— Барберен! — извиках аз.

— Покойният! Покойният Барберен трябва да кажете.

Опрях се на арфата си.

— Починал ли е? — извиках аз достатъчно високо, за да може да ме чуе, но с глас, пресипнал от вълнение.

— Преди осем дена в болницата „Сент Антоан“.

Бях потресен. Барберен умрял! Ами семейството ми? Как ще намеря сега семейството си? Къде да го търся?

— Значи вие сте момчето, което той търсеше, за да го върне на богатото му семейство? — продължи старата жена.

Надеждата ми се възвърна, аз се вкопчих в тия думи.

— Вие знаете ли?… — попитах аз.

— Зная това, което той, горкият, разказваше: че намерил и отгледал някакво дете, че сега семейството, което загубило навремето това дете, искало да си го прибере и той дошъл в Париж да го търси.

— Ами семейството? — попитах аз задъхан. — Семейството?

— Значи вие сте момчето, нали? Ах, вие сте! Вие сте!

И като тресеше глава, ме загледа втренчено в лицето. Но аз прекъснах наблюдението й.

— Моля ви, госпожо, кажете ми, какво знаете?

— Но аз не зная нищо друго освен това, което ви разказах, момчето ми, искам да кажа, млади господине.

— Кажете ми какво ви е разказал Барберен за моето семейство. Вие виждате моето вълнение, госпожо, моето смущение, моята уплаха.

Без да ми отговори, тя дигна пак ръце нагоре.

— Ама че история!

В това време една жена, която приличаше на прислужница, влезе в стаята, където се намирахме. Тогава съдържателката на хотел „Кантал“ ме изостави и се обърна към жената:

— Ама че история! Това момче, този млад господин, когото виждаш, е същият, за когото говореше Барберен. Той дойде, а Барберен го няма вече. Ама… че история!

— Та Барберен никога ли не ви е говорил за моето семейство? — попитах аз.

— Повече от двадесет пъти, повече от сто пъти ни е говорил. Богато семейство!

— Но къде живее това семейство, как се казва?

— А, вижте, Барберен никога не ми е споменавал това. Разбирате, нали, той криеше. Искаше сам да получи възнаграждението, както е редно, и после, той беше хитрец.

Уви! Разбирах! Разбирах много добре това, което старата жена ми каза — със своята смърт Барберен бе отнесъл тайната на моя произход.

Стигнах толкова близо до целта, без да я постигна! Ах, хубавите ми мечти, надеждите ми!

— Не познавате ли никого, на когото Барберен да е казал нещо повече, отколкото на вас? — запитах аз старата жена.

— Барберен не беше толкова глупав да се довери някому. Той беше много мнителен в това отношение.

— А вие не сте ли виждали някой от моето семейство да е идвал при него?

— Никога.

— Някои негови приятели, на които да е говорил за моето семейство?

— Той нямаше приятели.

Хванах се с две ръце за главата. Напразно мислех, нищо не можех да измисля. Впрочем бях толкова развълнуван, така смутен, че не бях в състояние да следя мислите си.

— Получи веднъж писмо — каза старата жена, след като мисли дълго, — препоръчано писмо.

— Откъде?

— Не зная. Раздавачът го предаде лично на него. Не видях марката.

— Това писмо навярно може да се намери.

— Когато почина, претърсихме всичко, което беше оставил тук. О, не от любопитство, разбира се, а само за да съобщим на жена му. Но не открихме нищо. В болницата също не намерили никакви книжа в дрехите му и ако не бил казал, че е от Шаванон, нямало да могат да съобщят на жена му.

— Значи мама Барберен знае?

— Разбира се!

Дълго стоях, без да продумам. Какво да кажа? Какво да питам? Тия жени ми бяха казали всичко, което знаеха. Те не знаеха нищо. А беше напълно ясно, че са направили всичко, за да научат това, което Барберен е криел от тях. Благодарих и тръгнах към вратата.

— Къде отивате? — попита ме старата жена.

— Да се срещна с приятеля си.

— Ах, вие имате приятел?

— Да.

— В Париж ли живее той?

— Не, ние пристигнахме в Париж тая сутрин.

— Тогава знаете ли, ако нямате жилище, можете да останете тук. Ще се чувствувате добре, мога да се похваля с това, и ще бъдете в почтена къща. После, внимавайте, вашите родители ви търсят и като им дотегне да чакат отговор от Барберен, ще се обадят тук, не другаде. Тогава вие ще бъдете тук и ще ги посрещнете. Това е голямо предимство — къде ще ви намерят, ако не бъдете тук? Говоря ви във ваша полза. Колко годишен е приятелят ви?

— Той е малко по-млад от мене.

— Помислете си! Двама младежи на парижките улици! Може да се запознаете с лоши хора! Има хотели, където се навъртат всякакви. Не е тихо като тук. Но кварталът го налага.

Не бях напълно убеден, че кварталът допринасяше за тишината. Във всеки случай хотел „Кантал“ беше една от най-мръсните и най-жалките къщи, които могат да се видят, а през скитническия си живот, изпълнен с приключения, бях виждал много жалки къщи. Но предложението на старата жена трябваше да се обмисли. Впрочем не беше време да бъда придирчив — не бях намерил още семейството си, своето богато семейство, за да се настаня с него в някой от хубавите хотели на булеварда или в хубавата му къща, ако живееше в Париж. В хотел „Кантал“ разходите ни нямаше да бъдат големи, а сега трябваше да мислим за разходите. Ах, имаше право Матиа, като искаше да печелим пари през пътуването ни от Дрьози за Париж! Какво щяхме да правим, ако нямахме седемнадесет франка в джоба си?

— Колко ще ни струва една стая за мене и за приятеля ми? — попитах аз.

— Десет су на ден. Много ли е скъпо?

— Добре, ще се върна довечера с приятеля си.

— Приберете се рано, нощем в Париж е опасно.

Преди да се прибера в хотела, трябваше да намеря Матиа, а имаше още много време до срещата ни. Като не знаех какво да правя, отбих се тъжен в Ботаническата градина и седнах на една самотна пейка. Краката ми бяха като отсечени, а главата замаяна. Ударът беше така внезапен, така неочакван и тежък! Значи щях да изпитам едно след друго всички нещастия и всеки път, щом протегнех ръка, за да се закрепя здраво, клонът, който се надявах да уловя, се счупваше и аз падах — и все така! Не беше ли някаква зла съдба, че Барберен беше умрял точно когато имах нужда от него и че в стремежа си да спечели той беше скрил от всички името и адреса на лицето — на баща ми навярно, — което му беше възложило да ме търси и намери?

Като си мислех така, натъжен, с подути от плач очи, в своето самотно кътче под зелено дърво, което ме закриваше със сянката си, някакъв господин с една жена и с дете, което возеше след тях количка, седнаха на една пейка срещу мене. Тогава повикаха детето, което заряза количката си и се затича към тях с протегнати ръчички. Бащата го прегърна, целуна го по косичката със звучни целувки и го подаде на майката, която на свой ред го целуна няколко пъти на същото място и по същия начин, а детето се заливаше от смях и тупкаше страните на своите родители с пълничките си пухкави ръчички.

Тогава, като видях щастието на родителите и радостта на детето, сълзи бликнаха неволно от очите ми. Не бях целуван така. Сега можех ли да се надявам, че ще ме целуват някога? Хрумна ми една мисъл — взех арфата и тихичко засвирих валс за детето, което отмерваше с крачетата си такта. Господинът дойде при мене и ми подаде дребна сребърна монета, но аз учтиво му отказах.

— Не, господине, моля ви, позволете ми да се порадвам, че съм доставил удоволствие на вашето детенце, което е толкова хубаво.

Тогава той ме изгледа внимателно. Но в същия миг дойде пазач, който въпреки възмущението на господина ми заповяда строго да се махна веднага, ако не искам да бъда задържан, задето съм свирил в градината.

Метнах арфата на рамо и си тръгнах, като извръщах често глава, за да погледна господина и жената, които продължаваха да ме гледат умилени. Рано беше още за срещата ми с Матиа на „Архиерейския мост“ — тръгнах да се скитам по кейовете и гледах реката.

Мръкна. Запалиха фенерите със светилен газ. Тогава тръгнах към черквата „Света Богородица“ — двете й кули се открояваха черни на пурпурния залез. На гърба на черквата намерих пейка и седнах, което ми беше приятно, тъй като краката ми бяха отмалели, сякаш бях бъхтил много дълъг път, и потънах отново в тъжните си мисли. Никога не бях се чувствувал толкова потиснат и уморен. В мен и около мен всичко беше мрачно. В тоя грамаден Париж, пълен със светлина и оживление, се чувствувах по-самотен, отколкото сред полята и горите.