— След кестените — продължи учителят — ще си побъбрим и ще ти покажа моята колекция.

Той каза моята колекция по начин, който оправдаваше упрека, отправян му от неговите другари, и навярно никога управител на музей не би вложил повече гордост в тия думи. Впрочем колекцията изглеждаше много богата, поне доколкото аз можех да преценя, и заемаше цялото жилище — малките образци бяха наредени на полици и на маси, а големите лежаха на пода. От двадесет години той събирал всичко интересно, което намирал през време на работата си, и понеже рудниците в басейна на Сер и на Дивон са богати с вкаменени растения, той имаше редки образци, които биха ощастливили всеки геолог и естественик.

Учителят бързаше също така да поговори с мене, както аз бързах да го чуя, и кестените скоро се свършиха.

— Понеже поиска да знаеш какво са каменните въглища — започна той, — слушай, ще ти го обясня горе-долу и с малко думи, за да бъдеш в състояние да разгледаш колекцията ми, която ще ти обясни това по-добре от мене, защото, макар че ми викат учителя, аз не съм учен — много нещо ми липсва. Земята, на която живеем, не всякога е била такава, каквато е сега. Тя е минала през няколко състояния, които са били променени от тъй наречените видоизменения на земното кълбо. Някога нашата страна е била покрита с растения, които виреят сега само в топлите страни, като папратовидните дървета. После настанала промяна и тая растителност била заменена с друга, съвсем различна, която пък на свой ред била заменена с трета, и това продължавало непрестанно хиляди, може би милиони години. Натрупването на растения и дървета, които са гниели и са се напластявали едни върху други, е дало каменовъглените залежи. Не ме гледай недоверчиво, след малко ще ти покажа в колекцията си няколко парчета въглища и главно множество камъни, взети от пластовете, които ние наричаме стена или таван от галерията — всички те носят отпечатъците на тия растения, запазени, както се запазват растения в хартиените листа на хербарий. И тъй, въглищата са се образували, както ти казах, от натрупването на растения и дървета: с други думи, въглищата са само изгнили и слегнали се дървета. Ще ме попиташ как е станало това натрупване. Това е по-трудно за обяснение и мисля, че дори на самите учени още не им е съвсем ясно, тъй като има разногласия между тях. Едни мислят, че всички тия растения, повлечени от водите, са образували в моретата грамадни салове, които са заседнали тук-таме, носени от теченията. Други казват, че залежите въглища се дължат на спокойното натрупване на растения — явили се едно след друго, те са били затрупани на самото място, където са расли. И тук учените са правили изчисления, от които ще ти се замае главата: открили са, че един хектар дърва в гората, нарязани и положени на земята, образуват пласт дърва, дебел само осем милиметра. Превърнат във въглища, този пласт дърва ще стане само два милиметра. А в земята има каменовъглени пластове, дебели двадесет-тридесет метра. Колко време е било необходимо, за да се образуват тия пластове? Разбираш много добре, нали, че едно бранище не расте за ден-два. Необходими са му стотина години, за да се развие. За да се образува каменовъглен пласт, дебел тридесет метра, значи е необходимо да израстат едно след друго на едно и също място пет хиляди бранища, с други думи, необходими са петстотин хиляди години. Това е вече поразителна цифра, нали, и все пак не е точна, защото дърветата не се редуват едно след друго с такава равномерност. Те растат и умират за повече от сто години, а когато един род замества друг, необходими са редица преобразования и промени, докато този пласт разложени растения бъде в състояние да изхранва друг пласт. Виждаш, че петстотин хиляди години не са нищо и че навярно са необходими още много повече. Колко? Не зная и не човек като мене може да определи това. Исках само да ти дам слаба представа какво са каменните въглища, за да бъдеш в състояние да разгледаш колекцията ми. А сега да я разгледаме.

Посещението трая до късно през нощта, тъй като при всяко камъче, при всеки отпечатък от растение учителят започваше отново своите обяснения, така че накрая започнах да разбирам горе-долу това, което ме беше учудило толкова много в самото начало.

На другата сутрин се срещнахме пак в рудника.

— Е? — попита чичо Гаспар. — Доволен ли си от момчето, учителю?

— Да, то има уши, а се надявам, че скоро ще има и очи.

— А засега нека има ръце — забеляза чичо Гаспар.

И ми подаде един клин, за да му помогна да откърти къс въглища, който бе подхванал отдолу — въглекопачите карат возачите да им помагат.

Бях откарал вагонетката си за трети път до шахтата „Света Алфонсина“, когато чух откъм шахтата странен шум, ужасно бучене, каквото не бях чувал никога, откакто работех в рудника. Свличане ли беше или общо срутване? Ослушах се. Бученето продължаваше, като отекваше от всички страни. Какво означаваше това? Първо се уплаших и мислех да избягам по стълбите. Но вече се бяха подигравали толкова често с моите страхове, че ме досрамя и останах. Навярно някакъв взрив в рудника или вагонетка падаше в шахтата, или може би чисто и просто насипи се свличаха в коридорите.

Изведнъж стадо плъхове мина между краката ми тичешком, като конен ескадрон, който бяга. После ми се стори, че чувам странен шум по пода и стените на галерията с клокочене на вода. Мястото, където бях застанал, бе напълно сухо и този шум беше необясним.

Взех лампата си, за да видя, и я наведох надолу.

Наистина беше вода. Идеше откъм шахтата и се изкачваше в галерията. Тоя страхотен шум, това бучене значи се дължеше на вода, която нахлуваше в рудника. Зарязах вагонетката на релсите и се втурнах в забоя.

— Чичо Гаспар, в рудника има вода!

— Пак дърдориш глупости!

— Пробила се е дупка под Дивон! Да бягаме!

— Остави ме намира!

— Чуйте сам.

Гласът ми беше толкова развълнуван, че чичо Гаспар се ослуша с вдигната кирка. Същият шум продължаваше, все по-силен, по-зловещ. Нямаше никакво съмнение — вода нахлуваше.

— Бягай бързо — викна ми той, — има вода в рудника!

И като продължаваше да вика „има вода в рудника“, чичо Гаспар грабна лампата, защото това е винаги първото движение на миньора, и се спусна в галерията.

Не бях направил и десет крачки и забелязах учителя, който също слизаше в галерията, за да разбере какъв беше шумът, който го беше поразил.

— Има вода в рудника! — извика чичо Гаспар.

— Дивон е пробил дупка — добавих аз.

— Ама че си глупав!

— Бягайте! — викна учителят.

Водата бързо се беше изкачила в галерията, сега стигаше до коленете ни и едва вървяхме.

Учителят се спусна след нас и тримата викахме, като минавахме край забоите:

— Бягайте! В рудника има вода!

Водата се издигаше с бясна бързина. За щастие не бяхме много далеч от стълбите, иначе никога не бихме могли да се доберем дотам. Учителят стигна пръв, но се спря.

— Качете се първо вие — каза той. — Аз съм най-старият, а и съвестта ми е чиста.

Не беше време да си разменяме учтивости. Чичо Гаспар пое пръв, аз след него и учителят подир нас — а доста далеч зад него вървяха няколко работници, които ни бяха настигнали. Никога четиридесетте метра, които деляха втория хоризонт от първия, не бяха изминавани с такава бързина. Но преди да стигнем последното стъпало, отгоре ни заля струя вода и угаси лампите — истински водопад!

— Дръжте се здраво! — викна чичо Гаспар.

Той, учителят и аз се заловихме здраво за стъпалата, за да се задържим. Но тези, които идеха след нас, бяха повлечени и положително, ако имахме да изкачваме повече от десетина стъпала, и ние щяхме да бъдем повалени, защото в миг водопадът се беше превърнал в порой. И да стигнехме първия хоризонт, нямаше да се спасим, защото трябваше да изминем още петдесет метра, за да излезем, а и в тая галерия имаше вода, беше тъмно, лампите бяха угасени.