— Знаеш ли за кого мисля сега, когато влизаме в Париж?

— За кого?

— И питаш? За Гарофоли. Ами ако е излязъл от затвора? Когато ми казаха, че е в затвора, не ми дойде наум да попитам за колко време е там. Сега може да е свободен и да се е върнал в жилището си на улица „Лурсин“. Трябва да търсим Барберен на улица „Муфтар“, значи в самия квартал на Гарофоли, под носа му. Какво ще стане, ако случайно ни срещне? Той е мой господар, той ми е вуйчо и може да ме вземе със себе си, без да имам възможност да избягам. Страх те беше да не попаднеш в ръцете на Барберен, разбираш ли колко ме е страх да не попадна в ръцете на Гарофоли? О, бедната ми глава! А боят по главата няма да бъде нищо пред раздялата. Няма да можем да се виждаме вече и тая раздяла чрез моето семейство ще бъде много по-страшна, отколкото чрез твоето. Разбира се, Гарофоли ще иска да те вземе и да те възпита така, както е възпитал учениците си, с камшика. Но ти, ти няма да дойдеш, пък и аз не бих искал да си ми дружина. О, тебе никога не са те били!

Увлечен от своите мечти, и през ум не ми беше минало за Гарофоли. Но всичко, което Матиа ми разказа, беше възможно и нямаше нужда от обяснения, за да разбера на каква опасност бяхме изложени.

— Какво да правим? — попитах го аз. — Да не влизаме ли в Париж?

— Мисля, че ако не дойда на улица „Муфтар“, ще бъде достатъчно, за да избягна неприятната възможност да срещна Гарофоли.

— Добре, не идвай на улица „Муфтар“, ще отида сам. Ще се срещнем някъде довечера в седем часа.

Уговорихме се да се срещнем на „Архиерейския мост“ откъм гърба на черквата „Света Богородица“. И влязохме в Париж.

Като стигнахме „Италианския площад“, се разделихме развълнувани и двамата, сякаш нямаше да се видим вече, и докато Матиа и Капи тръгнаха към Ботаническата градина, аз се запътих към улица „Муфтар“, която беше много наблизо. За пръв път от шест месеца бях сам, без Матиа, без Капи, и в грамадния Париж това ми правеше тягостно впечатление. Но не биваше да се поддавам на това чувство. Нали щях да намеря Барберен, а чрез него — семейството си?

Записал бях на едно листче имената и адресите на наемодателите, при които трябваше да търся Барберен. Но това беше излишна предпазливост, тъй като помнех и имената, и адресите и нямаше нужда да поглеждам листчето — Пажо, Барабо и Шопине.

Пръв се изпречи на пътя ми Пажо, като слизах по улица „Муфтар“. Влязох доста смело в една евтина гостилничка, която заемаше приземния етаж на къща, където се даваха под наем мебелирани стаи. С треперещ глас попитах за Барберен.

— Кой е този Барберен?

— Барберен от Шаванон.

И описах Барберен или поне онзи Барберен, когото видях, когато се завърна от Париж — грубо лице, суров вид, с глава, наведена към дясното рамо.

— Няма такъв. Не го познаваме.

Благодарих и се отбих малко по-нататък, у Барабо — той даваше мебелирани стаи под наем, но продаваше и плодове. Зададох същия въпрос.

В началото беше трудно да ги накарам да ме изслушат. Мъжът и жената бяха заети — той продаваше някаква зелена баница, която режеше с нещо като мистрия, и казваше, че е от спанак, а тя спореше с Някаква купувачка за едно су, което й върнала по-малко. Най-после, като повторих три пъти въпроса си, получих отговор.

— Ах, да! Барберен… Имахме такъв навремето. Преди повече от четири години.

— Преди пет — обади се жената. — Дори ни дължи за една седмица. Къде е този обесник?

Точно това питах и аз. Излязох отчаян и донякъде неспокоен. Оставаше ми само Шопине. Към кого да се обърна, ако той не знае нищо? Къде да търся Барберен?

Шопине беше гостилничар като Пажо и когато влязох в гостилничката, където и готвеше, и раздаваше храна, няколко души бяха насядали по масите.

Попитах самия Шопине, който с лъжица в ръка сипваше супа на клиентите си.

— Барберен не е вече тук — отвърна ми той.

— А къде е? — попитах аз разтреперан.

— А, не зная.

Зави ми се свят. Стори ми се, че тенджерите играеха по печките.

— Къде мога да го намеря? — попитах аз.

— Не каза къде отива.

По лицето ми навярно е било изписано така ясно и трогателно моето огорчение, че един от мъжете, които ядяха на една маса край печката, ме заговори.

— Защо ти е Барберен? — попита ме тон.

Не можех да му отговоря откровено и да му разкажа миналото си.

— Идвам от село, от неговото село, от Шаванш, и му нося вести от жена му. Каза ми, че ще ги намеря тук.

— Ако знаете къде е Барберен — обади се гостилничарят, като се обърна към този, който ме заговори, — можете да кажете на това момче, то навярно не му мисли злото. Нали така, момче?

— О, да, господине!

Надеждата ми се възвърна.

— Барберен трябва да живее сега в хотел „Кантал“ на пасаж „Аустерлиц“. Там беше преди три седмици.

Поблагодарих и излязох. Но преди да отида на пасаж „Аустерлиц“, който мислех, че се намира на края на моста „Аустерлиц“, исках да науча нещо за Гарафоли и да го съобщя на Матиа.

Бях съвсем близо до улица „Лурсин“. Трябваше да направя само няколко крачки, за да намеря къщата, където бях ходил с Виталис. Както в деня, в който отидохме за първи път, някакво старче, същото старче, окачваше парцали по зеленикавата стена на двора, сякаш беше правило само това, откакто го бях видял тогава.

— Господин Гарофоли върна ли се? — попитах го аз.

Старчето ме погледна и започна да кашля, без да отговори. Реших, че трябва да му дам да разбере, че зная къде се намира Гарофоли, иначе нямаше да изкопча нищо от тоя стар вехтошар.

— Още ли е там? — попитах аз самоуверено. — Трябва да му е дотегнало.

— Възможно е, но времето все пак тече.

— За него може би тече по-бавно, отколкото за нас.

Старчето понечи да се засмее на тая шега, но го задави страшна кашлица.

— Знаете ли кога ще се върне? — попитах го аз, когато кашлицата му премина.

— След три месеца.

Гарофоли щеше да лежи още три месеца в затвора, значи Матиа можеше да бъде спокоен, защото за три месеца родителите ми щяха да намерят прекрасно начин да попречат на страшния падроне да предприеме каквото и да било срещу племенника си.

При Шопине преживях за миг жестоко вълнение, но сега надеждата ми се възвърна. Щях да намеря Барберен в хотел „Кантал“.

Без да се бавя повече, тръгнах към пасаж „Аустерлиц“, изпълнен с радост и надежда, и под влияние на тия чувства навярно съм бил напълно готов да простя на Барберен.

Най-сетне той не беше може би толкова лош, колкото изглеждаше — без него навярно щях да умра от глад и студ на „Авеню дьо Бретьой“. Вярно, че ме беше отнел от мама Барберен, за да ме продаде на Виталис, но той не ме познаваше и не можеше да обича дете, което не беше виждал, и после, подтикван бе от нуждата, която много често е лош съветник. Сега ме търсеше, грижеше се за мене и ако намерех родителите си, щях да дължа това на него. Той не заслужаваше отвращението, което хранех към него от деня, в който напуснах Шаванон, воден от Виталис. И на него трябваше да бъда благодарен, ако не от обич и нежност както към мама Барберен, то поне от чувство на справедливост.

През Ботаническата градина от улица „Лурсин“ до пасаж „Аустерлиц“ не е далеч. Скоро стигнах пред хотел „Кантал“, който носеше само името хотел, а в действителност беше къща с жалки мебелирани стаи. Държеше го стара, полуглуха жена, главата на която се тресеше.

Като й зададох постоянния си въпрос, тя сви ръка на тръба, приближи я към ухото си и ме помоли да повторя каквото съм я попитал.

— Малко недочувам — каза тя тихо.

— Искам да видя Барберен, Барберен от Шаванон. Той живее при вас, нали?

Без да ми отговори, тя дигна ръце нагоре така неочаквано, че котката, която спеше на скута й, скочи уплашена на земята.

— Уви! Уви! — каза тя. После ме погледна, като затресе още по-силно глава.

— Да не сте вие момчето? — попита тя.

— Кое момче?

— Момчето, което той търсеше.

Което той търсеше! Сърцето ми се сви, като чух тия думи.