— Слушай, момчето ми, ще ти дам един добър съвет: не хитрувай пред съда, признай си в ще спечелиш благоволението на всички. Няма нищо по-неприятно от това, да имаш работа с хора, които отричат очевидни неща. Човек е най-благосклонен и добър към онези, които си признават. И така, ти ще ни кажеш как е станало всичко и ще ти дам една крона. Ще видиш как парите ще облекчат положението ти в затвора.

Готов бях да възразя, че няма какво да признавам, но разбрах, че най-добре за мене ще бъде да спечеля благоволението на тоя полицай, както той самият се изрази, и не отвърнах нищо.

— Помисли — продължи той — и когато видиш в затвора, че съветът ми е добър, накарай да ме повикат, защото не бива да признаваш на първия срещнат, а на онзи, който се грижи за тебе, а аз съм напълно готов да ти услужа.

Кимнах в знак на съгласие.

— Кажи да повикат Долфее. Ще запомняш името ми, нали?

— Да, господине.

Облегнал се бях на вратичката, чието стъкло беше свалено. Поисках му разрешение да гледам местността, през която минаваме, и понеже той искаше „да спечели благоволението ми“, отвърна, че мога да гледам колкото си искам. От какво можеше да се бои? Влакът вървеше с пълен ход.

Скоро му стана студено от въздуха, който го шибаше право в лицето, отдръпна се от вратичката и седна в средата на купето. Аз не бях чувствителен към студа. Плъзнах леко лявата си ръка навън и завъртях дръжката, а с дясната ръка придържах вратичката, за да не се отвори.

Времето изтече. Машината изсвири и намали хода си. Настъпил беше моментът. Блъснах бързо вратичката и скочих колкото можех по-далече. Паднах в рова. За щастие ръцете ми, които бях прострял напред, опряха в тревистия насип. Но ударът беше толкова силен, че се отърколих на земята в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, помислих, че съм още във влака, тъй като усетих, че се возя бързо и чух някакъв тропот. Лежах на сламена постеля. Чудно нещо! Лицето ми беше мокро, а по страните и челото си чувствувах нежна и топла милувка.

Отворих очи. Някакво куче, някакво грозно жълто куче се беше навело над мене и ме ближеше. Очите ми срещнаха очите на Матиа, който беше коленичил край мене.

— Ти си спасен! — каза ми той, като отстрани кучето, и ме целуна.

— Къде сме?

— В колата. Боб ни кара.

— Как е работата? — попита ме Боб, като се обърна.

— Не зная. Добре, струва ми се.

— Раздвижете ръцете и краката — извика Боб.

Бях се проснал на сламата и направих, което ми каза.

— Добре — рече Матиа, — няма нищо счупено.

— Но какао се случи?

— Скочил си от влака, както ти бях поръчал, но сътресението те е зашеметило и си паднал в рова. Като видя, че не идваш, Боб ме остави да държа коня, търколи се по насипа и те донесе на ръце. Помислихме, че си мъртъв. Как се уплашихме! Колко мъчно ни беше! Но си спасен!

— А полицаят?

— Продължава пътя си с влака, който не спря.

Знаех най-главното. Огледах се и забелязах жълтото куче, което ме гледаше нежно с очи, които приличаха на очите на Капи. Но не беше Капи — Капи беше бял.

— А. Капи? — попитах аз. — Къде е той.

Преди Матиа да ми отговори, жълтото куче скочи върху мене я започна да ме ближе с жално скимтене.

— Ето го — каза Матиа, — боядисахме го.

Отвърнах на милувките на добрия Капи и го целунах.

— Защо го боядиса? — попитах аз.

— Тя е дълга, ще ти разкажа.

Но Боб не го остави да ми разказва.

— Карай коня — каза той на Матиа — и го дръж здраво. В това време аз ще наглася колата така, че да не я познаят на бариерата.

Колата беше двуколка, покрита с платнено чергило, изпънато на обръчи. Той сложи обръчите в колата, сгъна чергилото на четири и ми каза да се покрия с него. После накара Матиа да се мушне под платното. Така колата промени напълно външността си — нямаше вече чергило и беше само с един човек, а не с трима. Ако тръгнеха по следите ни, описанията на тези, които бяха срещнали двуколката ни, биха заблудили преследвачите.

— Къде отиваме? — попитах Матиа, когато той се излегна до мене.

— В Литълхемптън — то е малко морско пристанище, където Боб има брат, капитан на кораб, който пътува до Франция, до Изини в Нормандия за масло и яйца. Ако се спасим, а ние ще се спасим, ще дължим своето спасение на Боб. Той направи всичко. Какво можех да направя за тебе аз, клетият. На Боб му хрумна да те накара да скочиш от влака, да ти духне бележката ми и той склони своите другари да ни заемат тоя кон. И най-после той ще ни намери кораб да се прехвърлим във Франция, защото бъди напълно уверен, че ако решиш да се качиш на параход, ще те арестуват. Виждаш, че е добре да има човек приятели.

— А на кого хрумна да вземе Капи?

— На мене, но на Боб му хрумна да го боядисаме жълт, та да не го познаят, след като го откраднахме от полицая Джери, съобразителния Джери, както каза съдията, който тоя път не прояви особена съобразителност, тъй като остави да му задигнем Капи, без да се усети. Наистина Капи, когато ме подуши, направи почти всичко сам и после, Боб знае всички хитрини на крадците на кучета.

— А кракът ти?

— Мина или почти мина, нямах време да мисля за него.

Пътищата в Англия не са свободни като във Франция. На много места има бариери, където човек трябва да плати известна сума, за да мине. Когато наближехме някоя от тия бариери, Боб ни казваше да мълчим и да не мърдаме и пазачите виждаха само двуколка, карана от сам човек. Боб им пускаше по някоя шега и отминаваше.

Със своята клоунска способност да се гримира той се беше превърнал в чифликчия и дори най-близките му познати биха разговаряли с него, без да знаят кой е.

Пътувахме бързо, защото конят беше добър, а Боб караше умело. Но трябваше да спрем, за да си почине конят и да го нахраним. Но за тая цел не се отбихме в странноприемница. Боб спря сред гората, разпрегна коня и му надяна на шията торба, пълна с овес, която извади от колата. Нощта беше тъмна и нямаше голяма опасност да бъдем изненадани. Тогава успях да поговоря с Боб и да му изкажа развълнуван с няколко благодарствени думи своята признателност. Но той не ме остави да му кажа всичко, което ми беше на сърцето.

— Вие ми услужихте — прекъсна ме той, като ми стисна ръката, — сега аз ви услужвам, всеки по реда си. И после, вие сте брат на Матиа, а за такова добро момче като Матиа може да се направи много нещо.

Попитах го далеч ли сме от Литълхемптън. Отговори, че имаме повече от два часа път и че трябва да побързаме, защото корабът на брат му заминавал всяка събота за Изини, мислеше, че приливът настъпва рано, а беше петък. Легнахме пак на сламата под чергилото и отпочиналият кон бързо препусна.

— Страх ли те е? — попита Матиа.

— И да, и не. Много ме е страх да не ме заловят пак. Вярвам, че няма да ме заловят. Но да бягаш, не значи ли да признаеш, че си виновен? Ето кое ме измъчва най-много. Какво ще кажа за свое оправдание?

— Мислихме много за това, но Боб реши, че трябва да направим всичко, за да не се явиш пред углавния съд — много е тежко да минеш през там, дори когато те оправдаят. Аз не посмях да кажа нищо, тъй като се боях моята упорита мисъл да те заведа във Франция да не ме посъветва зле.

— Добре си направил и каквото и да се случи, ще ви бъда само признателен.

— Нищо няма да се случи, бъди спокоен. Когато влакът е спрял, твоят полицай е направил доклад, но докато уредят преследването, е минало време, а ние препускахме. И после, не могат да знаят, че ще отплаваме от Литълхемптън.

Явно беше, че ако не бяха по следите ни, имаше надежда да отплаваме спокойно. Но аз не бях уверен като Матиа, че след спирането на влака полицаят е губил време и не е започнал веднага преследването. Там беше опасността и тя можеше да бъде голяма. А нашият кок, здраво каран от Боб, продължаваше да препуска с всички сили по пустия път. Само от време на време срещахме по някоя кола, но никоя не ни задминаваше. Селата, през които минавахме, бяха безмълвни и в малко прозорци блестеше късна светлина. Само няколко кучета обръщаха внимание на бързия ни бяг и ни гонеха със своя лай. Като изкачвахме някой малко стръмен склон, Боб спираше коня, за да си почине, слизахме от колата и прилепвахме ухо о земята, за да се ослушаме, но дери и Матиа, който имаше много по-остър слух от нас, се чуваше никакъв подозрителен шум. Пътувахме сред мрака и безмълвието на нощта.