Едно избухване на гризу убило така преди шест седмици десетина работници и жената на единия от тях полудяла. Разбрах, че това е жената с детето, която търсеше „прохладен път“.

Срещу тия избухвания били взети всички мерки. Пушенето било забранено и често инженерите, като обикаляли в рудниците, карали работниците да им дъхат, за да проверяват кой не спазва заповедта. За да се избягнат тия страшни злополуки, употребявали и лампите Деви, по името на големия английски учен, който ги е открил. Тия лампи имат металическа мрежа от много гъста тъкан, която не пропуска пламъка през дупките си, така че ако лампата попадне в избухлив въздух, газът изгаря във вътрешността на лампата, но вън не става никаква експлозия.

Всичко, което ми разказа Алекси, раздразни живо моето любопитство да сляза в рудника, което беше вече голямо, когато пристигнах във Варс. Но когато споменах на следния ден на чичо Гаспар, той ми отговори, че това е невъзможно, тъй като в рудника пускали само онези, които работят там.

— Ако станеш миньор — засмя се той, — работата е лесна и тогава ще можеш да задоволиш любопитството си. Впрочем тоя занаят не е по-лош от другите и ако се боиш от дъжд и мълнии, ще ти хареса. Във всеки случай по-добре е, отколкото да пееш песни по пътищата. Ще останеш при Алекси. Какво, съгласен ли си, момчето ми? Ще намерим някаква работа и на Матиа, но не да свири на корнет, разбира се!

Не бях дошъл във Варс, за да остана там, а имах и друга задача, друга цел, не да блъскам по цял ден количката на втория или третия хоризонт на рудника Трюйер.

Тъй че трябваше да се простя с желанието да задоволя любопитството си и мислех, че ще си замина, без да узная повече от това, което научих от разказите на Алекси или от уклончивите отговори, които изкопчвах от чичо Гаспар, но по едно случайно стечение на обстоятелствата имах възможност да изпитам всичките им ужаси, да преживея целия им страх, опасностите, на които са изложени понякога миньорите.

Миньорският занаят не е никак вреден за здравето и като изключим някои болести, причинени от липсата на въздух и на светлина, което с течение на времето изтощава кръвта, миньорът е също така здрав като селянина, който живее в здравословна местност. Той има дори предимството, че е запазен от лошото време, от дъжда, от студа и от прекалената жега. За него главната опасност е в срутванията, в експлозиите и в наводненията или в злополуките, последица на неговата работа, на неговото невнимание или на неопитността му.

Вечерта, преди да замина, Алекси се прибра със силно ударена дясна ръка от голям къс каменни въглища, която не дръпнал навреме. Единият му пръст беше наполовина смазан, а цялата му ръка — натъртена.

Минният лекар дойде да го прегледа и превърже. Състоянието му не беше тежко, ръката щеше да оздравее, пръстът също. Но трябваше почивка.

Чичо Гаспар приемаше живота, какъвто си е, без да се вълнува и без да се сърди. Само едно можеше да го накара да излезе от обикновеното си добродушие — спънките в работата му. Когато чу, че Алекси трябва да почива няколко дни, той се развика. Кой ще бута вагонетката през време на тая почивка? Нямаше кой да замести Алекси. Ако беше дума да го замести изобщо, все щеше да намери някого, но само за няколко дни сега беше невъзможно. Нямаше хора или поне нямаше деца.

Той се разтича пак да намери някой возач, но се върна, без да е намерил. И пак се затюхка. Беше истински отчаян, защото виждаше, че и той ще бъде принуден да почива, а кесията не му позволяваше почивка.

Като видях това и разбрах причините на неговото отчаяние, а, от друга страна, като се почувствувах почти задължен в такъв случай да се отплатя някак за гостоприемството им, попитах го трудно ли е да си возач.

— Няма нищо по-лесно от това. Трябва само да се бута една вагонетка, която се търкаля по релси.

— Тежка ли е тая вагонетка?

— Немного, щом Алекси я буташе добре.

— Вярно! Щом Алекси я е бутал добре, ще мога да я бутам и аз.

— Ти ли, момче?

И прихна да се смее. Но скоро пак стана сериозен.

— Разбира се, че ще можеш, стига да искаш.

— Искам, щом мога да бъда полезен.

— Ти си добро момче, и толкоз: утре ще слезеш с мене в рудника. Вярно, че ще ми направиш услуга, но това ще бъде може би полезно и за тебе самия. Ако свикнеш със занаята, ще е по-добре, отколкото да скиташ по дългите пътища. Пък и в рудника няма опасност от вълци.

Какво щеше да прави Матиа, докато аз бъда в рудника? Не можех да го оставя на гърба на чичо Гаспар. Предложих му да тръгне сам с Капи да дава представления в околността и той веднага се съгласи.

— Ще бъда много щастлив, ако спечеля съвсем сам пари за кравата — засмя се той.

От три месеца, откакто бяхме заедно и живееше на чист въздух, Матиа не приличаше вече на бедното хилаво и тъжно момче, което срещнах до черквата „Сен Медар“, умиращо от глад, а още по-малко на недоносчето, което видях за пръв път на тавана на Гарофоли да наглежда супата и да притиска от време на време с две ръце заболялата го глава. Нямаше вече болки в главата, не беше вече тъжен, не беше дори хилав. Таванът на улица „Лурсин“ го беше направил тъжен. Слънцето и чистият въздух му върнаха здравето, възвърнаха му и радостта.

През време на нашето пътуване той беше бодър и весел, вземаше всичко откъм добрата му страна, забавляваше го всичко, задоволяваше се със съвсем малко, превръщаше лошото в добро. Какво щях да правя без него? Колко ли пъти досадата и тъгата щяха да ме потискат?

Тая разлика между двама ни се дължеше без съмнение на характера и на природата ни, но и на произхода, на народността ни.

Той беше италианец, беше безгрижен и любезен, лесно се огъваше пред трудностите, без да се сърди или негодува, нещо чуждо на хората от моята родина, които са по-предразположени към съпротивление и борба.

— Коя е твоята родина? — ще ме попитате вие. — Ти имаш ли родина?

Ще отговоря по-късно. Тогава не знаех още и исках да кажа само, че Матиа и аз никак не си приличахме, но се разбирахме много добре, дори когато го учех на ноти и да чете. Уроците по музика, разбира се, минаваха винаги леко, но с четенето не беше така и можеха спокойно да се явяват трудности, тъй като аз не бях нито търпелив, нито пък снизходителен като тези, които са свикнали да дават уроци. Но такива трудности никога не възникнаха. Дори когато бивах несправедлив, а това се случваше често, Матиа никак не се сърдеше.

И тъй, уговорихме се, че като сляза утре в рудника, Матиа ще тръгне да дава музикални и драматически представления, за да увеличи състоянието ни. Капи, на когото обясних това споразумение, сякаш ни разбра.

На другата сутрин ми дадоха работните дрехи на Алекси. Поръчах за последен път на Матиа и Капи да бъдат разумни през пътуването и тръгнах след чичо Гаспар.

— Внимавай! — каза ми той, като ми даде лампата. — Върви след мене и като слизаш по стълбите, не изоставяй никога едно стъпало, преди да си стъпил здраво на друго.

Потънахме в галерията — той вървеше пръв, а аз по стъпките му.

— Ако се плъзнеш по стълбите — продължи той, — не се отпускай, задръж се, дъното е дълбоко и твърдо.

Нямах нужда от тия препоръки, за да се разтревожа, тъй като човек и без това напуска с известно смущение светлината, за да навлезе в мрака, и земната повърхност, за да се спусне в дълбините. Обърнах се неволно назад, но вече бяхме навлезли доста навътре в галерията и светлината в дъното на тоя тъмен коридор беше вече някакво бяло кълбо, прилично на луната в мрачно и беззвездно небе. Засрамих се от това неволно движение, което трая само миг, и бързо тръгнах след чичо Гаспар.

— Стълбата — каза той след малко.

Стояхме пред черна яма и в бездънната й дълбочина виждах как се люлеят светлини, които бяха големи при входа и ставаха все по-малки, колкото се отдалечаваха, докато се превръщаха в точици. Това бяха лампите на работниците, влезли преди нас в рудника. Шумът на техния разговор достигаше до нас като глух шепот носен от хладен въздух, който духаше в лицето ни. Този въздух имаше някакъв дъх, който вдишвах за пръв път — нещо като смесица от етер и бензин.