Макар че не приличах вече напълно на мишлето от баснята, което се чудело, възхищавало или плашело от всичко, каквото види, още в началото на това пътуване изпаднах в заблуждение, което разсмя много господаря ми и стана причина да ме подиграва, докато стигнахме в По.

Напуснали бяхме Бордо преди седем или осем дни и след като вървяхме в началото по бреговете на Гарона, изоставихме реката в Лангон и тръгнахме по пътя за Мон дьо Марсан, който навлиза в пустинята. Нямаше вече лозя, нямаше ливади и овощни градини, а само борови гори и зеленика. Скоро къщи се срещаха по-нарядко и бяха по-бедни. После попаднахме сред безкрайна равнина, която се простираше пред нас, докъдето стига погледът, с леки възвишения. Нямаше посеви, нямаше гори: в далечината — сива пръст, а съвсем близо до нас, край пътя, покрит с кадифен мъх — суха зеленика и хилава жълтуга.

— Ето ландите — каза Виталис. — Предстои ни да изминем двадесет — двадесет и пет левги в тая пустиня. Стягай си краката.

Трябваше да си стягам не само краката, но и главата, и сърцето, защото, като върви по такъв път, който сякаш никога няма да свърши, човек е обзет от някаква непреодолима тъга.

Оттогава съм пътувал често по море и винаги когато се намирам сред океана, без да виждам никакво платно наоколо, чувствувам в себе си същата необяснима тъга, която ме обхваща в тая пустинна шир.

Както в океана, очите ни се плъзгаха до забуления в есенни мъгли хоризонт и виждахме само сивата равнина, която се простираше пред нас гладка и еднообразна.

Вървяхме. А погледнехме ли неволно наоколо, струваше ни се, че тъпчехме на едно място, защото гледката беше все една и съща — вечно зеленика, вечно жълтуга, вечно мъхове. После папрати, чиито гъвкави и подвижни листа се огъваха от вятъра, навеждаха се, пак се изправяха, люшкаха се като вълни.

Рядко прекосявахме някоя горичка. Но тия горички не веселяха погледа, както става обикновено. Те се състояха от борики, чиито клони бяха изсечени до върха. По стъблата им имаше дълбоки резки и от тия червени рани смолата им изтичаше на бели, превърнати в кристали сълзи. Когато вятърът извиеше клоните им, те свиреха така жално, сякаш стенеха самите клети, осакатени дървета и се оплакваха от раните си.

Виталис ми беше казал, че вечерта ще стигнем някакво село, където ще можем да преспим.

Но вечерта наближаваше, а по нищо не личеше, че селото е наблизо. Нямаше засети ниви, добитък не пасеше в ландите, а в далечината никакъв дим не показваше, че някъде има къща.

Бяха уморен от пътя, който бяхме изминали от сутринта, а се чувствувах още по-смазан и от някаква обща изнуреност. Това благословено село никога ли нямаше да се появи на края на тоя безкраен път?

Напразно отварях очи и се взирах в далечината — пред мене се разстилаха все ландите, вечните ланди, чиито храсти все повече и повече потъваха в гъстеещия мрак.

Надеждата, че скоро ще стигнем, ни беше накарала да ускорим хода и самият ми господар въпреки навика си да върви продължително се чувствуваше вече уморен и поиска да се спрем и да отпочинем малко край пътя.

Но вместо да седна до него, поисках да се изкача на един малък рид, обрасъл с жълтуга, който се издигаше наблизо, за да видя оттам дали не блещука някаква светлинка в равнината.

Повиках Капи да дойде с мене. Но и Капи беше уморен и си направи оглушки — така постъпваше винаги, когато не му се искаше да ме послуша.

— Страх ли те е? — попита Виталис.

Тези думи ме накараха да не настоявам и тръгнах сам да направя проучването си. Не исках да се излагам на шегите на господаря си, още повече, че никак не ме беше страх. Нощта бе настъпила, безлунна нощ, но с блещукащи звезди, които озаряваха небето и пръскаха светлина в леката мъгла, която погледът пронизваше.

Както вървях и се оглеждах наляво и надясно, забелязах, че мъгливата дрезгавина придава на предметите чудни очертания. Трябваше да се взре човек, за да познае гъсталаците, храстите жълтуга и най-вече няколко дръвчета, които издигаха тук-там сгърчените си стъбла и извитите си клони. Отдалеч тия гъсталаци, жълтугата и дръвчетата приличаха на живи същества от някакъв приказен свят.

Странно явление — сякаш с мрака и ландите се бяха преобразили, като че се бяха населили с тайнствени видения.

Хрумна ми, не зная как, че друг на мое място навярно би се уплашил от тия видения. В края на краищата това беше възможно, щом като Виталис ме запита дали ме е страх. Но като си задавах тоя въпрос, се уверявах, че не ме е страх.

Като се изкачвах по рида, жълтугата ставаше по-гъста, зелениката и папратите — по-високи. Те често надвишаваха главата ми и понякога трябваше да се провирам под тях.

Все пак бързо се изкачих на върха на това малко възвишение. Но напразно се взирах, не съзрях никаква светлинка. Погледът ми се губеше в мрака: виждах само смътни очертания, чудновати сенки, жълтуга, която сякаш протягаше към мене дългите си гъвкави ръце, храсти, които сякаш играеха.

Като не видях нищо, по което да личи, че наблизо има къща, ослушах се да доловя някакъв шум, мучене на крава, кучешки лай.

Стоях известно време, наострил слух, с притаен дъх, за да чувам по-добре, и изведнъж тръпки ме побиха — тишината на ландите ме уплаши. Боях се. От какво? Не знаех. От тишината навярно, от самотата, от мрака. Във всеки случай чувствувах, като че ме дебне някаква опасност.

В същия миг, като се огледах тревожно наоколо, съзрях в далечината някаква грамадна сянка, която се движеше бързо над жълтугата, и същевременно чух шумолене от леко докосвани клони.

Опитах се да си внуша, че страхът ме заблуждава и че онова, което смятам за сянка, е навярно някое дърво, което не съм забелязал в началото.

Но какъв беше тоя шум? Нямаше никакъв вятър.

Клонките, колкото и да са леки, не се люлеят сами, трябваше вятър да повее или някой да ги раздвижи.

Някой? О, не! Тази грамадна черна сянка, която идеше към мене, не може да бъде човек. Това беше някакво животно, което не познавах, или исполинска нощна птица, или пък грамаден паяк с четири тънки пипала, които се открояваха на бледото небе над храстите и папратите.

Положително беше само, че това животно с извънмерно дълги крака напредваше към мене с бързи скокове.

Навярно ме беше видяло и тичаше към мене.

Тази мисъл ми напомни, че трябва да бягам, обърнах се и се спуснах по склона, за да се върна при Виталис.

Но чудно нещо! На слизане вървях по-бавно, отколкото когато се изкачвах. Заплитах се в гъстата зеленика и в жълтугата, спъвах се, закачвах се, спирах се на всяка крачка.

Като се измъкнах от един храст, хвърлих поглед назад. Животното се бе приближило и ме настигаше.

За щастие в ландите нямаше вече храсти и можех да тичам по-бързо през тревите.

Но колкото и да бързах, животното вървеше по-бързо от мене. Нямаше вече защо да се обръщам, чувствувах го зад гърба си.

Не дишах вече, както бях задушен от страх и от лудия бяг. Все пак направих последно усилие и се строполих в краката на господаря си, а в това време трите кучета скочиха изведнъж и залаяха с всичка сила.

Промълвих само една дума и я повтарях несъзнателно:

— Животното! Животното!

Сред кучешкия лай изведнъж чух силен смях. В същото време господарят сложи ръка на рамото ми и ме накара да се обърна.

— Пак ти излезе глупавият — смееше се той. — Я погледни, ако не те е страх.

Смехът повече от думите му ме накара да се съвзема. Осмелих се да отворя очи и проследих с поглед ръката му.

Видението, което ми бе изкарало ума, се беше спряло и стоеше неподвижно на пътя.

Признавам, че отначало пак изпитах отвращение и ужас. Но не бях вече сред ландите, Виталис беше тук, кучетата около мене, не чувствувах вече тревогата на самотата и тишината.

Насърчен, аз вперих в него по-решителен поглед.

Животно ли беше? Човек ли беше?

Имаше тяло, глава и ръце на човек.

Козината, която го покриваше изцяло, и двете дълги сухи лапи, високи пет-шест стъпки, на които стоеше изправено, бяха на животно.