— Посмя да се гмурнеш?

— Защо не? За съжаление не открих нищо.

Но, както каза учителят, това нямаше вече голямо значение, защото ако не ни освободяха през галерията, щяха да ни освободят през прохода.

Гласовете станаха достатъчно ясни и очаквахме, че ще се разберат думите. И наистина скоро чухме тия три думи, произнесени бавно:

— Колко души сте?

Чичо Гаспар имаше най-силен и най-ясен глас от всички ни. Натоварихме го да отговори.

— Шестима!

Последва кратко мълчание. Навярно навън се бяха надявали, че сме повече.

— Побързайте! — извика чичо Гаспар. — Не можем повече!

— Имената?

Той каза имената ни:

— Бергуну, Пажес, учителят, Карори, Реми, Гаспар.

По време на нашето спасяване този миг бил най-мъчителен за тези, които бяха отвън. Когато научили, че скоро ще се свържат с нас, всички роднини, всички приятели на изчезналите миньори се стекли и войниците с голяма мъка ги задържали пред входа на галерията.

Когато инженерът съобщил, че сме само шестима, последвало горчиво разочарование, но всеки продължил да храни известна надежда, че между тия шестима мъже трябва да се намира този, когото очаквал.

Той повторил имената ни. Уви! От сто и двадесет майки или жени надеждите само на четири се сбъднали. Колко огорчения, колко сълзи! Но и ние мислехме за онези, които трябваше да бъдат спасени.

— Колко души са спасени? — запита чичо Гаспар.

Не отговориха.

— Попитай къде е Пиер — каза Пажес.

Чичо Гаспар попита, но както първия път не последва отговор.

— Не ни чуха.

— Кажи по-скоро, че не искат да отговарят.

Един въпрос ме измъчваше.

— Попитайте от колко време сме тук.

— От четиринадесет дена.

Четиринадесет дена! И при най-широки пресмятания бяхме говорили за пет-шест дена.

— Сега вече скоро ще излезете. Дръжте се! Да не говорим повече, това забавя работата. Още няколко часа.

Мисля, че това бяха, ако не най-дългите, във всеки случай най-мъчителните часове от нашето пленничество. Всеки удар с кирката ни се струваше, че ще бъде последен, но след него идваше друг и друг. От време на време пак ни питаха:

— Гладни ли сте?

— Да, много сме гладни.

— Можете ли да почакате? Ако сте изтощени, ще пробием дупка със свредел и ще ви изпратим бульон, но това ще забави освобождаването ви. Ако можете да почакате, по-скоро ще излезете на свобода.

— Ще почакаме. Побързайте.

Кофите не бяха престанали да работят нито за миг и водата продължаваше да спада равномерно.

— Кажи им, че водата спада — подсети учителят.

— Знаем. През прохода или през галерията скоро ще стигнем при вас.

Ударите с кирката станаха по-слаби. Явно беше, че всеки миг очакваха да пробият дупка и понеже им бяхме обяснили положението си, бояха се да не предизвикат срутване, защото въглищата, като паднеха върху главите ни, можеха да ни ранят, да ни убият или да ни съборят във водата.

Учителят ни обясни, че има опасност и от разширение на въздуха, който, щом се пробие дупка, ще нахлуе като снаряд и ще събори всичко. Затова трябваше да бъдем нащрек и да се пазим, както въглекопачите се пазят.

При разтърсването на масива от ударите на кирката от тавана на забоя се откъртиха парчета въглища, които се търкаляха по наклона и падаха във водата.

Чудно нещо, колкото повече наближаваше часът на освобождението ни, толкова по-слаби се чувствувахме. Аз не можех вече да се държа и легнал в ситните въглища, нямах сили да се подигна на лакът. Треперех, а не ми беше вече студено.

Най-после няколко по-едри парчета се откъртиха и се търкулнаха между нас. Таванът на забоя бе пробит. Заслепи ни светлината на лампите. Но веднага пак потънахме в мрак. Въздушно течение, страхотно въздушно течение, някаква вихрушка, повлякла със себе си парчета въглища и най-различни остатъци, угаси лампите.

— Това е въздушно течение, не бойте се, ще ги запалят вън. Почакайте малко.

Да чакаме! Още да чакаме!

Но в същия миг се чу силно плискане сред водата в галерията и като се обърнах, съзрях ярка светлина, която се движеше по клокочещата вода. Долетяха гласове:

— Дръжте се! Дръжте се!

И докато от прохода подаваха ръце на хората от горната площадка, при нас идеха от галерията.

Инженерът вървеше начело. Той пръв се изкатери в забоя и преди да успея да продумам, се намерих в ръцете му. Крайно време беше, губех съзнание.

Все пак усетих, че ме носят. После, когато излязохме от равната галерия, усетих, че ме увиват в одеяла. Затворих очи, но скоро почувствувах някакъв силен блясък и бях принуден да ги отворя. Беше светлината. Намирахме се на открито.

В същия миг нещо бяло се хвърли върху мене. Беше Капи, който с един скок рипна в ръцете на инженера и почна да ми лиже лицето. В същото време усетих, че някой ми хваща дясната ръка и ме целува.

— Реми! — пошепна слаб глас.

Беше Матиа.

Огледах се наоколо и видях грамадна тълпа, която се беше струпала в две редици, а в средата имаше пътека. Цялата тълпа стоеше безмълвна, защото й бяха поръчали да не ни тревожи с виковете си. Но държането и погледите й бяха много по-красноречиви от думите.

На първата редица ми се стори, че виждам бели стихари и златни одежди, които блестяха на слънцето. Духовенството във Варс беше дошло пред входа на рудника, да се моли за нашето избавление.

Когато се появихме, то падна на колене в праха — през тия четиринадесет дни почвата, разкаляна в началото от бурята, бе успяла да изсъхне.

Двадесет ръце се протегнаха към мене. Но инженерът не ме даде и горд от своя успех, щастлив и величествен, ме занесе до канцеларията, дето бяха приготвени легла за нас.

След два дена се разхождах по улиците на Варс, следван от Матиа, от Алекси и от Капи, и всички по пътя се спираха да ме гледат.

Някои идваха при мене и ми стискаха ръката с насълзени очи.

Други извръщаха глава. Те бяха в траур и се питаха горчиво защо това дете сираче бе спасено, докато бащата, синът бяха още в рудника, жалки трупове, влачени, подхвърляни от водите.

Но между тия, които ме спираха, някои бяха съвсем досадни. Канеха ме на обед или в някое кафене.

— Ще ни разкажеш какво си преживял — казваха те.

Благодарях им, но отказвах, защото никак не ми беше удобно да ходя така да разказвам своите преживелици на равнодушни хора, които мислеха, че ще ми заплатят с един обед или с чаша бира. Впрочем предпочитах да слушам, вместо да разказвам, и слушах Алекси, слушах Матиа, които ми казваха какво се беше случило горе, докато ние бяхме под земята.

— Като си помислех, че си умрял заради мене — казваше Алекси, — загубвах и ума, и дума, тъй като бях уверен, че си умрял.

— Аз никога не повярвах, че си умрял — казваше Матиа. — Не знаех дали ще излезеш жив от рудника и дали ще стигнат навреме, за да те спасят, но бях уверен, че не си се оставил да се удавиш и че ако спасителите работят достатъчно бързо, ще те намерят някъде. Тогава, докато Алекси се отчайваше и те оплакваше, аз цял треперех и си казвах: „Жив е, но може да умре“. И питах всички: „Колко време може да живее човек, без да яде? Кога ще изгребат водата? Кога ще пробият галерията?“ Но никой не ми отговаряше, както ми се искаше. Когато ви попитаха за имената и инженерът след Карори извика Реми, паднах на земята и заплаках. Постъпкаха ме малко, но не усетих, толкова бях щастлив.

Много бях горд, като видях, че Матиа е имал такова доверие в мене, като не е искал да повярва, че мога да умра.

Намерих си приятели в рудника. Такива мъки, преживени заедно, свързват хората. Общите страдания и надежди сближават.

Чичо Гаспар, а особено учителят ме обикнаха. И инженерът, въпреки че не беше споделил нашето затворничество, се привърза към мене като към дете, което е изтръгнал от смъртта.

Покани ме у дома си и трябваше да разкажа на дъщеря му всичко, което бяхме преживели, докато бяхме заровени толкова дълго време в забоя.