Виталис беше предвидлив човек и не тръгваше на път без храна. Във войнишката раница, която носеше на гърба си, имаше голяма пита хляб, която раздели на четири.

Тогава видях за пръв път как поддържаше ред и послушание в трупата си.

Докато се скитахме от врата на врата да дирим подслон, Зербино бе влязъл в някаква къща и веднага излезе оттам с кора хляб в устата. Виталис му каза само:

— Ще видим тая работа, Зербино! Довечера!

Забравил бях за тази кражба, когато видях при подялбата на хляба как Зербино бе подвил виновно опашка.

Седнали бяхме върху два наръча папрат — аз и Виталис — един до друг, Добродушко — между двама ни. Трите кучета се бяха наредили пред нас — Капи и Долче, вперили поглед в господаря си, Зербино — забил муцуна в земята, с клепнали уши.

— Крадецът да излезе от редицата — строго заповяда Виталис — и да отиде в оня ъгъл. Ще си легне, без да вечеря.

Зербино веднага напусна мястото си, запълзя и се скри в ъгъла, който му бе посочил господарят му. Мушна се цял в купчинка папрат и не го видяхме вече. Но го чувахме как въздиша жално, с леко, сподавено скимтене.

Като наказа Зербино, Виталис ми подаде моето парче хляб и както ядеше от своето, раздели на малки залци между Добродушко, Капи и Долче парчетата, определени за тях.

През последните месеци, които прекарах у мама Барберен, никак не бях глезен, но промяната ми се видя тежка.

Ах, колко вкусна би ми се сторила топлата супа, която мама Барберен ни вареше всяка вечер, макар и без масло!

Колко приятно щеше да ми бъде край огъня! С какво щастие бих се мушнал в постелята си и бих се завил до носа!

Уви! Не можеше да става дума ни за постеля, ни за завивки и трябваше дори да се чувствуваме много щастливи, че сме намерили папрат да си легнем!

Капнал от умора, с крака, изранени от дървените обувки, треперех от студ в мокрите си дрехи.

Беше се стъмнило съвсем, ала и през ум не ми минаваше да спя.

— Зъбите ти тракат — обади се Виталис. — Студено ли ти е?

— Малко.

Чух го, че отваря раницата си.

— Нямам кой знае колко много дрехи — каза той, — но вземи тая суха риза и тая жилетка и се увий добре в тях, като съблечеш мокрите си дрехи. После се мушни в папратта, скоро ще се стоплиш и ще заспиш.

Но аз не се стоплих така бързо, както мислеше Виталис. Дълго се въртях насам-натам в папратената си постеля и бях толкова измъчен и толкова нещастен, че не можех да заспя.

Все тъй ли щеше да бъде занапред всеки ден? Да вървя без почивка в дъжда, да спя в плевни, да треперя от студ, да вечерям само парче сух хляб, без да има кому да се оплача, кого да обичам, без мама Барберен!

Както размислях тъжен, с наболяло сърце и просълзени очи, почувствувах, че по лицето ми премина топъл лъх.

Прострях ръка и напипах пухкавата козина на Капи.

Той се беше приближил тихо до мене, пропълзял предпазливо по папратта, и ме душеше. Леко сумтеше. Дъхът му галеше лицето и косите ми.

Какво ли искаше?

Легна бързо на папратта, съвсем близо до мене, и почна нежно да ми ближе ръката.

Трогнат от тази милувка, аз се понадигнах и го целунах по студения нос.

Той изскимтя леко, после сложи бързо лапата си в ръката ми и не мръдна вече.

Тогава забравих умората и тъгата си. Свитото ми гърло се отпусна и си отдъхнах: не бях вече сам — имах си приятел.

На следния ден тръгнахме рано на път.

Не валеше вече. Небето беше ясно и благодарение на сухия вятър, който бе духал през нощта, нямаше много кал. Птиците пееха весело в храстите край пътя, а кучетата скачаха около нас. От време на време Капи се изправяше на задните си лапи, излайваше два-три пъти в лицето ми и аз разбирах много добре какво означава тоя лай.

— Смелост, смелост! — казваше Капи.

Той беше много умно куче, което разбираше всичко и умееше да прави тъй, че и него да го разберат. Много често чувах да казват, че му липсвал само говор. Но аз никога не съм мислил така. Само в опашката му имаше повече ум и красноречие, отколкото в езика или в очите на много хора. Във всеки случай говорът между нас двамата винаги е бил излишен. Още в първия ден веднага се разбрахме.

Никога не бях излизал от нашето село и бях любопитен да видя град.

Но трябва да си призная, че Юсел никак не ме порази. Към неговите стари къщи с кулички, които са несъмнено цяло щастие за археолозите, аз останах напълно равнодушен.

Всъщност онова, което търсех аз в тия къщи, съвсем не беше тяхната красота.

Една мисъл изпълваше ума ми и премрежваше очите ми или поне позволяваше им да виждат само едно — обущарски дюкян.

Моите обуща, обущата, които ми бе обещал Виталис — настъпил беше часът да ги обуя.

Къде беше благословеното дюкянче, в което щяхме да ги купим?

Това дюкянче търсех аз. Всичко останало — кулички, островърхи арки, колони — ми беше съвсем безразлично.

И затова единственият ми спомен от Юсел е едно мрачно, задимено дюкянче до самия пазар. Отпред на витрината бяха изложени стари пушки, една дреха с галони по шевовете и със сребърни еполети, много лампи и кошове, пълни с железария, предимно с катинари и ръждясали ключове. Трябваше да слезем три стъпала, за да влезем вътре, и тогава попаднахме в голяма зала, където слънчевата светлина навярно никога не е прониквала, откакто са поставили покрив на къщата.

Как можеше такова хубаво нещо като обущата да се продава в такова отвратително място?

Но Виталис знаеше какво прави, като влезе в този дюкян, и скоро имах щастието да надяна на краката подковани обуща, които тежаха поне десет пъти повече от моите дървени обувки.

Щедростта на моя господар не се свърши с това. След обущата той ми купи дрешка от синьо кадифе, вълнен панталон и плъстена шапка, с една дума — всичко, което ми беше обещал.

Кадифе за мене, който винаги бях носил само платно! Обуща! Шапка! А досега за шапка ми беше служила само косата! Ясно, той беше най-добрият човек на света, най-щедрият и най-богатият!

Вярно, че кадифето беше поизтъркано, а вълната — съвсем извехтяла, вярно е също, че беше много трудно да се познае какъв е бил първоначалният цвят на шапката, толкова дъжд я беше валял и толкова прах беше събирала! Но заслепен от толкова разкош, аз бях безчувствен към несъвършенствата, които се криеха под неговия блясък.

Бързах да облека тия хубави дрехи Но преди да ми ги даде, Виталис така ги преправи, че се зачудих и ми стана мъчно.

Като се прибрахме в странноприемницата, той извади ножица от раницата си и отряза крачолите на моя панталон до коленете.

Понеже го гледах с уплашени очи, той ми каза:

— Правя това с една-едничка цел — да се различаваш от другите. Ние сме във Франция и те обличам като италианец. Ако отидем в Италия, което може да се случи, ще те облека като французин.

Но това обяснение не прекъсна учудването ми и той продължи:

— Какво сме ние? Артисти, нали? Комедианти, които още с външността си трябва да възбудят любопитство. Мислиш ли, че ако отидем сега на площада, облечени като граждани или селяни, ще накараме хората да ни гледат и да се спират около нас? Не, нали? Знай, че в живота външният вид е понякога необходим. Жалко, но няма какво да се прави.

Ето как от французин, какъвто бях сутринта, преди да мръкне, станах италианец.

Панталонът ми стигаше до коленете и Виталис кръстоса чорапите ми по целия крак с червени ленти. На шапката ми върза други панделки и я украси с китка изкуствени цветя.

Не зная какво биха казали другите за мене, но за да бъда откровен, трябва да заявя, че намирах себе си прекрасен и навярно е било така, защото моят приятел Капи, след като ме разглежда продължително, ми подаде доволен лапата си.

Много ми беше приятно, че Капи одобри моята премяна, още повече че докато обличах новите си дрехи, Добродушко беше застанал пред мене и повтаряше всичките ми движения, като ги преувеличаваше. Когато се облякох, той сложи ръце на хълбоците си, отметна глава назад и почна да се смее с леки подигравателни крясъци.