Когато вечерите бяха хубави, аз също имах дейно участие. Тогава вземах арфата, слизах на брега, заставах на известно разстояние зад някое дърво, което ме скриваше в сянката си, и там пеех всичките песни и свирех всички мелодии, които знаех. За Артур беше голямо удоволствие да слуша музика в тихата нощ, без да вижда кой свири. Често ми викаше: „Още!“, и аз повтарях мелодията, която бях изсвирил.

За дете като мене, което познаваше само колибата на мама Барберен и скитничеството по широките пътища със синьор Виталис, това беше един тих и щастлив живот.

Каква разлика между картофите със сол на бедната жена, която ме бе отгледала, и вкусните торти с плодове, сладката, кремовете и сладкишите на госпожа Милиган.

Каква разлика между дългото ходене пеш след господаря в кал и дъжд, под жарко слънце и тази разходка на кораб!

Но за да бъда справедлив към себе си, трябва да кажа, че бях още по-чувствителен към душевното щастие, което намерих в тоя нов живот, отколкото към материалните облаги, които той ми даваше.

Да, хубави бяха сладкишите на госпожа Милиган! Да, приятно беше да не понасяш вече глад, пек и студ! Но колко по-хубави и по-приятни от всичко това бяха за душата ми новите чувства, които я изпълваха!

Два пъти видях да се късат или да се развързват нишките, които ме свързваха с тези, които обичах: първия път — когато бях изтръгнат от мама Барберен, втория — когато ме разделиха с Виталис. И тъй, два пъти останах сам в света, без опора, без подкрепа, без други приятели освен животните ми.

И ето, останал съвсем сам и сред лишения, срещнах хора, които се отнесоха с участие към мене и които обикнах: една жена, хубава, приятна, любезна и нежна жена, и едно дете на моята възраст, което се отнасяше към мене като към брат.

Каква радост, какво щастие за сърце като моето, което имаше толкова голяма нужда от обич!

Колко пъти, като гледах Артур легнал на дъската, блед и тъжен, завиждах на щастието му, аз, пълният със здраве и сили!

Завиждах не на богатствата около него, не на книгите и скъпите му играчки, не на кораба, а на любовта, с която го окръжаваше майка му.

Колко ли щастлив беше той, че го обичаха така и го целуваха по десет-двадесет пъти на ден и че самият той можеше да целува от все сърце тая хубава жена, майка си, до чиято ръка аз едва смеех да се докосна, когато ми я подаваше!

И тогава си казвах тъжно, че никога не ще имам майка, която да ме целуне и аз да я целуна. Може би някой ден пак щях да видя мама Барберен и това щеше да бъде истинска радост за мене, но нямаше вече да мога да й кажа както някога: „Мамо“, защото не ми беше майна.

Сам, щях да бъда вечно сам.

И тая мисъл ме караше да ценя още повече радостта, която изпитвах, като чувствувах, че госпожа Милиган и Артур се отнасят нежно към мене.

Не биваше да бъда много придирчив към своя дял щастие на тоя свят и понеже никога нямаше да имам ни майка, ни брат, ни семейство, трябваше да бъда щастлив, че имам приятели.

Трябваше да бъда и бях напълно щастлив.

Но колкото и приятен да ми беше тоя нов живот, скоро трябваше да се разделя с него и да се върна към предишния си живот.

Времето мина бързо през това пътуване и наближаваше денят, когато господарят ми щеше да излезе от затвора. Това едновременно ме радваше и ме смущаваше.

Колкото се отдалечавахме от Тулуза, тази мисъл все повече и повече ме измъчваше.

Чудесно беше да се пътува така на кораб, без труд и грижи. Но трябваше да се върна и да извървя пеш пътя, който изминахме по вода.

Това нямаше да бъде така чудесно — нямаше да има вече удобно легло, каймак, сладкиши, нямаше да има приятни вечери около масата.

И друго, което ме засягаше още по-дълбоко — трябваше да се разделя с Артур и госпожа Милиган, трябваше да се лиша от тяхната обич, да ги загубя, както загубих вече мама Барберен. Нима трябваше да обичам и да ме обичат само за да бъда грубо разделен от тези, край които бих искал да прекарам живота си! Нищо ли не би могло да ни събере?

Мога да кажа, че тая грижа беше единственият облак в тия светли дни.

Най-после един ден реших да я споделя с госпожа Милиган и да я попитам колко време смята, че ще ми бъде необходимо, за да се върна в Тулуза, тъй като исках да бъда пред вратата на затвора точно когато господарят ми излиза оттам.

Като чу да се говори за заминаване, Артур се развика:

— Не искам Реми да замине!

Отговорих, че не разполагам със себе си, че принадлежа на господаря си, който ме е наел от моите родителя, и че трябва да поема отново службата си при него в деня, когато му потрябвам.

Говорих за родителите си, без да спомена, че те не са ми родни баща и майка, защото в такъв случай трябваше да призная, че съм намерено дете.

— Мамо, трябва да задържим Реми — продължи Артур, който, като изключим ученето, беше господар на майка си и правеше с нея каквото си искаше.

— И аз ще бъда много щастлива, ако Реми остане — отвърна госпожа Милиган. — Вие го обикнахте и аз се привързах към него. Но за да го задържим при нас, са необходими две условия, които не зависят нито от мене, нито от вас. Първото е Реми да има желание да остане при нас…

— О, Реми има желание! — прекъсна я Артур. — Реми, нали не искате да се върнете в Тулуза?

— Второто условие е — продължи госпожа Милиган, без да дочака отговора ми — господарят му да се съгласи да се откаже от правата си над него.

— Да чуем Реми, Реми — прекъсна я пак Артур, като продължаваше да държи на своето.

Разбира се, Виталис беше добър господар за мене и аз му бях благодарен както за грижите, така и за уроците. Но не можеше да става никакво сравнение между живота, който водех при него, и живота, който ми предлагаше госпожа Милиган. Освен това — и аз си го признавах не без известно угризение — не можеше да става никакво сравнение между чувствата, които изпитвах към Виталис, и тези, които ми вдъхваха госпожа Милиган и Артур. Помислех ли за това, казвах си, че не е хубаво от моя страна да предпочитам пред господаря си тия чужденци, които познавах от толкова кратко време. Но тъй беше — обичах нежно госпожа Милиган и Артур.

— Преди да отговори — продължи госпожа Милиган, — Реми трябва да размисли, тъй като аз не му предлагам само удоволствия и разходки, а и работа. Трябва да учи, да се труди, да стои наведен над книгите и да се занимава заедно с Артур. Трябва да сравни тоя живот с волния живот по пътищата.

— Няма какво да сравнявам — заявих аз — и ви уверявам, госпожо, че чувствувам колко ценно е вашето предложение.

— Виждате ли, мамо — викна Артур. — Реми е съгласен.

И започна да ръкопляска. Явно беше, че го избавих от безпокойство, защото, когато майка му спомена за работа и книги, по лицето му се изписа страх. Нямаше ли да откажа? И тоя страх за него, който се ужасяваше от книгите, навярно е бил много голям. Аз за щастие не изпитвах такъв страх и книгите, вместо да ме плашат, ме привличаха. Наистина от много кратко време ми дадоха книги в ръцете и тези, които бях прегледал, ми доставиха повече удоволствие, а не мъка. Тъй че предложението на госпожа Милиган ме правеше много щастлив и аз бях напълно искрен, като й благодарих за нейното великодушие. Ако Виталис се съгласеше, не бих напуснал „Лебед“, не бих се отказал от тоя приятен живот, не бих се разделил с Артур и майка му.

— Сега трябва да получим съгласието на неговия господар — продължи госпожа Милиган. — Ще му пиша да дойде при нас в Сет, тъй като ние не можем да се върнем в Тулуза. Ще му пратя пари за път и като му обясня причините, които не ни позволяват да пътуваме с влака, надявам се, че ще приеме моята покана. Ако се съгласи с предложението ми, ще остане само да се споразумея с родителите на Реми, защото трябва да се допитам и до тях.

Досега целият разговор се развиваше напълно благоприятно за мене, сякаш някаква добра фея ме беше докоснала с вълшебната си пръчица. Но последните думи ме възвърнаха грубо от съня, в който се носех, към тъжната действителност.