Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Когато стигнахме в околностите на Варс, беше два или три часът следобед и ярко слънце блестеше на ведрото небе. Но с приближаването ни към града се смрачаваше. Между небето и земята висеше гъст облак дим, който се влачеше тежко, разкъсван от високите комини. Повече от час ние слушахме могъщо хъркане, прилично на морски рев, придружено от глухи удари — ревяха вентилаторите, глухо удряха парните чукове и млатовете.

Знаех, че чичото на Алекси е миньор във Варс и че работи в рудника Трюйер. Като влязохме във Варс, попитах къде се намира рудникът Трюйер и ме изпратиха на левия бряг на Дивон, в малка долчинка, сред която се намира сухото корито на ручея, който е дал името си на рудника.

Докато градът е непривлекателен, долчинката има съвсем печален изглед. Около нея стърчат голи канари без дървета, без трева, с дълги ивици сиви камъни, прорязани само тук-таме с жилки червена пръст. Влезеш ли в долчинката, ще видиш само сградите за използуване на рудника — заслони, конюшни, складове, канцеларии, и комините на парните машини, а наоколо се издигат купища въглища и камъни.

Когато наближавахме постройките, една млада жена със зареян поглед, с разпуснати коси, която мъкнеше за ръка малко дете, ни посрещна и ме спря.

— Ще ми покажете ли някой прохладен път? — запита ме тя.

Погледнах я смаян.

— Път с дървета, със сянка, край него малък ручей, който да ромоли по камъните, а в листата да чуруликат птици.

И започна да си свирка весело.

— Не знаете ли такъв път? — продължи тя, като видя, че не й отговарям, но сякаш без да забележи учудването ми. — Жалко. Тогава е още далече. Надясно ли е, или е наляво? Кажи ми, момче. Търся и не мога да го намеря.

Тя говореше с изключителна лекота, като махаше с едната си ръка, а с другата галеше нежно детето си по главата.

— Питам те за такъв път, защото съм уверена, че ще срещна там Мариус. Познаваш ли Мариус? Не? Той е бащата на моето дете. Когато го изгори в рудника гризу, оттегли се в прохладен път. Разхожда се вече само по прохладни пътеки, хубаво е за изгарянията. Той знае къде има такива пътеки, аз не зная. Затова не съм го виждала от шест месеца. А шест месеца са много, когато човек обича. Шест месеца, шест месеца!

Тя се обърна към минните постройки и като посочи с дива сила комините на парната машина, които бълваха облаци дим, извика:

— Подземна работа, дяволска работа, върни ми Мариус!

После се обърна пак към мене:

— Ти не си от тоя край, нали? Кожухът ти, шапката ти показват, че идеш отдалече. Иди в гробищата и брой — едно, две, три, едно, две, три — всички умрели в рудника.

Тогава сграбчи детето и го притисна към гърдите си.

— Няма да ти дам моя малък Пиер, никога!… Водата е приятна, водата е прохладна. Къде е пътят? Не го знаеш, значи си също така глупав като тези, които ми се смеят право в лицето. Защо ме задържаш тогава? Мариус ме чака.

Тя ми обърна гръб и закрачи бързо, като си свиркаше весело.

Разбрах, че е някоя луда, която е загубила мъжа си, загинал при избухване на газа гризу, тая страшна напаст, и пред входа на рудника, в пустата местност, под черното небе срещата с тая клета жена, обезумяла от скръб, дълбоко ни опечали.

Казаха ни къде да намерим чичо Гаспар. Той живееше близо до рудника, в стръмна лъкатушна уличка, която се спускаше от хълма към ручея. Когато го потърсих, една жена, която се беше облегнала на вратата и разговаряше с една от съседките си, облегната на друга врата, ми отговори, че ще се прибере чак в шест часа, след работа.

— За какво ви е? — попита тя.

— Искам да видя Алекси.

Тогава тя ме изгледа от главата до петите и погледна Капи.

— Вие сте Реми, нали? — рече тя. — Алекси ни е говорил за вас. Той ви очакваше. А кой е този?

И тя посочи Матиа.

— Мой другар.

Беше лелята на Алекси. Мислех, че ще ни покани да влезем и да си починем, защото прашните ни крака и почернелите ни от слънцето лица ясно издаваха нашата умора. Но тя не стори това, а само повтори, че ако се върна в шест часа, ще намеря Алекси, който бил в рудника.

Нямах сърце да искам това, което не ми даваха. Поблагодарих й за отговора и тръгнахме из града да търсим хлебар, защото бяхме страшно гладни — яли бяхме рано сутринта, и то някаква коричка, останала ни от снощната вечеря. А се и срамувах от това посрещане, защото чувствувах, че Матиа се питаше какво означава то. Затова ли бихме толкова път?

Струваше ми се, че Матиа ще си създаде лоша представа за приятелите ми и когато му говоря за Лиза, няма да ме слуша вече така благосклонно. А държах много предварително да обикне Лиза и да се привърже към нея.

Начинът, по който ни посрещнаха, не ни насърчаваше да се върнем в къщата и затова малко преди шест часа отидохме да чакаме Алекси пред изхода на рудника.

Експлоатирането на рудниците Трюйер става през три шахти, които се наричат шахта „Свети Жулиен“, шахта „Света Алфонсина“ и шахта „Свети Панкрас“, тъй като в каменовъглените рудници е прието да се наричат обикновено с имена на светци подемните, вентилационните и водоотливните, с други думи, водоизчерпателни шахти. Тия светии са избрани по календара в деня, в който започва изкопаването, и служат не само за имена на шахтите, но напомнят и датите. Тия три шахти не се използуват за спускане на работниците в забоите и за изкачването им. Работниците се спускат и се качват през една галерия, която излиза при лампистерната, а свършва при първия хоризонт, който се копае, и е свързана с всички части на рудника. Това е направено, за да се избягнат злополуките, които стават много често в шахтите, когато някой кабел се скъса или някоя клетка срещне препятствие и строполи мъжете в дупка, дълбока двеста-триста метра. Същевременно са се опитали да избягнат и резките промени, на които са изложени работниците — от дълбочина двеста метра, където температурата е равномерна и висока, те минават изведнъж, когато ги изкачи подемникът, на неравномерна температура и се разболяват от плеврити и пневмонии.

Уведомен през коя галерия ще излязат работниците, застанах с Матиа и Капи пред нейния вход и малко след като удари шест часът, видях да трептят в мрачните дълбини на галерията светли точици, които бързо растяха. Бяха миньорите, които с лампа в ръка излизаха от рудника, след като бяха привършили работата си. Пристъпваха бавно, с тежка походка, сякаш ги боляха коленете, нещо, което си обясних по-късно, когато аз самият се движех по стълбите и стълбичките, които се спускат до най-долния хоризонт. Лицата им бяха черни като на коминочистачи, дрехите и шапките им бяха покрити с въглищен прах и с пръски мокра кал. Като минаваха покрай лампистерната, всеки влизаше и закачваше на гвоздей лампата си.

Колкото и да внимавах, не видях Алекси и ако той не ми се беше хвърлил на врата, щях да го оставя да отмине, без да го позная — толкова малко приличаше сега, черен от главата до петите, на другаря, който тичаше някога по пътечките на нашата градина с чиста риза с навити до лактите ръкави и с разкопчана яка, която откриваше бялата му шия.

— Това е Реми — каза той, като се обърна към един около четиридесетгодишен мъж, който вървеше до него и имаше добро и открито лице като татко Акен. Нямаше нищо чудно в това, нали бяха братя.

Разбрах, че е чичо Гаспар.

— Отдавна те чакаме — каза добродушно той.

— Много е дълъг пътят от Париж до Варс.

— А краката ти са къси — пошегува се той.

Капи, щастлив, че виждаше Алекси, изразяваше своята радост, като го дърпаше здравата със зъби за ръкава.

През това време обяснявах на чичо Гаспар, че Матиа е мой другар и мой съдружник, когото познавам отпреди, но сега пак съм го срещнал и че никой не свири на корнет като него.

— А това е господин Капи — каза чичо Гаспар. — Утре е неделя. Като си отпочинете, ще ни дадете едно представление. Алекси казва, че това куче е по-умно от учител и от актьор.

Колкото притеснен се почувствувах пред леля Гаспар, толкова добре ми беше с чичото. Той беше наистина достоен брат на татко Акен.

56
{"b":"281364","o":1}