— Поприказвайте си, момчета, навярно имате много да си говорите. А аз ще си побъбря с тоя момък, който свири така хубаво на корнет.

И цяла седмица да си говорехме, нямаше да ни стигне. Алекси искаше да узнае как съм пътувал, аз бързах да науча свиква ли с новия си живот, така и двамата се увлякохме във въпроси и през ум не ни минаваше да си отговаряме. Вървяхме бавно и работниците, които се прибираха по домовете си, ни изпреварваха. Те вървяха на дълга върволица, която запълваше цялата улица, всички черни от същия тоя прах, който покриваше на дебел пласт почвата. Когато наближихме къщата, чичо Гаспар се обърна към нас.

— Момчета — каза той, — ще вечеряте у дома.

Никоя покана не ми беше доставяла по-голямо удоволствие, защото по пътя се питах дали, като стигнем пред вратата, не ще трябва да се разделим, тъй като посрещането на лелята не ми беше вдъхнало голяма надежда.

— Ето Реми — каза той, като влезе в къщата, — а това е неговият приятел.

— Видях ги вече преди малко.

— Ха, толкова по-добре! Значи се познавате. Те ще вечерят у дома.

Бях, разбира се, много щастлив, че ще вечерям с Алекси, с други думи, че ще прекарам вечерта с него, но да си призная откровено, бях щастлив и че ще вечерям. Откакто бяхме напуснали Париж, ядяхме каквото ни падне — тук коричка, там залък хляб, но рядко се хранехме както трябва, седнали на стол, със супа в чинията. С парите, които печелехме, бяхме наистина достатъчно богати да си платим угощенията в добри странноприемници, но трябваше да пестим за кравата на кралския син, а Матиа беше много добро момче и се радваше почти колкото мене при мисълта, че ще купим нашата крава.

Но и тая вечер нямахме щастие да си похапнем както трябва. Седнах пред масата, на стол, но не ни поднесоха супа. Повечето минни предприятия бяха отворили снабдителни магазини, където работниците намираха на костуема цена всичко, което им беше необходимо. Ползата от тия магазини беше явна: работникът намираше там качествени продукти, и то на ниска цена, като му удържаха сметката от петнадесетдневната заплата, и по този начин не беше принуден да купува на вяра от малки търговци на дребно, които биха го разорили. Не правеше дългове. Но като всички хубави неща и това си имаше лошата страна: във Варс жените на работниците нямаха навик да работят, докато мъжете им бяха в рудника. Оправяха къщата и тръгваха една у друга на кафе или на шоколад, които бяха купили от снабдителния магазин, разговаряха, бъбреха, а когато се мръкваше, с други думи, когато дойдеше време мъжът да излезе от рудника и да се прибере за вечеря, нямаха време да сготвят вечерята. Тогава изтичваха в магазина и купуваха колбаси. Това не ставаше винаги, разбира се, но се случваше много често. И затова нямахме супа — леля Гаспар си беше побъбрила. Впрочем това й беше навик и по-късно видях, че сметката й в магазина се състоеше предимно от два продукта — кафе и шоколад, от една страна, и колбаси, от друга. Чичото беше кротък човек, който обичаше най-много спокойствието си. Ядеше си колбасите и не се оплакваше или ако направеше някоя забележка, правеше я съвсем меко.

— Ако не ставам пияница — казваше той, като си подаваше чашата, — то е, защото съм добродетелен. Гледай да ни направиш утре супа.

— Ами време?

— То по-бързо ли тече на земята, отколкото под нея?

— А кой ще ви закърпи? Вие съсипвате всичко.

Тогава той поглеждаше изпоцапаните си с въглища и скъсани тук-таме дрехи и казваше:

— Истината е, че сме облечени като принцове.

Вечерята ни не трая дълго.

— Момче — каза чичо Гаспар, — ти ще спиш при Алекси.

После се обърна към Матиа:

— А ти ела в пекарницата, ще гледам да ти направим удобно легло от слама и сено.

Цялата вечер и до късно през нощта аз и Алекси не спахме.

Чичо Гаспар беше въглекопач — къртеше с кирка въглищата в рудника. Алекси беше возач, буташе, возеше по релси във вътрешността на рудника вагонетка, пълна с изкопани въглища, от забоя до една шахта. Като стигнеше в шахтата, окачваха вагонетката за кабел и я извличаха горе с помощта на машина.

Алекси беше отскоро миньор, но вече обичаше рудника си и се гордееше с него: той бил най-хубавият и най-интересният рудник в тоя край. Разказваше с увлечението на пътник, дошъл от незнаен край, който е намерил внимателни уши да го слушат.

Най-напред се тръгвало в издълбана в скалата галерия и след като се вървяло десетина минути, стигало се до права и стръмна стълба; после в подножието на тая стълба имало дървена стълбичка, после друга стълба, после пак стълбичка и така се стигало до първия хоризонт, на дълбочина около петдесет метра. После, за да се стигне вторият хоризонт на деветдесет метра и третият на двеста метра, пак се слизало по стълби и стълбички. Алекси работел на третия хоризонт и за да стигне дълбочината на своя забой, трябвало да измине три пъти повече път от пътя, който изминават тези, които се изкачват на кулите на Парижката света Богородица.

Но ако изкачването и слизането в кулите на Парижката света Богородица, където стълбата е правилна и добре осветена, е лесно, не е така в рудника, където стъпалата, издълбани според видоизмененията на скалата, са ту високи, ту ниски, ту широки, ту тесни. Нямало никаква друга светлина освен светлината на лампата, която носел в ръка, и стъпвал по хлъзгава кал, непрестанно мокра от водата, която се изцеждала капка по капка и понякога падала студена по лицето.

Да слезеш двеста метра надолу е много, но то не било всичко — трябвало през галериите да стигне различни площадки и да се добере до работното си място. А галериите на рудника Трюйер се простирали общо на тридесет и пет до четиридесет километра. Разбира се, не трябвало да изминава тия четиридесет километра, но понякога все пак пътят бил уморителен, защото се газело във вода, която се изцеждала от пукнатините на скалата, образувала поточе посред пътя и течала така до водосборните кладенци, отдето я изгребвали с водоотливни машини и я изхвърляли навън.

Когато пресичали твърди скали, тия галерии били чисто и просто подземия. Но когато минавали през ронливи и подвижни пластове, от двете страни и отгоре били подсилени с борови греди, дялани със секира, тъй като изрязаните с трион бързо загнивали. Макар че гредите били разположени така, че да се противопоставят на напора на почвата, понякога тоя напор бил толкова силен, че гредите се огъвали и галериите се стеснявали или снишавали дотолкова, че човек можел да се провре само пълзешком. По тия греди растели гъби и някакви леки памукообразни валма — белоснежният им цвят се откроявал на черната почва. Гниещите дървета издавали миризма на бензин, а по гъбите, по непознатите растения, по белия мъх кацали мухи, пеперуди, паяци, които не приличали на събратята си горе, над земята. Имало също и плъхове, които сновели навсякъде, и прилепи, впили здраво крака в гредите, с главата надолу.

Тия галерии се кръстосвали и тук-таме като в Париж имало площади и кръстопътища. Имало хубави и просторни като булевардите и тесни и затънтени като уличките в квартала Сен Марсел. Само че целият този подземен град бил много по-слабо осветен от градовете нощем, защото нямало никакви фенери и лампи със светилен газ, а мъждеели само лампите, които носели миньорите. Често нямало светлина, но шумът напомнял винаги, че не се намираш в страната на мъртвите. В добивните забои отеквали трясъците на взрива, а течението носело миризмата и дима му. В галериите се чувало търкалянето на вагонетките, в шахтите — търкането на рудничните подемници о возилата, а горе — бученето на парната машина, инсталирана на втория хоризонт.

Но най-интересно било в забоите, с други думи, в галериите, пробити в склона на самия залеж. Там въглекопачите, полуголи, къртели въглищата, излегнати на една страна или свити на колене. От тия забои въглищата слизали в хоризонтите, откъдето ги закарвали до подемната шахта.

Така изглеждал рудникът в работни дни, но имало и дни на злополуки. Две седмици след пристигането си във Варс Алекси бил свидетел на такава злополука — избухване на гризу — и едва не пострадал. Гризу е газ, който се образува природно в каменовъглените рудници и избухва веднага щом влезе в съприкосновение с пламък. Няма нищо по-ужасно от такова избухване, което изгаря и разрушава всичко по пътя си. Може да се сравни само с избухването на погреб, пълен с барут. Веднага щом пламъкът на някоя лампа или на клечка кибрит докосне тоя газ, експлозията избухва във всички галерии. Тя разрушава всичко в рудника, дори и в подемните и вентилационните шахти, на които дига таваните. Понякога температурата е толкова висока, че въглищата в рудника се превръщат в кокс.