— Ще поиграем ли?

И веднага сваляхме раниците, инструментите и започвахме да играем на пътя. Ако нямах часовник да видя колко е часът, много пъти бихме играли до мръкнало. Но той ми напомняше, че съм директор на трупа, че трябва да работим, да печелим пари, за да се изхранваме, и мятах арфата на наболялото си рамо.

Напред!

Свършихме играта, преди кравата да престане да пасе, и когато ни видя, че се приближаваме към нея, тя започна да хрупа усилено тревата, сякаш искаше да ни каже, че е още гладна.

— Да почакаме малко — предложи Матиа.

— Не знаеш ли, че кравата яде по цял ден?

— Още мъничко.

Докато чакахме, взехме раниците и инструментите си.

— Да й посвиря ли малко на корнет? — попита Матиа, който мъчно се свърташе на едно място. — В цирк Гасо имаше една крава, която много обичаше да й свирят.

И без да ме пита повече, Матиа затръби тържествено.

При първите звуци кравата вдигна глава. После изведнъж, преди да успея да се хвърля на рогата й, за да отвия повода, тя препусна в галоп.

И ние веднага се понесохме подир нея, препускахме с всички сили и я викахме. Изкрещях на Капи да я спре, но той не умееше да върши всичко — кучето на някой говедар би се хвърлило върху муцуната на нашата крава, но Капи беше учено куче и се хвърли в краката й.

Разбира се, тя не се спря, а, напротив, започна да препуска още по-силно, а и ние продължихме да тичаме — тя напред, а ние след нея. Както тичах, виках на Матиа:

— Глупак!

А той ми крещеше запъхтян, без да се спира:

— Набий ме! Заслужавам!

Спрели бяхме да похапнем на около два километра пред някакво голямо село и сега кравата препускаше към това село. Тя влезе, разбира се, преди нас в селото и понеже пътят беше прав, успяхме да видим въпреки разстоянието, че й препречиха пътя и я хванаха. Тогава престанахме да тичаме толкова бързо. Кравата ни не беше загубена. Достатъчно беше да си я поискаме от добрите хорица, които я спряха, и те щяха да ни я дадат. Но колкото повече приближавахме, хората около нашата крава ставаха повече и когато стигнахме най-после при нея, бяха се събрали двадесетина мъже, жени и деца, които спореха нещо и гледаха към нас.

Представях си, че трябваше само да си поискам кравата. Но вместо да ми я дадат, те ни заобиколиха и ни отрупаха с въпроси. „Откъде идем и откъде имаме тая крава?“

Отговорите ни бяха и много прости, и много лесни. Но те не убедиха тия хора и два-три гласа се обадиха, че сме откраднали кравата, която беше избягала от нас, и трябвало да ни хвърлят в затвора, докато работата се изясни.

Ужасният страх, който ми вдъхваше думата затвор, ме смути и ни погуби — аз пребледнях, почнах да мънкам и понеже бях задъхан от тичането, не бях в състояние да се защищавам.

На това отгоре дойде полицай. Разказаха му с няколко думи случая и понеже работата не му се видя чиста, заяви, че ще закара кравата в капана, а нас ще ни затвори — после ще разследват случая.

Исках да възразя, Матиа поиска да се обади, но полицаят ни заповяда грубо да мълчим. Тогава си спомних случая с Виталис и полицая в Тулуза и казах на Матиа да мълчи и да върви след господин полицая.

Цялото село ни изпрати до общината, където се намираше затворът. Заобикаляха ни отвсякъде, бутаха ни, блъскаха ни, удряха ни, ругаеха ни и ако не беше полицаят, който ни пазеше, мисля, че щяха да ни пребият с камъни, сякаш бяхме големи престъпници, убийци или подпалвачи. А не бяхме извършили никакво престъпление. Но тълпите често постъпват така. Те се увличат по първите признаци и се нахвърлят върху нещастниците, без да знаят какво са направили, виновни ли са, или не.

Като стигнахме в затвора, у мене блесна мигновена надежда. Общинският пазач, който беше същевременно тъмничар и полски пъдар, в началото не искаше да ни приеме. Казах си, че е добър човек. Но полицаят настоя и тъмничарят отстъпи. Той мина пред нас и отвори вратата, която се затваряше отвън с голяма ключалка с две резета. Тогава видях защо в началото не искаше да ни приеме. Той беше проснал на пода на затвора да си суши лук за зимата. Претърсиха ни. Взеха ни парите, ножчетата, кибрита, а през това време тъмничарят струпа всичкия си лук в един кът. Тогава ни оставиха — вратата печално изскърца и се затвори зад нас.

Бяхме в затвора. За колко ли време?

Когато си задавах тоя въпрос, Матиа застана пред мене и сведе глава.

— Удряй — каза той, — удряй по главата. Колкото и силно да удряш, няма да е достатъчно за моята глупост.

— Ти извърши глупост, а аз не ти попречих — и аз постъпих също така глупаво като тебе.

— Предпочитам да ме удряш, няма да ми бъде толкова мъчно… Нашата бедна крава, кравата на кралския син!

И заплака. Тогава аз трябваше да го утешавам, като му обяснявах, че положението не ни е чак толкова тежко. Не бяхме направили нищо и нямаше да бъде трудно да докажем, че сме купили кравата. Добрият ветеринар от Юсел щеше да ни бъде свидетел.

— Ами ако ни обвинят, че сме откраднали парите, с които сме купили кравата, как ще докажем, че сме ги спечелили?

Матиа имаше право.

— И после — продължи Матиа, като продължаваше да плаче, — ако излезем от затвора и ни върнат кравата, сигурен ли си, че ще намерим мама Барберен?

— Защо да не я намерим?

— Откакто си я напуснал, тя може да е умряла.

Сърцето ми се сви при тая мисъл. Вярно, мама Барберен можеше да е умряла, защото, макар че не беше на възраст, в която лесно можеше да се мисли за смърт, аз знаех от опит, че можеш да загубиш тия, които обичаш. Не бях ли загубил Виталис? Как не ми беше минала още тая мисъл през ума?

— Защо не ми каза по-рано това? — попитах аз.

— Защото, когато съм щастлив, само весели мисли се въртят в глупавата ми глава, а когато съм нещастен, се въртят само тъжни мисли. Толкова бях щастлив при мисълта, че ще подарим кравата на твоята мама Барберен, не мислех само за радостта на мама Барберен, а и за нашата радост и бях замаян, сякаш опиянен.

— И моята глава е глупава като твоята, мой беден Матиа, защото и в нея се въртяха същите мисли. И аз като тебе бях замаян и опиянен.

— Ах, ах! Кравата на кралския син! — викна разплакан Матиа. — Добре се наредихме с тоя кралски син!

После внезапно стана и започна да ръкомаха:

— Ами ако мама Барберен е умряла, а отвратителният Барберен е жив и ни вземе кравата, ако вземе и тебе самия?

Разбира се, затворът, виковете на тълпата, полицаят, скърцането на резетата и на ключалката, когато затвориха вратата след нас, ни навяваха тия тъжни мисли.

Но Матиа не мислеше само за нас, а и за нашата крава.

— Кой ще я нахрани? Кой ще я издои?

Няколко часа минаха така в тъжни мисли и колкото повече време минаваше, повече се отчайвахме.

Но аз се опитвах да ободря Матиа, като му обяснявах, че ще дойдат да ни разпитат.

— Добре! А какво ще кажем?

— Истината.

— Тогава ще те предадат в ръцете на Барберен или пък, ако мама Барберен е сама у дома, ще разпитат и нея, за да разберат дали не лъжем. А тогава няма да можем да я изненадаме.

Най-после вратата се отвори със страшно металическо скърцане и влезе стар господин с побелели коси — добродушното му и открито лице веднага ни вдъхна надежда.

— Хайде, обесници, ставайте — каза тъмничарят — и отговаряйте на господин мировия съдия.

— Добре, добре — каза мировият съдия, като направи знак на тъмничаря да го остави сам, — аз ще разпитам този — и ме посочи с пръст, — изведете другия и го пазете, после ще го разпитам.

Помислих, че при това положение трябва да предупредя Матиа какво да отговаря.

— И той като мене ще ви разкаже истината, самата истина, господин мирови съдия — обадих се аз.

— Добре, добре — прекъсна ме бързо съдията, сякаш не искаше да ми позволи да говоря.

Матиа излезе, но преди това успя да ми каже с бърз поглед, че ме е разбрал.

— Обвиняват ви, че сте откраднали крава — ми каза съдията, като ме гледаше право в очите.