Хората, които минаваха край мене, се обръщаха понякога да ме изгледат, но какво ме засягаше тяхното любопитство или съчувствие? Не разчитах аз на внимание от страна на равнодушните.

Единственото ми развлечение беше да броя ударите на часовниците, които биеха наоколо. Пресмятах още колко време трябва да чакам Матиа, за да почерпя сили и смелост от неговото приятелство. Каква утеха беше за мене мисълта, че скоро ще видя неговите добри, толкова кротки и весели очи!

Малко преди седем часа чух весел лай. Почти веднага нещо бяло се зададе в мрака и тръгна към мене. Докато се опомня, Капи скочи на коленете ми и започна да ми лиже ръцете. Прегърнах го и го целунах по муцуната. Матиа скоро се зададе.

— Е? — викна той отдалече.

— Барберен е умрял.

Той се затича, за да стигне по-бързо при мене. Разказах му набързо какво бях направил и какво научих. Тогава той се натъжи, от което ми стана мило на сърцето — почувствувах, че ако се боеше за себе си, че семейството ми може да ни раздели, искрено желаеше за мене да намеря родителите си.

С добри и нежни думи се опита да ме утеши и най-вече да ме убеди, че не бива да се отчайвам.

— Родителите ти са открили Барберен и ще се разтревожат, като не получат известия от него. Ще го потърсят, за да видят какво е станало с него, и ще дойдат, разбира се, в хотел „Кантал“. Да отидем в хотел „Кантал“. Ще загубим само няколко дена, това е всичко.

Така ми беше казала и старата жена, главата на която трепереше, но от устата на Матиа тия думи добиха за мене съвсем друго значение. Ясно беше, че ще трябва само да почакам малко. Колко глупав съм бил да скърбя и да се отчайвам! Тогава, като се почувствувах малко по-спокоен, разказах на Матиа какво бях научил за Гарофоли.

— Още три месеца! — възкликна той.

И започна да играе и пее сред улицата. После изведнъж се спря и дойде при мене.

— Каква разлика между семейство и семейство! Ето ти скърбиш, че си загубил своето семейство, а аз пея, че съм загубил моето.

— Един вуйчо, и то вуйчо като Гарофоли, не е семейство. Щеше ли да играеш, ако беше загубил сестра си Кристина?

— О, не говори така!

— Виждаш ли?

По кейовете стигнахме пасаж „Аустерлиц“ и понеже очите ми не бяха вече премрежени от вълнение, имах възможност да видя колко красива е Сена вечер, осветена от пълната луна, която пръскаше тук-таме искри върху водите й, блестящи като грамадно, подвижно огледало.

Хотел „Кантал“ беше може би почтена къща, но не беше хубава къща и когато попаднахме с димяща свещичка в една стаичка под покрива, която беше толкова тясна, че единият от нас трябваше да седи на леглото, ако другият искаше да стои прав, неволно ми мина през ума, че не в такава стая се бях надявал да спя. А жълтеникавите чаршафи колко малко приличаха на хубавите пелени, за които мама Барберен толкова много ми беше говорила!

И хлябът, намазан с чернодробен пастет, с който вечеряхме, не приличаше никак на хубавото угощение, което си представях, че ще мога да предложа на Матиа.

Но в края на краищата всичко не беше загубено. Трябваше само да се чака. И с тази мисъл заспах.

На другата сутрин първата ми работа беше да пиша на мама Барберен, за да й съобщя какво бях научил, а това не беше лесна работа за мене.

Как да й пиша съвсем равнодушно, че мъжът й е умрял? Тя обичаше своя Жером. Бяха живели дълги години заедно и щеше да й стане мъчно, ако не споделях скръбта й.

Най-сетне криво-ляво и с непрестанни уверения, че я обичам, довърших писмото си. Разбира се, писах й за своето разочарование и за сегашните си надежди. Да си призная откровено, най-много за това й писах. Молех я да ме предупреди веднага, ако родителите ми й се обадят да я питат за Барберен, и най-важното, да ми съобщи адреса, който й дадат, като го изпрати в хотел „Кантал“ в Париж.

Като привърших с това задължение, трябваше да изпълня другото, към бащата на Лиза, и то беше поне донякъде също така мъчително за мене. Когато обещах на Лиза в Дрьози, че при първото си излизане в Париж ще навестя баща й в затвора, бях й обяснил, че ако родителите ми са богати, както се надявах, ще ги помоля да изплатят дълга на баща й и щях да отида в затвора само за да го освободя и да го отведа със себе си. Това беше една от радостите, които си бях начертал: първо татко Акен, после мама Барберен, после Лиза, Етиенет, Алекси, Бенжамен. А за Матиа щеше да се направи всичко, което се направи и за мене самия, и моето щастие щеше да бъде и негово щастие. Какво разочарование да отида в затвора с празни ръце и да видя татко Акен също така безсилен да му помогна и да му се отплатя за неговата доброта, както бях, когато се разделихме!

За щастие имах да му предам добри вести и целувки от Лиза и Алекси и бащинската радост щеше да смекчи скръбта ми. Все пак бях доволен, че съм направил нещо за него, докато му помогна повече. Матиа, който желаеше безумно да види затвор, ме придружи. Впрочем аз исках много той да се запознае с този, който повече от две години ми беше като баща. Понеже знаех как се влиза в затвора „Клиши“, не чакахме дълго пред голямата врата, както чаках първия път, когато дойдох.

Въведоха ни в една стая за свиждане и скоро татко Акен дойде. Още от вратата той ми протегна ръце.

— Ах, доброто момче! — каза той и ме целуна. — Милият Реми!

Веднага му разказах за Лиза и Алекси. После, когато исках да му обясня защо не можах да отида при Етиенет, татко Акен ме прекъсна.

— А родителите ти? — попита ме той.

— Как, вие знаете ли?

Тогава ми разказа, че преди петнадесет дни го посетил Барберен.

— Той починал — казах аз.

— Ама че нещастие!

И ми обясни как Барберен отишъл при него, за да научи какво е станало с мене. Като пристигнал в Париж, Барберен ходил у Гарофоли, но, разбира се, не го намерил. Тогава заминал да го търси далеч, в провинцията, в затвора, където Гарофоли лежал, и той му казал, че след смъртта на Виталис ме прибрал някакъв градинар, наречен Акен. Барберен се върнал в Париж, отбил се в Гласиер и там научил, че тоя градинар бил в затвора „Клиши“. Тогава дошъл в затвора и татко Акен му казал как обикалям Франция, така че, ако не знаел къде точно се намирам в този момент, уверен бил, че все рано или късно ще се отбия при някое от децата му. Тогава той самият писал в Дрьози, във Варс, в Еснанд и в Сен Кантен. Не бях получил писмото в Дрьози, навярно защото бях заминал, преди то да е пристигнало.

— Какво ви каза Барберен за моето семейство? — попитах го аз.

— Нищо или по-скоро много малко: родителите ти узнали от пристава в „Квартала на инвалидите“, че подхвърленото дете на „Авеню дьо Бретьои“ било прибрано от някакъв зидар от Шаванон по име Барберен, и те потърсили при него. Но като не те намерили, помолили го да им помогне в техните издирвания.

— Не ви ли каза името им? Не ви ли спомена къде живеят?

— Когато му зададох тия въпроси, Барберен ми отговори, че ще ми каже това по-късно. Не настоях повече, защото разбрах много добре, че крие името на родителите ти от страх да не загуби част от възнаграждението, което очакваше да получи от тях. Понеже ти бях известно време баща, твоят Барберен си въобразяваше, че ще искам да ми се плати за това. Дадох му пътя и не съм го виждал оттогава. Не предполагах, че е умрял. Тъй че ти знаеш, че имаш родители, но поради сметките на тоя стар скъперник не знаеш нито кои са те, нито къде се намират.

Обясних му каква ни беше надеждата и той я подкрепи с най-убедителни доводи.

— Щом родителите ти са успели да открият Барберен в Шаванон, а Барберен откри Гарофоли и мене самия тук, ще намерят и тебе в хотел „Кантал“. Остани там.

Тия думи ми бяха приятни и възвърнаха напълно доброто ми настроение. Останалото време прекарахме в разговори за Лиза, за Алекси и за злополуката в рудника.

— Какъв страшен занаят! — каза той, като завърших разказа си. — И това е занаятът на моя беден Алекси. Ах, колко по-щастлив беше, когато отглеждаше шибои!