Не мислих дълго. Имаше подарък, който можеше да я ощастливи не само засега, а за цял живот — една крава, която да замести бедната Червенушка.

Каква радост за мама Барберен, ако успея да й подаря една крава! Каква радост и за мене!

Преди да стигнем в Шаванон, ще купя една крава. Матиа ще я хване за повода и ще я вкара в двора на мама Барберен. Разбира се, Барберен няма да бъде там. „Госпожо Барберен — ще каже Матиа, — водя ви една крава. — Крава ли? Сбъркали сте, момчето ми (и ще въздъхне). — Но, госпожо, нали вие сте госпожа Барберен от Шаванон? — Е, да! — Кралският син (както във вълшебните приказки) ми поръча да закарам тая крава на госпожа Барберен, той ви я подарява. — Какъв кралски син?“ — Тогава аз ще изляза и ще се хвърля в прегръдките на мама Барберен и след като се нацелуваме хубаво, ще си направим палачинки и бухти и ще ги изядем ние тримата без Барберен, който се върна на Заговезни, разля тигана и сложи нашето масло в кромидената си чорба. Хубави мечти! Но за да ги осъществя, трябваше да имам възможност да купя крава. Колко ли струваше една крава? Нямах никаква представа. Навярно скъпо, много скъпо, но колко?

Не исках много едра, много угоена крава. Първо, защото колкото е по-угоена една крава, толкова й е по-висока цената. После — колкото е по-едра една крава, толкова повече храна й трябва, а аз не исках моят подарък да създава затруднения на мама Барберен. Тъй че главното беше да науча цената на кравите или по-точно на крава, каквато имах желание да купя.

За щастие това не беше трудно за мене — при нашия скитнически живот често се срещахме вечер в странноприемниците с превозвачи и търговци на едър рогат добитък. Много лесно беше да ги попитам за цената на кравите. Но първия път зададох своя въпрос на един воловар, който изглеждаше добър човек и веднага ми хареса, вместо отговор той ми се изсмя в лицето. После воловарят се тръшна на стола си, като от време на време удряше страшно с юмруци по масата. Накрая повика стопанина.

— Знаете ли какво ме пита това музикантче? Колко струва една крава, нито много едра, нито много угоена, с една дума, добра крава. Трябва ли да бъде и учена?

И пак прихна да се смее, но аз не се смутих.

— Да дава хубаво мляко и да не яде много.

— Трябва ли да позволява да я водите с връвчица по пътищата като вашето куче?

След като изчерпа всичките си шеги и разгъна достатъчно своето остроумие, той благоволи да отговори сериозно на въпроса ми и дори почна да се пазари с мене.

Имал точно такава крава, кротка, давала много мляко, но мляко — каймак, и почти не ядяла. Ако сложа петнадесет пистола13 на масата, с други думи, петдесет екю14, кравата ще бъде моя.

Както беше трудно да го накарам да заговори в началото, така беше трудно да го накарам да млъкне, когато се разпали.

Най-после можахме да си легнем и аз размислях върху нашия разговор. Петнадесет пистола или петдесет екю правеха сто и петдесет франка — трябваха ми още много пари, за да събера такава голяма сума.

Можехме ли да я спечелим? Стори ми се, че можехме и ако продължава да ни върви както през първите дни, щях да събера су по су тия сто и петдесет франка. Само че трябваше време. Тогава нова мисъл се роди в ума ми: ако вместо да отидем веднага в Шаванон, се отбием първо във Варс, щяхме да имаме времето, което нямаше да ни стигне, ако тръгнем по прекия път. Значи най-напред трябваше да отидем във Варс и да видя мама Барберен едва на връщане. Тогава положително щях да имам необходимите сто и петдесет франка и бихме могли да представим вълшебната приказка „Кравата на кралския син“.

На сутринта споделих намерението си с Матиа и той нищо не възрази.

— Да отидем във Варс — рече той. — Мините навярно са интересно нещо и аз ще бъда много доволен да видя някоя мина.

Дълъг е пътят от Монтаржи до Варс, който е разположен сред Севените, на планинския склон към Средиземно море — към шестстотин километра по права линия, а за нас — повече от хиляда поради отклоненията, които ни налагаше нашият начин на живот. Трябваше да се отбиваме в градове и големи села и да даваме Доходни представления. Изминахме близо за три месеца тия хиляда километра, но когато стигнахме в околностите на Варс, се зарадвах, като си преброих парите, и установих, че не сме си губили времето напразно в кожената кесия имаше спестени сто двадесет и осем франка. Не ми достигаха само двадесет и два Франка, за да купя кравата на мама Барберен.

Матиа беше също така доволен и се гордееше много, че е помогнал и той за спечелването на толкова много пари. Наистина той взе голямо участие и без него, особено без неговия корнет, аз и Капи никога нямаше да съберем сто двадесет и осем франка.

От Варс до Шаванон непременно щяхме да спечелим двадесет и двата франка, които не ни достигаха.

Варс, където пристигнахме, бил преди стотина години бедно селце, затънтено сред планините, известно само с това, че често служело за убежище на протестантите, предвождани от Жан Кавалие. Неговото местоположение сред планините го превърнало в главна крепост във войната с камизарите15. Но същото това местоположение било причина и за неговата бедност. Към хиляда седемстотин и петдесета година стар благородник, който имал слабост към разкопките, открил във Варс каменовъглени залежи и оттогава Варс става един от каменовъглените басейни, които заедно с Але, Сен Жерве, Бесеж снабдяват Южна Франция и оспорват вече на английските въглища средиземноморския пазар. Когато започнал своите издирвания, всички му се подигравали, а когато стигнал на дълбочина сто и петдесет метра, без да открие нищо, направили бързи постъпки да го затворят като луд, защото тези безсмислени разкопки щели да погълнат цялото му състояние. В областта Варс имало желязна руда, но нямало и никога нямало да бъдат открити каменни въглища. Без да обръща внимание и за да се отърве от крясъците, старият благородник се настанил в своя кладенец и не излязъл вече оттам. Там ядял, там спял, и по този начин търпял само недоверието на работниците, които използувал. При всеки удар с кирката те дигали рамене, но вдъхновявани от вярата на своя господар, продължавали да копаят и кладенецът ставал все по-дълбок и по-дълбок. На двеста метра намерили пласт въглища. Старият благородник не бил вече луд, той бил гений. За един ден всичко се изменило.

Днес Варс е град с дванадесет хиляди жители, който има пред себе си голямо промишлено бъдеще и заедно с Але и Бесеж е надеждата на Южна Франция.

Благосъстоянието на Варс е и ще бъде в това, което се намира под земята, а не в това, което е над нея. И наистина на повърхността гледката е тъжна и пуста — варовити плата и ланди, с други думи — безплодие. Никакви дървета, само тук-таме кестени, черници и няколко хилави маслини! Никаква плодородна земя — навсякъде само сиви или бели камънаци! Само там, където почвата е малко по-дълбока и може да проникне влага в нея, никне буйна растителност, която се откроява ярко сред голите скали.

На тая пустош се дължат страхотни наводнения, защото, когато вали, водата тече по голите склонове като по настлана улица, ручеите, които са обикновено пресъхнали, влачат поройни води, реките в миг прииждат. За пет минути водата в речните корита се покачва с три, четири, пет метра, че дори и повече.

Варс е разположен на бреговете на една от тия реки, наречена Дивон, а в самата нея се вливат във вътрешността на града два малки бързея — Трюйер и Сент Андеол. Не е никак хубав град, нито е чист, нито пък правилно построен. От сутрин до вечер вагони, натоварени с желязна руда или каменни въглища, сноват по релси из улиците на града и сеят непрестанно червен и черен прах. В дъждовни дни той образува рядка кал, дълбока като блатна тиня, а в слънчеви и ветровити дни из улиците се извиват и се издигат над града ослепителни вихрушки. От горе до долу къщите са черни — черни като калта и праха, който се дига от улицата чак до покривите им, като дима от големите и малки пещи, който от покривите им слиза чак до улицата. Всичко е черно — земята, небето, дори водите, които влачи Дивон. Ала хората, които се движат по улиците, са още по-черни от това, което ги заобикаля от черните коне, от черните каруци, от черните листа на дърветата. Сякаш облак сажди се е спуснал един ден над града или наводнение от земно масло го е заляло до върха на покривите. Улиците не са били прокарани за каруци, нито пък за минувачи, а за железници и минни вагони — навсякъде по земята се простират релси и обръщателни плочи. А дигнеш ли глава — висящи мостове, ремъци, трансмисионни оси, които се въртят с оглушително бръмчене. Грамадните сгради, край които минаваш, се тресат из основи, а надникнеш ли през вратите или прозорците, ще видиш купчини чугун, които се движат като грамадни болиди, механични чукове, които пръскат наоколо си рояци искри, а навсякъде и непрестанно се издигат и падат равномерно бутала на нарий машини. Няма паметници, няма градини, няма статуи но площадите. Всичко си прилича, всичко е построено в един и същ кубически стил — черквите, съдебната вадата, училищата са кубове с повече или по-малко прозорци, според нуждите.