Като свърши разпитът на свидетелите, съдията ме попита имам ли да кажа нещо, като ме предупреди, че мога да не говоря, ако не желая. Отговорих, че съм невинен и че се осланям на справедливостта на съда. Тогава съдията накара да прочетат протокола на показанията, които току-що чух, после обяви, че ще бъда прехвърлен в затвора на графството, докато се вземе решение дали ще бъда изправен пред углавния съд. Углавният съд! Строполих се на пейката си. Ах защо не послушах Матиа!

Едва дълго време след като ме бяха върнали в затвора, успях да си обясня защо не ме оправдаха — съдията искал да дочака арестуването на тези, които са влизали в черквата, за да види дали не съм техен съучастник. Попаднали били в дирите им, каза прокурорът. И тъй, скоро щях да изживея мъката и позора да се явя на подсъдимата скамейка заедно с тях. Кога щеше да стане това? Кога щях да бъда прехвърлен в затвора на графството? Какъв беше тоя затвор? Къде се намираше той? По-грозен ли беше от този, в който се намирах сега?

Имаше какво да се мисли по тия въпроси и времето мина по-бързо, отколкото снощи. Не бях вече обзет от трескаво нетърпение. Знаех, че трябва да се чака. И ту се разхождах, ту сядах на пейката и чаках.

Малко преди да мръкне, чух звуци от корнет в познах по свиренето Матиа. Доброто момче искаше да ми каже, че мисли за мене и че бди. Звуците долитаха иззад стената, която се издигаше срещу прозореца ми. Явно беше, че Матиа се намираше зад стената, на улицата, и ни делеше кратко разстояние, само няколко метра. За нещастие очите не могат да пробиват камъните. Но ако погледът не минава през стените, звукът минава през тях. Звуците на корнета се смесваха с шум от стъпки и неясен говор и разбрах, че Матиа и Боб навярно дават представление.

Защо бяха избрали това място? Дали защото разчитаха на добър сбор, или пък искаха да ме предупредят за нещо? Изведнъж чух ясен глас, гласа на Матиа, да вика на френски: „Утре призори!“ И корнетът засвири още по-силно.

Нямаше нужда да напрягам много ума си, за да разбера, че Матиа не отправяше думите „утре призори“ към своята английска публика, а към мене. Но затова пък не беше толкова лесно да се отгатне какво означаваха те и пак си зададох редица въпроси, на които ми беше невъзможно да намеря разумен отговор.

Само едно обстоятелство беше ясно и определено — утре призори трябваше да съм буден и да бъда нащрек. Дотогава трябваше да се въоръжа само с търпение, ако можех. Веднага щом мръкна, легнах в койката си и се опитах да заспя. Чух на няколко пъти околните часовници да отмерват последователно часа и накрая сънят ме грабна и ме отнесе на крилете си. Когато се събудих, беше тъмна нощ, звездите блестяха на мрачното небе и не се чуваше никакъв шум. Навярно нямаше да съмне скоро. Седнах пак на пейката и не смеех да ходя от страх да не привлека вниманието, ако случайно тъмничарят мине на проверка, и зачаках. Скоро един часовник удари три пъти — събудил се бях много рано. Но не смеех да заспя, пък мислех, че дори да бих искал, нямаше да мога — бях много трескав, много неспокоен.

Единственото ми развлечение беше да броя ударите на часовниците. Но колко дълги ми се виждаха петнадесетте минути, които деляха един удар от друг — толкова дълги, че понякога си мислех, че не съм чул кога часовникът е ударил или че е повреден!

Облегнат на стената, бях вперил очи в прозореца. Стори ми се, че звездата, която следях, потъмня и че небето леко побледня.

Съмваше. В далечината пропяха петли.

Станах и отидох на пръсти да отворя прозореца. Не беше лесна работа да не го оставя да изскърца, но в края на краищата леко и най-вече бавно успях да се справя. Какво щастие, че килията се намираше в стара ниска зала, превърната в затвор, и смятаха, че желязната решетка, ще пази затворниците, защото, ако прозорецът не се беше отворил, нямаше да мога да отговоря на повика на Матиа. Но не беше достатъчно да се отвори прозорецът — оставаше решетката, оставаха и дебелите стени и обкованата с желязо врата. Лудост беше да се надявам на свобода и все пак се надявах.

Звездите ставаха все по-бледи и по-бледи и утринният хлад ме прониза. Но не се помръднах от прозореца, стоях там прав, слушах и гледах, без да зная какво трябва да гледам и слушам. Грамадно бяло було покри небето и предметите на земята започнаха да се открояват почти ясно. Това беше утрото, за което ми каза Матиа. Слушах, като сдържах дъха си, но чувах само ударите на сърцето си.

Най-после ми се стори, че долавям драскане по стената, но понеже преди това не бях чул никакви стъпки, помислих, че съм се излъгал. Вслушах се. Драскането продължи. После изведнъж над стената се подаде глава. Веднага видях, че не е Матиа, и макар че беше още тъмно, познах Боб. Той ме видя прилепен към желязната решетка.

— Шт! — каза той съвсем тихо.

И ми махна с ръка — стори ми се, че това означава да се дръпна от прозореца. Без да разбирам, се подчиних. Тогава ми се стори, че в другата си ръка държи дълга тръба, блестяща, сякаш беше от стъкло. Поднесе я към устните си. Разбрах, че е цев, през която се духат дребни предмети. Чух духане и в същото време видях как някаква бяла топчица прелетя и падна в краката ми. В миг главата на Боб изчезна зад стената и не чух повече нищо.

Спуснах се към топчицата. Тя беше от тънка хартия, плътно увита около една сачма. Стори ми се, че на хартията са написани някакви букви, но още не беше достатъчно светло, за да ги прочета — трябваше да чакам да съмне. Затворих внимателно прозореца и бързо си легнах в койката, като стисках хартиената топчица в ръка.

Бавно, много бавно за моето нетърпение се зазори и накрая розова светлина се плъзна по стените. Отвих хартията и прочетох:

Спасен! Нямаше да се явя пред углавния съд! Нямаше да видя какво ще се случи там! Ах, милият Матиа, добрият Боб! Уверен бях, че той подпомага така великодушно Матиа: „Ще те чакаме там със здрав кон“. Матиа не можеше да състави съвсем сам своя план. И препрочетох бележката: „Четиридесет и пет минути след заминаването. Насипът вляво. Да паднеш на краката си.“ Да, разбира се, ще се хвърля смело, дори да се убия. По-добре да умреш, отколкото да те осъдят като крадец. Ах, колко добре измислено беше всичко това: „След два дена ще бъдем във Франция!“

Но моята радост бе засенчена от една мрачна мисъл — ами Капи? Но скоро отблъснах тая мисъл. Не беше възможно Матиа да изостави Капи. Щом е намерил начин да ми помогне да избягам, навярно се беше погрижил и за Капи. Препрочетох още два-три пъти бележката, после я сдъвках и я глътнах. Сега ми оставаше само да заспя спокойно и така се постарах, че се събудих чак когато тъмничарят ми донесе храна.

Времето изтече доста бързо и на следния ден следобед един полицай, когото не познавах, влезе в килията и ми каза да го последвам. С удоволствие видях, че беше около петдесет годишен и не изглеждаше особено пъргав.

Всичко стана, както беше наредил Матиа, и когато влакът тръгна, седях до вратичката, през която се бях качил, с гръб към посоката на влака. Полицаят седеше срещу мене. Бяхме сами в купето.

— Говорите ли английски? — попита ме той.

— Малко.

— А разбирате ли?

— Горе-долу, когато не се говори много бързо.