Какво ли можеше да бъде това положение, за което господарят ми говореше доста често с въздържаност, която си налагаше? Този въпрос възбуждаше любопитството ми и ме караше да се замислям. Ако е бил на високо стъпало на стълбата на живота, както казваше той, защо сега беше на ниско стъпало? Той твърдеше, че аз мога да се издигна, стига да искам, аз, който не бях нищо, който не знаех нищо, който бях без дом и нямах кой да ми помогне. Тогава защо той самият беше слязъл долу?

След като се спуснахме от Овернските планини, стигнахме Карските варовити плата. Така наричат просторните, неравно нагънати равнини, дето се срещат само безплодни пространства и слаби сечища. Няма по-тъжен, по-беден край. И онова, което засилва още повече това впечатление у пътника, е, че почти никъде не вижда вода. Няма реки, няма потоци, няма езера. Тук-таме каменисти пороища, но никаква вода. Водите са нахлули в пропастите и са изчезнали под земята, за да бликнат по-далеч и да образуват реки и извори.

Сред тая равнина, изгорена от сушата, когато минавахме през нея, е разположено голямо село, което се казва Бастид Мюра. Пренощувахме там в плевнята на една странноприемница.

— Тук — ми каза Виталис, като разговаряхме вечерта, преди да си легнем, — тук, в тоя край, и навярно в тая странноприемница се е родил един човек, който причини смъртта на хиляди войници и който, започнал живота си като слуга в конюшня, стана принц и крал. Наричаше се Мюра. Направиха го герой и на негово име нарекоха това село. Познавах го и много често съм разговарял с него.

Неволно го прекъснах:

— Когато беше слуга в конюшня ли?

— Не — засмя се Виталис, — когато беше крал. За пръв път идвам в Бастид, а с него се запознах в Неапол, в двореца му.

— Как, вие сте познавали крал?

Навярно съм възкликнал много смешно, защото господарят ми пак се заля от смях и дълго се смя.

Седнали бяхме на една пейка пред конюшнята, опрели гръб на стената, която още не беше изгубила дневната си топлина. В една голяма смокиня, която простираше клони над нас, щурците свиреха еднозвучната си песен. Пред нас, над покривите, пълната луна, която току-що бе изгряла, бавно се издигаше в небето. Тази нощ за нас беше още по-приятна, защото през деня бе много горещо.

— Искаш ли да спиш? — попита ме Виталис. — Или искаш да ти разкажа историята на крал Мюра?

— О, разкажете ми за краля, моля ви се.

Тогава той ми разказа надълго и широко тази история и ние останахме няколко часа на нашата пейка. Той говореше, а аз бях приковал поглед в лицето му, което луната озаряваше с бледата си светлина. Да, всичко това беше възможно! Не само възможно, но и истина!

Дотогава нямах никаква представа за историята. Кой можеше да ми я даде? Не мама Барберен, разбира се. Тя дори не знаеше какво е история. Тя се беше родила в Шаванон и там щеше да си умре. Нейният ум никога не се беше простирал по-далеч от погледа й. А за нейния поглед цялата вселена се заключаваше в страната, затворена от хоризонта, който се разкриваше от върха Одуз.

Господарят ми беше виждал толкова много неща!

Какъв ли е бил господарят ми на младини? И как ли е станал такъв, какъвто го виждам сега, на старини?

Ще се съгласите, че имаше от какво да се развълнува едно детско въображение, будно, живо и любопитно към чудеса.

Напускаме сухата земя на варовитите плата и ландите и си спомням, че навлизаме във вечнозелена и свежа долина, в долината на Дордон, по която се спускаме бавно, тъй като в богат край и жителите са богати, та даваме много представления: парите падат доста лесно в гаванката на Капи.

Един въздушен мост, лек, сякаш придържан в мъглата от паяжини, се издига над широка река, която влачи бавно ленивите си води — мостът се казва Кюбзак, а реката Дордон.

Град в развалини, с ровове, пещери, кули, а в средата — рухващите зидове на манастир, щурци, които свирят в тук-таме поникналите храсти — това е Сент Емилион.

Но всичко това се смесва смътно в паметта ми, докато веднага изниква друга гледка, поразила я доста силно, щом още пази отпечатъка, който някога е получила, и днес си я представя с всичките й подробности.

Преспахме в доста бедно селце и тръгнахме сутринта на разсъмване. Дълго вървяхме по прашен път и изведнъж пред погледите ни, доста преграждани от пътя, ограден от двете страни с лозя, се разгърна безкрайна шир — сякаш някаква завеса, докосната от вълшебна пръчица, изведнъж изчезна пред нас.

Широка река се виеше бавно около хълма, на който бяхме стигнали, а отвъд тая река се простираха покривите и камбанариите на голям град, пръснати до смъртните очертания на хоризонта. Колко къщи! Колко комини! Някои от тях по-високи и по-тесни, издигнати като колони, бълваха кълба черен дим, който, отвяван своеволно от вятъра, образуваше над града облак тъмна пара. По реката, сред течението й или край редица кейове, се трупаха много кораби — сякаш дървета в гора, те преплитаха един в друг своите мачти, въжета, платна и многоцветните си флагове, развявани от вятъра. Долитаха глухи хъркания, шум от железа и котли, звънтене на чукове и цялата тая врява бе заглушавана от тропота на многобройните коли, които сновяха насам-натам по кейовете.

— Бордо! — ми каза Виталис.

За дете, отрасло като мене, което досега беше виждало само бедните селца в областта Крьоз или няколко градчета, които случайно срещнахме по пътя, това бе приказно.

Спрях се, без да мисля, застанах неподвижен и се загледах пред мене, в далечината, наблизо, всякъде наоколо. Но скоро погледът ми се прикова в една точка — в реката и корабите по нея. И наистина там имаше някакво объркано движение, което будеше още по-силно любопитство, защото не разбирах нищо от него.

Кораби с разперени платна се спускаха по течението на реката, леко наклонени на едната си страна, други плаваха нагоре. Някои стояха неподвижни като острови, а някои се въртяха около себе си, без да се вижда какво ги кара да се въртят. А имаше и други, без мачти, без платна, но с комин, който бълваше в небето кълба дим — те се движеха бързо във всички посоки и оставяха след себе си по жълтеникавата вода бразди бяла пяна.

— Настъпва прилив — ми каза Виталис, като отговаряше, без да съм го питал, на моето учудване. — Има кораби, които пристигат в открито море след далечно плаване: те са изцапани и като ръждясали. Други напускат пристанището. Тези, които виждаш сред реката да се въртят сами около себе си, се отклоняват от котвите си така, че носът им да бъде към прилива. Тези, които сноват, покрити с облаци дим, са влекачи.

Колко необикновени за мене думи! Колко нови представи!

Когато стигнахме моста, който свързва Бастид с Бордо, Виталис не смогваше да отговори на една стотна от въпросите, които му задавах.

Никога досега не бяхме престоявали толкова дълго в градовете, които срещахме по пътя си, защото изискванията на нашето представление ни налагаха да играем всеки ден на различни места, за да имаме нова публика. С актьори като тези, които влизаха в състава на „трупата на именития синьор Виталис“, програмата наистина не можеше да бъде много разнообразна и след като изиграехме „Слугата на господин Добродушко“, „Смъртта на генерала“, „Правдата тържествува“, „Болният взема очистително“ и три или четири други пиеси, беше свършено — нашите актьори изчерпваха всичките си възможности. Налагаше се другаде да повтаряме „Болният взема очистително“ или „Правдата тържествува“ пред зрители, които не бяха гледали тези пиеси.

Но Бордо е голям град, дето публиката лесно се сменява: като се прехвърлим в друг квартал, имахме възможност да даваме по три-четири представления на ден, без да ни викат, както се случи в Каор:

— Все едно и също ли ще гледаме?

От Бордо трябваше да отидем в По. Нашият маршрут ни принуди да прекосим голямата пустиня, която се простира от вратите на Бордо до Пиренеите и се нарича Ландите.