След стълбата имаше стълбички, след стълбичките — друга стълба.

— Ето ни на първия хоризонт — рече чичо Гаспар.

Намирахме се в сводеста галерия с отвесни стени.

Стените бяха иззидани. Сводът беше малко по-висок от човешки ръст, но имаше места, където трябваше да се навеждаме, за да минем, или защото таванът се беше снишил, или защото почвата се беше издигнала.

— Това е от налягането на почвата — обясни ми чичо Гаспар. — Понеже планината е издълбана навсякъде и има празни пространства, пластовете искат да се слегнат и когато натежат много, разрушават галериите.

На земята имаше железопътни релси и по дължината на галерията течеше малък ручей.

— Този ручей се събира с други, които като него се образуват от водата, която се изцежда, и заедно се вливат в един водосборен кладенец. Машината трябва да изхвърля всеки ден хиляда– хиляда и двеста кубически метра вода в Дивон. Ако спре, рудникът скоро ще бъде залян. Впрочем сега сме точно под Дивон.

И понеже неволно се сепнах, той прихна да се смее.

— На петдесет метра дълбочина няма опасност да ти се излее в шията.

— Ами ако се пробие дупка?

— Ха, дупка! Галериите минават по няколко пъти под реката. В някои рудници има опасност от наводнения, но не тук. Стига ни газът гризу, стигат ни срутванията и взривовете.

Когато стигнахме на работното си място, чичо Гаспар ми показа какво трябва да правя и когато вагонетката ни бе пълна с въглища, той я забута заедно с мене, за да ми покаже как трябва да я закарам до шахтата и да се отбивам, за да давам път на други возачи, които идват насреща ми.

Той имаше право, като казваше, че занаятът не е много труден, и за няколко часа не станах много сръчен, но поне вършех работа. Липсваха ми само умение и навик, без които в никой занаят никога не се сполучва, и бях принуден да ги замествам криво-ляво с повече усилия, поради което вършех по-малко полезна работа, а повече се уморявах.

За щастие животът, който водех от няколко години, и особено тримесечното ми пътуване ме бяха калили. Тъй че не се оплаквах и чичо Гаспар заяви, че съм добро момче и че един ден ще стана добър миньор.

Наистина имах голямо желание да сляза в рудника, но никак не ми се искаше да остана там — бях полюбопитствувал, но нямах никакво влечение.

За да живееш под земята, са необходими особени качества, които аз нямах. Трябва да обичаш тишината, самотата, съсредоточеността. Трябва да стоиш дълги часове, дълги дни вглъбен в мислите си, без да размениш нито дума, без никакво развлечение. А аз не бях никак привикнал към това, тъй като бях водил скитнически живот, вечно на път, с песен на уста. Тъжни и печални ми се струваха часовете, през които бутах вагонетката в мрачните галерии, осветени само от моята лампа, без да чувам друг шум освен далечния грохот на вагонетките, клокоченето на водата в ручеите и от време на време взривовете, които с избухването си в тая гробна тишина я правеха още по-тежка и по-зловеща.

Понеже спускането и излизането от рудника е трудна работа, миньорите остават там целия дванадесетчасов ден и не се изкачват, за да се хранят вкъщи, а ядат в шахтата.

До шахтата на чичо Гаспар имах за съсед един возач, който не беше дете като мене и като другите возачи, а напротив — старец с бяла брада. Като казвам бяла брада, трябва да разбирате, че тя беше бяла само в неделя, в деня на основното миене, защото в понеделник започваше да сивее, а в събота беше вече напълно черна. И тъй, той беше над шестдесетгодишен. Някога, на младини, бил крепач, тоест дърводелец, натоварен да слага и да поддържа в добро състояние гредите, които подпират галериите. Но при едно срутване трите му пръста били смазани и бил принуден да се откаже от занаята си. Дружеството, при което работел, му отпуснало малка пенсия, защото пострадал, като спасявал трима свои другари. Няколко години живял с тая пенсия. После дружеството изпаднало в несъстоятелност и той останал без доходи, без работа и тогава постъпил като возач в рудника Трюйер. Наричаха го учителя, защото знаеше много неща, които въглекопачите, пък и самите майстори миньори не знаеха, и разказваше всичко на драго сърце, горд с познанията си.

Запознахме се през време на яденето и той бързо ме обикна. Аз го разпитвах разпалено, той беше приказлив и станахме неразделни. В рудника, където обикновено се говори малко, ни нарекоха бъбриците.

От разказите на Алекси не бях научил всичко, което исках да зная, а и отговорите на чичо Гаспар не ме задоволяваха, защото, когато го попитвах: „Какво са каменните въглища?“, той винаги ми отговаряше: „Въглища, които се намират в земята“.16

Този отговор на чичо Гаспар за каменните въглища и други от тоя род не беше достатъчен за мене, тъй като Виталис ме беше научил да не се задоволявам толкова лесно. Когато зададох същия въпрос на учителя, той ми отговори съвсем другояче.

— Каменните въглища — ми каза той — не са нищо друго, а дървени въглища. Вместо да слагаме в огнищата си сегашни дърва, превърнати във въглища от хора като мене и тебе, слагаме дърва, които са расли в някогашни гори и са превърнати във въглища от природните сили, искам да кажа, от пожарите, вулканите и естествените земетръси.

И понеже го гледах учуден, добавяше:

— Днес нямаме време да говорим за това, трябва да бутаме вагонетките, но утре е неделя, ела да ме видиш. Ще ти обясня всичко у дома. Имам там парчета въглища и скали, които събирам от тридесет години, и те ще ти дадат възможност да видиш с очи това, което ще чуеш. Наричат ме с насмешка учителя, но ще се увериш, че учителя го бива за нещо. Животът на човека не е целият в ръцете му, а и в главата му. На твоите години и аз бях любопитен като тебе. Живеех в рудника и исках да зная това, което виждах всеки ден. Разпитвах инженерите, когато бяха склонни да ми отговарят, и четях. След злополуката имах достатъчно свободно време и го използувах в учение. Когато човек има очи, за да гледа, и постави на тези очи очилата, които му дават книгите, започва да вижда много неща. Сега нямам много време за четене, пък нямам и пари да си купувам книги, но още имам очи и ги отварям на четири. Ела утре. Ще ми бъде приятно да те науча да гледаш около себе си. Не се знае какво може да покълне от една дума, паднала в плодородно ухо. Като развеждах в рудниците Бесеж един голям учен по име Брониар и като го слушах какво говори през издирванията си, ми хрумна да се уча и днес зная малко повече от нашите другари. До утре.

На другия ден казах на чичо Гаспар, че ще отида при учителя.

— Ха — засмя се той, — намерил е на кого да приказва! Върви, момчето ми, щом те тегли сърцето. Най-сетне вярвай, каквото искаш. Само че, ако научиш нещо от него, не се възгордявай. Ако не беше горд, учителят щеше да бъде добър човек.

Учителят не живееше както повечето миньори в самия град, а недалеч от града, в тъжна и безплодна местност, наречена Пещерите, защото наоколо се намират много пещери, издълбани от самата природа в лоното на планината. Живееше у една стара жена, вдовица на миньор, умрял при някакво срутване. Тя самата беше наемателка, но му беше дала под наем нещо като изба, в която на най-сухото място той беше поставил леглото си; това не значи, че мястото беше много сухо, тъй като по дървените крака на леглото растяха гъби. Но за един миньор, свикнал да живее с крака във влагата и всеки ден да капе по тялото му вода, това беше незначителна подробност. Като наемал това жилище, важното за него било да бъде близо до планинските пещери, където да прави издирванията си и главно, да може да подреди, както си иска, колекцията си от парчета каменни въглища, камъни с отпечатъци от животни и растения и вкаменелости.

Когато влязох, той ме посрещна радостно.

— Поръчах ти печени кестени — каза той. — Младежта има уши и очи, но има и гърло и най-доброто средство да й бъдеш приятел е да задоволяваш всичко едновременно.

Печените кестени, натопени в бяло вино, са на голяма почит в Севените.