Не можех да се оправдая: ако бях пазил добре, както следваше, ако не бях заспал, те нямаше да излязат, а вълците не биха посмели да ни нападнат в колибата — щяха да стоят далеч, изплашени от огъня.

Исках Виталис да ме хока, искаше ми се дори да ме набие.

Но той не ми казваше нищо, дори почти не ме поглеждаше. Седеше, навел глава над огнището. Навярно мислеше какво ще правим без кучетата. Как ще даваме представления без тях? Как ще живеем?

Предсказанията за утрото се сбъднаха: слънцето блестеше на безоблачното небе и белият сняг отразяваше бледите му лъчи. Гората, печална и мрачна вечерта, сега заслепяваше погледа с блясъка си.

От време на време Виталис пъхаше ръка под одеялото и пипаше Добродушко. Но той не се стопляше и когато се навеждах над него, чувах го как трепери от студ.

Скоро стана ясно, че така няма да стоплим помръзналата кръв в жилите му.

— Трябва да се доберем до някое село — каза Виталис, като стана, — иначе Добродушко ще умре тук. Щастие ще бъде за нас, ако не умре и по пътя. Да вървим!

Затоплих добре одеялото и увих в него Добродушко, а господарят ми го сложи под палтото до гърдите си.

Готови бяхме за път.

— Ето една странноприемница — каза Виталис, — която ни накара да заплатим скъпо гостоприемството, с което ни посрещна.

И като казваше тия думи, гласът му трепереше.

Той излезе пръв и аз тръгнах по стъпките му.

Трябваше да повикаме Капи, който беше останал на прага на колибата и душеше мястото, където другарите му са били нападнати.

Десет минути след като излязохме на главния път, срещнахме една кола и каруцарят ни каза, че след по-малко от час ще влезем в някакво село. Това ни даде сили да ускорим крачките си, но беше трудно и мъчително да се върви в тоя сняг, в който затъвах до кръста.

От време на време питах Виталис как е Добродушко и той ми отговаряше, че продължава да трепери.

Най-после в подножието на един хълм се бялнаха покривите на голямо село. Още малко усилия и щяхме да стигнем.

Нямахме навик да отсядаме в най-добрите странноприемници, в тези, които с богатата си външност обещаваха хубаво легло и вкусна храна. Напротив, спирахме се обикновено на края на селото или в предградията на градовете и избирахме някоя бедна къща, където нямаше да ни изпъдят и нямаше да изпразнят кесията ни.

Но този път не стана така: вместо да се спрем на края на селото, Виталис продължи до една странноприемница, пред която висеше красива позлатена фирма. През широко отворената врата на кухнята се виждаше маса, отрупана с меса, а на голямата печка няколко тенджери от червена мед къкреха весело и изпускаха облачета пара към тавана. От улицата се чувствуваше хубавата миризма на тлъста супа, която дразнеше приятно гладните ни стомаси.

Господарят ми прие вид на „господин“, влезе в кухнята гордо излъчен, с шапка на главата и поиска от стопанина хубаво затоплена стая.

Отначало стопанинът, представителен мъж, не ни и погледна. Но важните светски обноски на моя господар му вдъхнаха уважение и той заповяда на една прислужница да ни заведе.

— Легни си бързо — ми каза Виталис, докато прислужницата палеше огъня.

Останах за миг слисан — защо да си лягам? Предпочитах да бъда на масата, а не в леглото.

— Хайде, бързо! — повтори Виталис.

Трябваше да се подчиня.

На леглото имаше пухена завивка. Виталис ме зави с нея до брадата.

— Гледай да се стоплиш — каза ми той. — Колкото повече се стоплиш, толкова по-добре.

Струваше ми се, че Добродушко имаше по-голяма нужда от мене да се стопли, защото на мене не ми беше никак студено.

Докато лежах неподвижен под завивката и гледах да се стопля, Виталис за голямо учудване на прислужницата въртеше на едната и другата страна бедния Добродушко, сякаш искаше да го опече.

— Стопли ли се? — попита ме след малко Виталис.

— Ще се задуша.

— Точно така трябва.

И той дойде бързо при мене, мушна Добродушко в леглото и ми поръча да го притисна добре до гърдите си.

Бедното животинче, което обикновено беше така вироглаво, когато му налагахме нещо, което не му харесва, сега сякаш беше готово на всичко. Лежеше прилепено до мене, без да помръдне. Не му беше вече студено, телцето му гореше.

Господарят ми беше слязъл в кухнята. Скоро той се върна с чаша топло подсладено вино.

Искаше да накара Добродушко да изпие няколко лъжици от това питие, но той не можеше да си отвори устата.

Гледаше ни тъжно с блестящите си очи, сякаш ни молеше да не го измъчваме.

Същевременно вадеше едната си ръка изпод завивката и я протягаше към нас.

Питах се какво ли означава това движение, което той повтаряше всеки миг. Виталис ми го обясни.

Преди да постъпи в трупата, Добродушко имал белодробно възпаление и му пуснали кръв от ръката. Сега, като се чувствуваше отново болен, той ни протягаше ръката, за да му пуснат пак кръв и да го излекуват, както го бяха излекували първия път.

Не беше ли трогателно?

Виталис бе не само трогнат, но и разтревожен.

Явно беше, че клетият Добродушко е болен, а навярно се чувствуваше дори много болен, щом се отказваше от подсладеното вино, което толкова много обичаше.

— Изпий виното — каза Виталис — и не ставай от леглото. Ще отида да потърся лекар.

Трябва да призная, че и аз обичах подсладено вино, а бях и страшно гладен, тъй че не дочаках да ми повтори нареждането си: изпих чашата и легнах отново под завивката, където, затоплен и от виното, едва не се задуших.

Господарят не се бави много. Скоро се върна с някакъв господин със златни очила — лекарят.

Като се боял, че тази важна особа няма да си развали спокойствието заради някаква си маймуна, Виталис не му казал за какъв болен го вика. Щом ме видя в леглото червен като божур, лекарят дойде при мене, попипа ми челото и каза:

— Възпаление.

И поклати глава с израз, който не предвещаваше нищо добро.

Време беше да му се каже истината, иначе можеше да ми пусне кръв.

— Аз не съм болният — заявих аз.

— Как? Не сте болен? Това дете бълнува.

Без да му отговоря, повдигнах леко завивката и му показах Добродушко, който беше обвил с ръчичка шията ми.

— Той е болният — казах аз.

Лекарят отстъпи две крачки и се обърна към Виталис:

— Маймуна! — извика той. — Да ме безпокоите за една маймуна, и то в такова време!

Помислих, че ще си излезе възмутен.

Но господарят беше опитен човек и не се объркваше лесно. Учтиво и с благороден жест той спря лекаря. После му обясни положението: как беше ни застигнал снегът и как, изплашен от вълците, Добродушко се беше покатерил на дъба, където беше премръзнал от студ.

— Да, болният е маймуна, но каква даровита маймуна! При това е и наш другар, наш приятел! Как да се повери такъв бележит актьор на грижите на един прост ветеринар! Всеки знае, че селските ветеринари са истински магарета. А и всеки знае, че всички лекари, кой повече, кой по-малко, са хора на науката. Така че и в най-затънтеното селце човек може да бъде уверен, че ще намери знание и великодушие, като похлопа на вратата на лекаря. И после, макар че маймуната според естествениците е обикновено животно, тя се приближава толкова до човека, че боледува от същите болести. Не е ли любопитно от научна и лечебна гледна точка да се проучи по какво тези болести си приличат и по какво се различават?

Много умели ласкатели са това италианците! Скоро лекарят се отдръпна от вратата и се приближи към леглото.

Докато господарят ни говореше, Добродушко, който навярно беше познал, че човекът с очилата е лекар, най-малко десетина пъти извади ръчичката си и му я протягаше, за да му пуснат кръв.

— Вижте колко е умна тая маймунка. Знае, че сте лекар, и ви протяга ръка, за да й проверите пулса.

Тези думи склониха напълно лекаря.

— Всъщност — каза той — случаят е може би любопитен.