия съдия на „ти“ ми вдъхна смелост. Виждах, че не е враждебно настроен към нас.

Когато завърших разказа си, мировият съдия ме гледа дълго с кротки и умилени очи. Мислех си, че ще ни освободи веднага, но се излъгах. Без да ми каже нещо, той ме остави сам. Навярно щеше да разпита Матиа, за да види дали разказите ни ще съвпаднат.

Стоях доста време потънал в мислите си. Но най-сетне мировият съдия се върна заедно с Матиа.

— Ще поискам сведения от Юсел — каза той — и ако, както се надявам, те потвърдят вашите показания, утре ще ви освободя.

— А кравата ни? — попита Матиа.

— Ще ви я върнем.

— Не исках да кажа това — поправи се Матиа. — Кой ще я нахрани? Кой ще я издои?

— Бъди спокоен, хлапето ми.

И Матиа се успокои.

— Ако издоят кравата — усмихна се той, — не може ли да ни дадат млякото? Ще се навечеряме прекрасно.

Веднага щом мировият съдия излезе, съобщих на Матиа двете важни новини, които ме бяха накарали да забравя, че съм в затвора — мама Барберен беше жива, а Барберен бе заминал за Париж.

— Кравата на кралския син ще влезе тържествено в Шаванон — каза Матиа.

И започна да играе и да пее от радост. Хванах го за ръце, увлечен от неговата веселост, а Капи, който досега лежеше в едно кътче тъжен и спокоен, се изправи на задните си лапи и застана между нас. Тогава заиграхме така лудо, че тъмничарят, изплашен навярно за своя лук, дойде да види дали не сме се разбунтували.

Заповяда ни да мълчим, но не заговори грубо с нас, както когато влезе с мировия съдия.

По това разбрахме, че положението не ни е тежко и скоро получихме доказателство, че не сме се излъгали, тъй като той влезе след малко и ни донесе голямо гърне, пълно догоре с мляко — млякото на нашата крава. Но това не беше всичко — заедно с гърнето тъмничарят ни донесе голям бял хляб и парче студено телешко, като ни каза, че го изпраща господин мировият съдия. Никога затворници не са били така добре гледани. Тогава, като ядях телешкото и пиех мляко, промених мнението си за затворите. Да, в тях не беше толкова лошо, както си представях. Такова беше мнението и на Матиа.

— Ядеш и спиш безплатно — каза весело той. — Това е късмет!

Исках да го уплаша.

— Ами ако ветеринарят е умрял внезапно — попитах го аз, — кой ще ни бъде свидетел?

— Такива мисли се въртят в главата на човек само когато е нещастен — каза той без да се разсърди. — Не му е времето сега.

Нощта, прекарана на затворническия нар, не беше лоша. Прекарвали бяхме и по-неприятни — под открито небе.

— Сънувах пристигането на кравата — каза ми Матиа.

— Аз също.

В осем часа сутринта вратата се отвори и влезе мировият съдия, последван от нашия приятел, ветеринаря, който пожелал да дойде сам да ни освободи. А мировият съдия — неговите грижи към двамата невинни затворници не се ограничиха само с храната, която ни изпрати вечерта — ми предаде хубав обгербен документ.

— Лудост е било — каза ми приятелски той — да пътувате така по широките пътища. Ето един паспорт, който издействувах от кмета: той ще ви закриля отсега нататък. На добър път, деца!

И ни стисна ръка, а ветеринарят ни целуна.

Влезли бяхме жалки в това село, но излизахме тържествуващи, като водехме нашата крава за повода и вървяхме с гордо изправени глави. Селяните, които стояха по вратите си, ни гледаха добродушно.

— Съжалявам само за едно — каза Матиа, — че полицаят, който намери за добре да ни задържи, не е тук, за да ни види как минаваме.

— Полицаят нямаше право, но и ние сме виновни, че никога не ни мина през ум да се снабдим с документи, които да осведомяват хората кои сме и какви сме.

В Париж беше много лесно да направим това.

Получихме много добър урок, дето ни хрумна да пуснем кравата — нашата крава беше кротка наистина, но и плашлива.

Скоро стигнахме селото, където бях преспал с Виталис. Оставаше ни само да прекосим голяма пустош, за да стигнем рида, който се спуска към Шаванон.

Когато вървяхме по улицата на това село, и то точно пред къщата, откъдето Зербино беше откраднал кора хляб, хрумна ми една мисъл, която споделих веднага с Матиа.

— Помниш, че ти обещах палачинки у мама Барберен, но за да се направят палачинки, трябва масло, брашно и яйца.

— Навярно са много вкусни.

— Наистина са много вкусни, ще видиш, навиваш ги и ги тъпчеш в устата си. Но мама Барберен може да няма ни масло, ни брашно, защото е бедна. Да й занесем ли, а?

— Чудесна мисъл.

— Тогава дръж кравата, внимавай да не я изпуснеш. Ще вляза при тоя бакалин и ще купя масло и брашно. Ако мама Барберен няма яйца, ще вземе назаем, защото може да ги счупим по пътя.

Влязох в бакалницата, откъдето Зербино беше откраднал кората хляб, и купих ливра масло и две ливри брашно, после продължихме пътя си. Не исках да уморявам кравата, но толкова много бързах да стигна по-скоро, че неволно ускорявах крачките. Още десет километра, още осем, още шест! Чудно нещо, пътят ми се струваше по-дълъг, когато се приближавах към мама Барберен, отколкото в деня, когато се отдалечавах от нея, а тоя ден валеше студен дъжд — още го помня. Бях много развълнуван, трескав и всеки миг поглеждах часовника си.

— Хубав край, нали? — попитах Матиа.

— Да, дърветата не закриват гледката.

— Когато се спуснем по рида към Шаванон, ще видиш много дървета, и то хубави — дъбове, кестени.

— А има ли по тях кестени?

— Иска ли питане! И после, в двора на мама Барберен има една крива круша, която можеш да яхаш като кон, и дава ей такива големи круши и много вкусни. Ще видиш.

При всяко нещо, което му описвах, повтарях: